2023 още от началото изглеждаше като триумфална година за киното. Следейки филмите, които предстоят да излязат през следващите месеци, ние бяхме страшно развълнувани от чистото количество големи проекти, задаващи се на хоризонта. Фестивалът в Кан, който винаги е бил институция за качествено кино, тази година пое отговорността да започне тази експлозия, представяйки някои от по-големите филми, които киноманите очакваме през 2023. В тази статия ще ви представим филмите, които най-силно очакваме от тазгодишния фестивал.
Няма как да не започнем с великия Мартин Скорсезе и неговия Killers of the Flower Moon – амбициозния криминален уестърн-епос, финансиран от Apple и Paramount с бюджет от 200 милиона долара. Както Робърт Де Ниро отбеляза на пресконференцията, той и Скорсезе не са имали филм на фестивала от 1976, когато Шофьор на такси стана един от епохалните носители на „Златна палма“. Изключително подобаващо е, че този проект, в който освен това участват Леонардо ДиКаприо, Лили Гладстон и Джеси Племънс, бе първата огромна премиера на тазгодишния Кан и получи много овации, подготвящи ни за глобалното му разпространение през октомври. Дейвид Симс от The Atlantic назова филма „триумф“, а Дейвид Ърлик от Indiewire нарече ролята на ДиКаприо „най-добрата в кариерата му“. Макар и да се водеха много дискусии относно времетраенето, критиците ни уверяват, че Killers of the Flower Moon използва всяка една минута, за да разкаже елегична, нюансирана история – „една отворена рана“, както я нарича Билгъ Ебири във Vulture.
Другата огромна премиера бе звездния дебют на Asteroid City на Уес Андерсън, в който има твърде много добри актьори, за да изброим всичките – от новобранци в света на Уес като Том Ханкс и Скарлет Йохансон до ветерани като Джейсън Шуорцман и Ейдриън Броуди. Но макар и всеки критик да определя всеки нов Уес Андерсън филм като възможно най-Уес-Андерсън филмът някога, с Asteroid City той не просто е надминал себе си стилистично, но и е намерил нови теми, които да разгледа чрез ексцентричния си подход. Билгъ Ебири пише във Vulture, че филмът разглежда „смъртта, търсенето на Господ, сътворението на изкуство, жизнерадостта на любовта, мистериите на космоса“, и то като различни „изражения на едно и също нещо.“ Сидхант Адлака от Inverse определи Asteroid City като най-духовният филм на Андерсън и това ни звучи страшно интересно. Филмът си борави с тропите за извънземното нашествие, за да сътвори една малка Уес-Андерсънова екзистенциална криза, и нищо не би могло да ни развълнува повече. Asteroid City ще получи премиера и в България на 23 юни.
Като говорим за премиери в Кан, които ще видим съвсем скоро и ние, Индиана Джоунс и реликвата на съдбата бе посрещнат с основно негативни реакции от критиците. За тези от нас, които се надяваха на нищо повече от едно сравнително забавно, старомодно приключение, дело на Джеймс Манголд, някои от ревютата са разочарование. Изглежда сякаш в отсъствието на Спилбърг, новият подвиг на Инди е попаднал в свръх-корпоративните ръце на Disney и Манголд не е имал възможността да режисира спокойно. Дейвид Ърлик нарича филма „празна скука, която съществува само за да замаже някои оплаквания на феновете“. „Усеща се как четиримата сценаристи се стремят към някакво вдъхновение и не достигат до него“, пише Ричард Лоусън във Vanity Fair. Основната нишка, налична в повечето ревюта, е жалкото търсене на миналото, на което се отдава Реликвата на съдбата – точно това, което не харесваме в блокбъстъри. Но все пак искаме да видим филма и не можем дълго да съжаляваме, имайки предвид колко други качествени проекти ни обещава Кан.
От всички филми във фестивала може би сме най-любопитни за завръщането на Джонатан Глейзър след 10 години отсъствие от екраните ни. Макар и да направи горещия си дебют със сатиричната криминална драма Sexy Beast, Глейзър оттогава стана известен с екзистенциален, постмодерен хорър в стил Кубрик, който достигна върховната си форма в шедьовъра му Under the Skin. Сега той се завръща с филм на единствената възможна тематика, надминаваща предишният му – Холокоста. The Zone of Interest разказва за командира на Аушвиц Рудолф Хьос, който се опитва да живее мирно със семейството си точно до лагера. Филмът вече получава повече сравнения със Salo, отколкото със Списъкът на Шиндлер, и въобще не сме изненадани – очакваме истински ужасяващо, дори мрачно комично творение от Глейзър. Дейвид Ърлик пише: „Нито един филм за Холокоста не е бил по-отдаден на илюстрирането на баналността на злото, и това е така, защото нито един филм за Холокоста не е бил по-отявлено насочен към цялостното игнориране на злото.“ Още от сега звучи като шедьовър!
