По случай премиерата на сериала Войната на буквите се срещнахме с един от неговите сценаристи – Георги Иванов. С него си поговорихме надълго и нашироко за най-новия му проект, сподели ни истории около създаването на Стъклен дом, Под прикритие и Революция Z, а също така направихме и обзор на киното и телевизията в България и по света.

В сериала се засягат много общочовешки теми освен исторически събития. Как би описал Войната на буквите?

Да започнем от жанра. Жанрът е историческа драма. Разказва за едни много брутални времена, когато нещата винаги са били на живот и смърт, и залогът за това е много голям, за всичко, което се развива в сериала. Нещата са на ръба и животът е основният залог. Но, за да стане още по-голям залогът, това е съдбата и независимостта на една нация. Тогавашните български владетели са осъзнали, че ако имаш език, ти имаш сила, влияние и идентичност. И всъщност [в сериала] се разказва за тази борба да защитим езика си и правото да го използваме, да пишем на наша собствена азбука. Същевременно това се развива на фона на много силни драматични отношения между героите, които понякога са в противоречие с политическите желания. Основната драматична линия е тази на княз Баян, един от синовете на цар Симеон, който се влюбва във внучката на византийския император. Това става по време, в което Византия и България са на ръба на война, и тази любов е поставена на изпитание. Това, което е важно да се каже е, че сериалът не е документален. Това го казваме навсякъде, защото много хора ще очакват пунктуалност в разказа и буквално следване на някакви исторически теории. Не случайно казвам теории, защото повечето история, свързана с това време, е с косвени доказателства и всъщност е теория. Има много легенди, много неизвестни. Заради това ние сме се опитали да обогатим историята и да придадем плътност на всички герои извън историческите доказателства.

Изцяло ли се водихте по материала от книгата, или го използвахте като основа за вашите лични идеи?

Книгата е сравнително праволинейна в историята си и за нуждите на сериала, ние по-скоро стъпихме като основа на нея. Разклонихме я в различни посоки, защото иначе нямаше как да се запълнят тези 12 епизода. Много странични герои ги развихме, много допълнителна история измислихме. Например героите на Теодора Духовникова и на Захари Бахаров са почти изцяло създадени специално за тях и като тежест в историята, и като герои.

Споделяш в свое интервю, че това е първата адаптация на екипа. По-трудно ли е да се адаптира история от това тя да бъде изцяло плод на въображението?

Аз, Теодора Маркова и Невена Кертова сме екип от повече от 15 години и много дълго време се пазехме от адаптация, защото има риск да се сблъскаш с автора на произведението, което е много сложен процес. В общи линии, в повечето случаи има два варианта за работа – или авторът участва в създаването на сценария, или трябва да позволи неговото произведение да бъде интерпретирано по нов, може би някой път много различен начин. За да избегнем този конфликт от първия случай, ние се пазихме от това, но когато се срещнахме с този проект и с Людмила Филипова, писателката, тя ни даде пълна свобода, абсолютно доверие, което е много голяма рядкост. Все пак това е едно от най-известните ѝ произведения и е нормално, очаквахме, че ще има някаква минимална ревност или съпротива към наши идеи. Не. Тотална свобода. Довери ни се напълно. Тя вече е гледала част от епизодите и каза, че е много доволна.

В последните години излизат много заглавия, чието действие се развива назад във времето. Защо според теб кинодейците обръщат поглед към миналото?

