Има нещо успокояващо в антологиите. Те са като мини сериал за неспокойни хора. Нещо започва, нещо свършва, нещо минава нататък. И започва отначало. То е същото, но е различно.
Верен на този принцип, Йоргос Лантимос със студено хирургическо безразличие и характерната си екстравагантност, прави първата си антология на екран. Три истории, еднакви актьори, един общ елемент. Когато гръцкият режисьор започва бавното си търкаляне към световното кино първо работи в колаборация със свой колега и двамата правят история за човек, който хваща жена си в леглото с най-добрия си приятел. Решен да не се намесва нашият главен герой наблюдава ситуацията отстрани и я обмисля, а ние наблюдаваме него. Оттам насетне интересът на Лантимос и неговото постоянно бърникане из човешките емоции и отношения еволюира като гъсеница, която се превръща в пеперуда. Човешкото, понякога в най-гнусната му форма, толкова силно интирисува гърка, че неговите филми са се превърнали в еталон за абсурдиска реалност, в която нормалността среща челно най-лошото, за да загуби битка, която изначално е обречена. Там няма щастливи финали, хората са напълно луди, а обреченият фатализъм се носи из сцените като неприятна миризма из стар хладилник.
След две колаборации в историческия магически реализъм, които се превръщат в моментален световен успех и носят награди и слава, Лантимос се завръща към тематики, които са му удобни като стари пантофи. Той отново се събира с колегата си Ефтимис Филипу, чието силно ползотворно сътрудничество ражда филмите Кучешки зъб, Алпи, Омарът и Убийството на свещения елен.
Малко неща са по-приятни от това да гледаш авангардно кино, където всичко е изкривено до форма на безсмислие, като в къща на Хундертвасер, където няма един ъгъл. Авангардното кино си има свои правила и приумици и подобно на човешката природа, която то обича да разголва неприлично, или приемаш нещата такива, каквито са или бягаш надалеч.
Благи деяния, последното творение на любимия ми гръцки дует не се доближава до чистия екстремизъм, с който Лантимос и Филипу разпарчетосват светове в Омарът и Убийството на свещения елен, но е натъпкан доволно с черен хумор, абсурди и онази доза влажна лудост, след която може да имате ползотворна петък вечер и да ви държи мокро и за уикенда.
Благи деяния със сигурност не е най-доброто от Лантимос-Филипу (някои биха го нарекли претенциозна тъпотия) и със сигурност няма общо с Клети създания, който е в тотално различен жанр, но е суров и нежен по онзи начин, по който киното сякаш се е отказало да се показва преди години. Йоргос Лантимос (и Ефтимис Филипу като ко-сценарист) създава свят, от който зрителят не може да откъсне поглед, подобно на светлина, която изгаря ретината, но със сигурност не би искал да живее в него.
Разделен в три истории, Благи деяния рисува арка на ситуационни абсурди, които ескалират, за да завърши на висока нота и иронично намигване, с което да кажат, че дори когато нещата могат да бъдат добре, те всъщност са зле.
Въпреки заглавието си, Благи деяния е точно обратното на благост, милост и добруване за другия. Той е като сандвич с малко съставки, но така подбрани, че ако имаш слаб стомах да ти стане зле. Дистанциран и студен, хирургически премерен във времето на показване и експанзията на емоциите, Благи деяния е хладно изследване на човешките отношения и техните реакции, които напомнят на тесни обувки и бельо, което се впива някъде отзад, точно в момента, когато не можеш да направиш нищо. Стоиш, гледаш и чакаш да свърши, докато се надяваш ужасът, който изпитваш да не е изписан на лицето ти. Но киното, подобно на живота, ни е научило, че ако някъде наоколо има ужас, то той винаги си личи.
Първо действие: The Death of R.M.F.
Джеси Племънс получи награда на фестивала в Кан тази година за изпълнението си (или по-скоро изпълненията си) в Благи деяния и предвид, че заема централно място в две от общо трите истории и студенината, с която преминава през всяка една от тях, заслужават най-малкото аплодисменти. Първата история, в която Племънс се разгръща като доволен рижав котарак на слънчева ограда, е история за смъртта и неприятните обстоятелства, които води тя след себе си. Дългите крака на Маргарет Куоли и зловещата апатия на Уилем Дефо, помагат това да е може би най-добрият разказ на тази гръцка тройка авангард. При това примесен със солидна доза течности и неудобството, че гледаш нещо, което ти е забранено.
Историята описва сложните взаимоотношения на малка група от хора, които са объркали понятието за любов с това на задължение. Разбира се, нищо в този живот не трае вечно и когато нещата ескалират, което бележи появата на мистичния R.M.F. – единствената константа, която минава като малка комета из филма, за да финишира в свърхестествена форма – се превръща в препъни камъка в сюжета.
Нещата се променят бързо, за да покажат, че човек често се намира не там, където иска да бъде, а там където му се полага. И че всяко действие има, уви, равно на себе си противодействие.