Друг режисьор с почти безупречна кариера е Тод Хейнс и новото му предложение May December е сред най-очакваните ни филми за годината. Хейнс винаги е разбирал силата на филмовите звезди пред и извън екрана, винаги е умеел да изследва отношения между жени и винаги е имал интерес към банална некомфортност. Сега той привидно е направил филм за всички тези неща – история за брак, станал обект на медийна сензационност преди 20 години, който бива разтърсен от появата на актриса, проучваща връзката им за филм. С други думи, един от най-добрите режисьори, работещи днес, е направил комедийна, артхаус мелодрама, където Натали Портман се опитва да играе Джулиан Мур. Какво повече може да очаква човек от киното?
Няма как да не споменем и носителя на Златната палма Anatomy of a Fall на френската режисьорка Жюстин Трие. Много похвали получи актрисата Сандра Хюлер, която участва и в The Zone of Interest, за ролята си като съпруга, чийто съпруг бива намерен мъртъв, оставяйки нея да се грижи за сина им с увредено зрение. Една година по-късно, тя трябва да защити себе си в дело, наричайки смъртта на мъжа й убийство, което подлага връзката им на болезнена дисекция. Звучи като прекрасна драма, особено перфектна за неразгадаемата Хюлер, на която сме фенове от Тони Ердман насам.
Само преди една година писахме, че Хирокадзу Корееда имаше нов филм в Кан, и ето че японския майстор на нежната драма отново се завръща с поредното обещаващо предложение. Monster представлява история, разказана от три различни точки – на загрижена майка, на разтревожен син и на учител, който може би е отговорен за проблемите на детето. Звучи като перфектен филм за Корееда, който винаги е правел искрени, хуманистични драми за трепнещите връзки на семейството. Също толкова приятен звучи и The Pot-au-Feu, новият филм на Тран Ан Унг, който представлява нежна готварска драма, готова да задоволи всички любители на прекрасната храна в киното. Джулиет Бинош и Беноа Магимел участват като готвачи, чиято любов поражда някои изумителни ястия, достойни за великото food porn кино като Babette’s Feast. Само това описание е достатъчно да превърне филма в един от най-очакваните ни за годината.
Стийв Маккуин се завръща към корените си на експерименталното кино с документалния Occupied City, който обединява кадри от Амстердам от времето на пандемията с voiceover, разказващ за престъпленията, извършени на тези адреси по време на Втората световна война. Резултатът обещава да бъде интригуващ поглед към конфликта между минало и бъдеще в сформирането на национална идентичност, но може да се окаже и твърде хладнокръвен експеримент. Нямаме подобни очаквания обаче за Fallen Leaves, новия филм на финландския режисьор Аки Каурисмаки, чийто стил може и да разглежда трезво потискащите аспекти на света, но също така е способен и да ни радва с човечността си. Филмът е типична за Каурисмаки история – любов между двама едвам оцеляващи жители на долната класа – и включва подобаващото ниво на препратки към Джим Джармуш.
Още няколко любопитни предложения от фестивала:
La Chimera – артхаус версията на Индиана Джоунс 5, която обещава да носи със себе си много повече чарове;
Късометражния Strange Way of Life на Педро Алмодовар, един от редките англоезични филми на испанския режисьор, в който Педро Паскал и Итън Хоук играят щастливата версия на каубоите-гейове от Brokeback Mountain;
How to Have Sex – интригуващата драма на Моли Манинг Уокър за стресиращите отношения между хормонални тийнейджъри;
The Breaking Ice – още една нежна японска драма за хора, опитващи се да отрият себе си един в друг, този път на режисьора Антъни Чен;
The Delinquents на Родриго Морено, който Дейвид Ърлик нарича в ревюто си за Indiewire „първият обирджийски филм на бавното кино,“ което звучи като рядко удоволствие.
Не можем да кажем, че тазгодишният Кан е изпълнен с толкова вълнуващи заглавия, колкото миналогодишния, но все пак всичко, което виждаме, обещава добра година за киноманите из целия свят. И както винаги можете да разчитате, че ще продължим да следим тези филми.