Ние сме в едни много бързоразвиващи се времена. Тъй като има и бум на сериали и на филми, много от темите като че ли започнаха да се изчерпват. Като изключим последните две-три години, нямахме доскоро някакъв значим световен катаклизъм, който да провокира нови теми – бунт, революционни настроения, противоречия и т.н. За първи път се случва това с войната и преди това – с пандемията. Оказа се, че в историята можеш да намериш много отговори на съвремието. В историята има като че ли често много по-силно драматургично натоварени сюжети, много по-вълнуващи. Може би за това започнахме да се връщаме назад. Може би и желанието да се откъснем от тази реалност в момента. Например ние с колегите сме си говорили, че в съвремието при една забранена любов вече е много трудно да се оправдае защо тези двама души не могат да бъдат заедно. Докато преди време е имало класово разминаване – богати-бедни, религиозно разминаване, предразсъдъци и др., сега вече е много трудно. Двама души, ако се обичат и имат желание да бъдат заедно, просто си взимат куфарите, отиват някъде сами и бягат от всички. Докато преди 100 години, началото на миналия век, е много по-трудно. Тогава си много по-обвързан със семейството, с каноните, с консервативния патриархален свят. Нямаш социални медии. Ето друг фактор – социалните медии и мобилните комуникации промениха много играта. Ако искаш да се свържеш с някого, ти можеш да се свържеш веднага. Ако искаш да отидеш някъде по света, отиваш. Не ти е нужен чак такъв ресурс. Можеш да избягаш винаги. И това също променя играта. Например в разбирането ни от преди 20 години, за да се случи забранена любов, някои сериали използваха следното: Казваш мъж и жена. Вместо да са от различни касти, религия, или раса, понеже това вече не е релевантно, не е актуално, ти измисляш условието, че едните са вампири, а другите са хора. Тогава връщаш този класически сюжет, но го слагаш при ново условие. И така пак работи. Така че може би затова се връщаме назад в едни времена, в които като че ли е имало много повече романтика, желанията са били много по-трудни за постигане. Сега е много по-лесно.

Колко голям фактор са парите в киното като цяло и в българското в частност? Само в това ли се измерва качеството – няма пари, затова не е хубав филмът? Може ли да се направи хубав филм с малък бюджет?

Може. Мога да дам веднага пример за филма Урок на Петър Вълчанов и Кристина Грозева, който беше направен с минимални средства, частни, без държавно финансиране, който имаше много много добър успех, най-вече фестивален. Тоест, въпросът е в това какво искаш да разкажеш. Аз, като сценарист, защитавам тази теза. Драматургията и разказът са в основата на всеки филм. От там нататък вече, ако успееш да облечеш драматургията и историята с добра визия, добри режисьорски похвати, добра работа с актьорите, ти ще надградиш и ще направиш много вълнуваща история. Хората гледат кино най-вече за да проследят историята на други човешки същества и тази история да ги развълнува. Разбира се, има експериментално кино. То по-скоро работи с визуални внушения или предлага крайно маргинални теми, такива, които са далеч от обикновения човек. И този баланс е много труден за постигане.

В България особено, когато решиш да правиш кино, за съжаление, ти трябва да решиш – ще търсиш зрители или фестивален успех. Според мен талантът на сценариста, на режисьора и на целия екип се показва най-много, когато си успял да разкажеш история, която вълнува и да хване зрители, боксофис. Не говорим за сюжети или за филми, които ще направят повече от 150 000 зрители, което е много голям успех за България, но поне 30-40 000 зрители. Например от филмите на Стефан Командарев, Съдилището направи много добър резултат, а същевременно беше много добре приет навсякъде по света. Така че има начин и това е най-трудното. И пак казвам – не е въпрос толкова на пари. Българската държава на година финансира около 30-40 филма – документални, игрални и т.н., от които може би ние се сещаме за много малка част. А произведените филми, които излизат на екран са още повече, защото има много частни фирми. И всъщност в един момент, като си кажеш: “Ето, държавните пари отиват за кино“, но чуеш за много малко филми, значи нещо е сбъркано. За съжаление, това е голям проблем в българското кино и не смятам, че количеството в случая е фактор, защото много хора казват: „Ние много малко произвеждаме“, но не е точно така. Същото е и със сериалите. През последните 12 години има повече от 40 произведени български сериала. Това не е малко. От тях успешните могат да са около десетина в България, а успешните в чужбина са три-четири – Под прикритие, продаден в цял свят, Дяволското гърло, Отдел издирване, Стъклен дом беше продаден в двайсетина държави. Тъй като се сещам за наши сериали, Денят на бащата имаше много добри прояви на големи форуми за сериали, имаше няколко награди.

А има ли бъдеще за българското кино? Има ли светлина в тунела?