Второ действие: R.M.F. is Flying
Това всъщност е любовна история. Независимо, колко гнусотии Йоргос Лантимос показва на екран, а във втория сегмент на тази антология гнусотии има в изобилие, темата за любовта винаги присъства. Някои биха казали, че е в периферията, но за мен тя винаги заема централно място. Защото подобно на голяма част от кинотворците – минали, настоящи и бъдещи – Лантимос винаги се върти около една простичка идея – че човек изначално търси щастие. А няма по-голямо щастие от любовта. Само този, който не я е открил може да твърди обратното.
Ние искаме и копнеем за любов и когато сме лишени от нея сме склонни да правим глупости, тъпо вярвайки, че по този начин ще си я получим обратно. Или ще я намерим наново.
Ако екранното време на Племънс намалява с напредването на сюжета, то това на Ема Стоун се увеличава с всяка нова история. Тук двамата се срещат на равни начала, подкрепяни от двете страни от Маргарет Куоли и Мамуду Ати, за да започне този сюжет като абсолютна любов и да завърши като абсолютна катастрофа.
Лично аз не вярвам, че в същината си хората се променят. В сърцевината и центъра си, онова, което ги прави това, което са, си остава едно и също. Но нюансите, които ги насищат търпят промяна. Стъпвайки на този принцип Лантимос и Филипу изграждат втората си история лепкаво неприятна и доста екстремна за по-гнусливите зрители. Приличаща на компот от трагични обстоятелства и размиваща границите между реалността и фантазията.
Племънс и Стоун танцуват вихрен танц на двойка, която се самоизяжда, за да докаже пред другия (на най-вече пред себе си), че е бил прав. Но както гласи една проста поговорка – в любовта и на война правилата не важат. И точно така стоят нещата във втория сегмент на Благи деяния, който започва като едно, но свършва като нещо друго.
Трето действие: R.M.F. Eats a Sandwich
Яденето на сандвич в обикновен ден, когато около теб са се случили сто неща, които са те подлудили, е релаксираща баня за душата и сетивата, която не трябва да бъде отказвана на никого. В последния сегмент на Благи деяния няма много сандвичи, с изключение на един бургер и една филия с гриловано сирене, но сандвичът тук служи по-скоро като метафора, а не толкова като реално действие в реална сцена. Никой не яде сандвичи, най-малкото митичната фигура на R.M.F. , който този път играе ключова роля за решаването на загадката на финала. Освен това сюжетът разполага с куче, Хънтър Шейфър и група сектанти, които пият сълзите на своите гурута. Което освен неприятно, изглежда и притеснително.
Също така има пот, слуз, кръв и смърт. Фатализмът наднича като любопитно дете иззад завеса в почти всеки един момент от Благи деяния, но тук той се е разпльоскал като доволна лелка на мърляв фотьойл, която гледа с иронично удоволствие как някой се мъчи, знаейки какъв ще е финалът му.
Някой ми беше казал, че това е най-скучната история от трите, но на мен ми харесва черния хумор, която обвива сюжета като пашкул и го задушава в прегръдката си като дете, което стиска котка. Иронията е в това да попаднеш в ситуация, която не си очаквал и докато се опитваш да се измъкнеш с всички сили от нея (безуспешно), животът да те шибне в лицето с мокра кърпа, която мирише на мръсни чорапи и да те зашемети.
Благи деяния е от тези филми, които или ще приемете с условността на цялата му претенция, абсурдност и черен хумор, че животът е онова, което се случва, докато други си правят планове, или няма да го приемете въобще.
Но най-хубавото на кратката форма (която в случая става един 3-часов филм) е, че работи на бързи обороти, разказва със своя динамика и правила и свършва, за да започне нещо друго, което може би ще се хареса повече. Всяка история в Благи деяния има своя чар, но общата арка на филма описва живот на ръба, който е по-добре да наблюдаваш отстрани, отколкото да присъстваш в него.
Йоргос Лантимос казва, че филмът е жестоко съзерцание на болезнените жертви, които правим, за да получим онова, което мислим, че искаме. Но човек рядко знае какво иска. Той разбира, че нещо не е наред едва когато нещата се получат, а той се оказва хванат в капан, от който не може да се измъкне. Но затова е киното – да ни учи и забавлява. Да ни показва живота без скучните му моменти и да ни разказва приказки. Понякога страшни, понякога не.
Благи деяния е премерена антология, в която три истории показва жестокостта и простотата на човешката природа. Дали прекалява? Със сигурност. Дали това ще се хареса на много хора? Със сигурност не. Но това няма значение. Не всичко на Йоргос Лантимос му се е получило добре, но чопленето в човешката душа е тема, от която киното рядко се е лишило и рядко това е свършило непременно лошо.
Благи деяния със сигурност не е филмът за семейната ви кино вечер. Освен ако не планирате екстравагантни занимания след него. За всички други – настанете се удобно, защото има шанс да ви заболи.
