Dungeons and Dragons: Разбойническа чест / Dungeons & Dragons: Honor Among Thieves

Ако някога сте играли поне една игра на D&D, поздравления, ще имате възможност да ми хванете всички невероятно остроумни шеги оттук нататък. А случвало ли ви се е да трябва да обясните играта на някой, който няма никаква представа от нея? Ролева игра обикновено в стандартизирана фентъзи обстановка, дотук добре. Всеки си избира герой и трябва да го изиграе, правилата са най-разнообразни, а сценарият може да се смени на 180 градуса за секунди – от най-сериозна битка, до най-откачения и безумен страничен куест, за който с компанията ви в момента се сещате и задължавате дънджън мастъра си да се съобразява – тези неща вече стават по сложни за разбиране от непросветените. Да не говорим пък какво се случва, ако трябва да се стигне до що е то „natural 20” или „chaotic good”.

С цялата тази прелюдия исках да кажа, че Dungeons & Dragons е игра, която се играе от десетилетия, но въпреки доминацията на „нърд“ културата в последните години, това е една част, която съвсем наскоро започна да излиза от най-дълбоката ниша и да влиза в мейнстрийм познанието. Фентъзи жанра до някъде е по същия начин – винаги си е бил там, но със сигурност в последните 20 години е в подем сред масовата публика. Затова и беше неизбежно да се стигне до адаптация на D&D, но съдбата й винаги е била под въпрос, особено за феновете – как се прави филм от игра, която предлага практически безкрайни възможности?

Отговорът със сигурност не е един, но новият филм Dungeons and Dragons: Разбойническа чест предлага една възможност – дай го да го направят хора, които разбират от кино, но и изпитват истинска любов към играта, хора, които просто искат да споделят любовта си с останалите. В случая това са Джонатан Голдстийн и Джон Франсис Дейли, доказали се с познанието си за комедия с Нощни игри и за нърд култура със Спайдър-мен: Завръщане у дома. Затова и в крайна сметка смятам, че филмът не просто работи, а и ще се опитам да ви убедя да му дадете шанс, особено ако се колебаете – вероятността да се изкефите е доста голяма.

Но да започнем с най-общото, въпреки че и то не е супер лесно за обяснение. Запознаваме се с Едгин (Крис Пайн) и Холга (Мишел Родригез), дългогодишни приятели и крадци, които бягат от затвора. Вече на свобода, те разбират, че бившият им съзаклятник Фордж (Хю Грант) се е намърдал като владетел на голям град и е взел под крилото си дъщерята на Едгин. За да я измъкнат, двамата ни герои трябва да си сформират цяла дружинка, съставена от неентусиазираното природно чадо Дорик (София Лилис), нескопосаният магьосник Саймън (Джъстис Смит) и Зенк (Реге-Жан Пейдж) – праведният паладин без чувство за хумор.

Сюжетът на филма се развива по един начин, който всички сме критикували в други филми – отделни куестове, наредени един след друг, Macguffin след Macguffin се появяват, които трябва да бъдат открити или победени, за да се стигне до крайната цел. И тук е първото най-важно нещо, което трябва да се знае за Разбойническа чест – докато този същия похват е дразнещ в други филми, тук просто работи. Именно така се развива една игра на D&D, ако компанията реши да си следва стриктно сюжета – иди намери еди-кой-си човек, който има информация за еди-кой-си митичен артефакт, който ще ти помогне да елиминираш еди-коя-си магическа заплаха. В друг контекст може да е знак за недообмислен сценарий, но тук просто е вярност към изходния материал.

Второто най-важно нещо, с което ще направя пълен обратен от предишния си аргумент и аз самата ще отида на страничен куест – всъщност сюжета няма толкова голямо значение. Той е абсолютно предвидим и стандартен в същността си. Това, което има значение, са героите и атмосферата, комбинацията от които е просто възхитително очарователна. Самата група е типичното „party“, което ще видите във всяка една игра на D&D – персонажи със своите отделни сили и експертизи, които обаче са много по-заети да се забавляват едни други, отколкото да следват сюжета. По-интересното обаче е, че създателите са успели и да вкарат някои неочаквани „завои“ – Холга може да е типичният танк, който много повече знае да се бие и да поема демидж, отколкото да интелектуалства, но също така изживява неочаквано емоционално пътуване, което е и причината за най-изненадващото и весело cameo във филма. Зенк е героят, който в друг сюжет би бил „главният“ персонаж – доблестният воин на доброто с безупречен морал, който обаче тук е второстепенен герой, който е причината за (и обекта на) някои от най-добрите моменти на хумор. А по средата е Едгин, който се справя ужасно зле с всичките си задачи, но те кара да му стискаш палци през цялото време, не защото е компетентен, а защото казва всичко, което публиката си мисли.

Актьорският екип е чудесен, но Реге-Жан Пейдж като паладинът е абсолютната звезда. До някаква степен всъщност най-много съжалявам, че неговата роля не е толкова голяма, за да му се наслаждаваме по-дълго, а в същото време оценявам, че героят му е там точно толкова, колкото трябва да бъде, за да ни накара да го заобичаме. Единственото разочарование за мен беше Хю Грант и то не защото не е добър, но защото в последните години, откакто се завърна към киното редовно, ни дари с няколко страхотно ексцентрични и преекспонирани герои, какъвто тип тук щеше да бъде точно на място, а той е практически безличен и най-стандартния от всичките.

Визуално също има какво повече да се желае, някои от ефектите са доста недоизпипани, затова пък един обир на каляска е толкова брилянтно замислен и изпълнен, че заличава всички несъвършенства преди това.

Шегите работят, героите са чаровни, а действието се движи неусетно от една забавна глупотевина към следващата. Резултатът може да не е най-хомогенният и със сигурност няма да задоволи всеки, от претенциозните „истински“ фенове до тези, които просто не се кефят на такъв тип кино – недоволни винаги ще има. Ако за качеството на този филм има един сигурен критерии, той със сигурност е покрит, защото за едно нещо съм сигурна (пък и чух да са се обсъжда на излизане от киното) – ще има много нови кампании, които ще започнат в следващите месеци. Dungeons and Dragons: Разбойническа чест просто пръска чар и те кара да искаш да се забавляваш още така, както си се забавлявал, докато върви.