Както в киното се случва авторите да трябва да решат какъв филм искат да направят за публиката или за фестивали, така и при сериалите се получава следното – телевизиите са основните производители на сериали. Нямаме такива големи платформи като Netflix и HBO. Телевизиите са частни и те искат да хванат максимално много публика за максимално малко вложени пари, което беше много обезсърчаващо в един момент, защото ти с такъв продукт, който трябва да хване всички, не можеш да излезеш в чужбина. Мелодрама с много епизоди… Такива проекти в чужбина трудно излизат. Обаче в последните две години има една промяна и тя е, че най-накрая българската държава в лицето на НФЦ, Национален филмов център, който финансира с държавни пари филми, вече финансира и сериали. Това ще даде шанс на български продукции да бъдат направени по-независимо, с прилични средства, от двете големи частни телевизии. Единственото място, където все още има желание да се прави високохудожествен продукт като сериал, е БНТ. Те дават тройно по-голям бюджет за епизод и там има определено изискване за високосоциална функция на този продукт. Тоест да има обществено значима тема, да е високохудожествено произведение, както сега Войната на буквите. Той е важен за България и съответно е и доста по-скъп от един може би частен сериал в частна телевизия. Тоест има някаква светлина. Ще видим как ще се отрази на българските продукции. Надявам се положително.

Има ли България филм, който да е на световно ниво, не просто да „става като за български“. Вреди или помага този израз на българското кино? 

Аз генерално, не само за киното, но и за всичко българско, смятам, че примирението, че нещо е „като за българско“, е много вредно. То работи на местна почва. Ок, по-добре е „става за българско“ от „много лошо българско“. Мисля, че нашият стремеж трябва да бъде да произвеждаме на световно ниво, което да не се бърка с това, че трябва да произвеждаме холивудски продукции. Световно ниво може да бъде и филм/сериал, който разказва за местна история, локална, по много атрактивен, интересен, вълнуващ начин. Под прикритие беше изцяло ситуиран в България и същевременно се смята, че е продукт на световно ниво. Имаме в последните години много добри успехи с български филми. Бащата – пак на Петър Вълчанов и Кристина Грозева, беше с най-голямата, може би в последните години, награда за българското кино в Карлови Вари, един А-клас фестивал. Аз бях и в комисията за наградите на Васил Гендов миналата година – наградите на съюза на филмовите дейци. Изгледах повече от 10 български филма, от тях 3 смятам, че са на световно ниво. Може би имат недостатъци, но и трите представят много локална история, която обаче е така разказана, че всеки от цял свят ще я разбере и ще се развълнува. Единият филм е Смирен, другият е В сърцето на машината. Смятам, че много добър филм е Февруари на Камен Калев. „Дай да направя филм само за България“ – това е оправдание. Никой не тръгва да прави филм, в който си казва „Няма да стане за чужбина. Ще го направя само за да е хубав в България.“ Никой не тръгва с тази идея.

Кой е най-хубавият филм, който си гледал напоследък?

Преди два дни гледах Triangle of Sadness и смятам, че е много хубав филм. Въпреки че използва някои клишета, той ги елементаризира по много талантлив начин, като се подиграва на целия човешки сблъсък в момента. Усещането е, че това е филм, които е срещу и критикува консуматорското общество, но всъщност той критикува цялото човечество. И другият филм, който ще дам за пример, е Another Round, който е от миналата година. Той е произведен от Дания, държава, която е 5 млн. души, и там прави само за първия си уикенд повече от 100 000 зрители. Това е страшно много. Същевременно филмът е изключително художествено произведение. Обра всички възможни награди. Историята е ясна, простичка, забавна. Давам го за пример, защото е страхотен филм, който едновременно хвана зрителите и обиколи света по фестивали. Това за мен е истински талант да направиш такъв филм.

Кажи един нов български филм, в който не е замесен твой близък или познат, и който харесваш.

Много труден въпрос. Не за друго, а защото след достатъчно време в киното и сериалите познавам всички. Смиренго давам за пример. Естествено, познавам повечето, които участват във филма. От последната година това за мен е изключително добър филм. Малък, камерен филм. Разказва за един режисьор, който е разкъсан между семейството и мечтата си за голям успех в киното, и е показан по един много симпатичен човешки начин. 

А някой, който очакваш с нетърпение тази година?

Имаме чудесни проекти с моите колеги за сериали. Един от сериалите се казва GOLD WAR, който само на ниво проект взе две-три големи награди. Едната е на Paramount, доста сериозна награда в Италия, и се надявам да бъде рано или късно оценен и финансиран от държавата, защото с този проект направихме много голям пробив. Има финансиране от програма „Медия“. Има и още два-три фестивала, в които много добре се представи. Сега на един източноевропейски фестивал отново взе награда. И най-странното е, че в България не успя да получи финансиране от държавата и критиките бяха страшно примитивни. От комисията, която беше тогава, просто се изненадах какви теми се обсъждат като критика към сериала. Но очаквам с нетърпение да го видя. 

Говорихме си и за Аватар: Природата на водата:

Повечето тежки критици го нападат заради семплата си драматургия. Ето колко е важно да кажеш още със създаването на филма и с трейлъра какво ще види зрителя, да го подготвиш да не очаква нещо друго. Този филм, още от първата си част, беше ясно, че разказва приказка, с  някакви семпли метафори, но вълнуваща, през един автентично направен свят. Не мога да си представя какво е да създадеш такъв свят до най-малкия детайл. Това е голямо постижение. Така че се оказа, че хората имат нужда от приказки.

Стана дума и за Оскарите

Има няколко години, в които Оскарите като някакъв ветропоказател за киното бяха вкарани в двете крайности. Или крайно комерсиални проекти, които явно чисто стратегически се опитваха да прокарат, до крайно фестивални, в които разказът е на заден план. В последните години киното се върна към оценяването на истории. Това много ми хареса и се надявам да продължи.

Споделих му колко много ме е впечатлил Революция Z по онова време, затова ми разказа за неговото създаване, както и за това на неговите предшественици – Стъклен дом и Под прикритие

Тогава ни казаха: „Трябва да направим турски сериал, но български.“ Ние казахме: „добре“ и същевременно си знаехме по между си, че няма да направим турски сериал. Там мелодрамата е много елементарна. Те са изключително добри в жанра си, но ние искахме да покажем, че в България може да се направи силен, модерен, добре изглеждащ и много вълнуващ сериал. Когато Стъклен дом вече отиде към края си (той трябваше да спре до 3-ти сезон, но имаше още много епизоди), решихме отново да експериментираме по идея на продуцентите, тогава от SIA –  Димитър Митовски, Димитър Гочев и Росен Цанков. Димитър Гочев имаше идея за сериал за тийнейджърска група, „Групата“. От там нататък ние си казахме, че ще направим сериал, който не е тийнейджърски, с главни герои тийнейджъри, като са включени и родителите им. Както Стъклен дом вкара зрители в телевизията, които бяха изчезнали. Тогава българската телевизия се възприемаше за място, където се пускат сапунки. Български сериал няма шанс да изглежда добре, да се чува добре. И ние счупихме това клише. След това да направим сериал, който да вкара още един тип публика, който беше отписан. Тогава целта ни беше да вкараме 16-25 годишни. Реакциите бяха феноменални! Те [Революция Z] издадоха песни, клипове, мърчандайз. Понеже офисът ни беше на „Шипка“ до училище „Васил Априлов“, когато идваха актьорите, беше пълно с деца, които ги чакаха и посрещаха. Имахме някакво обявление, че ще свирят в подлеза на Софийския университет. Екипът отиде с 5 човека. В един момент стана критично, защото се напълни целият подлез, то просто спря движението от толкова много деца и никой не беше подготвен. Нямахме охрана, нямахме нищо. Страшен фурор! Изкара четири сезона, имахме и пети готов, но тогава се смени ръководството на телевизията и спря всякакви сериали.

Същото беше и с Под прикритие. Тогава идеята мисля, че пак дойде от Митовски, който каза, че им трябва сериал за полицай под прикритие в мафията. Тогава кандидатствахме, написахме проекта за около една седмица, буквално ден преди крайния срок на телевизията. И критиките още в началото бяха как БНТ ще прави сериал за мутри. Без особено голяма реклама, той тръгна, изведнъж хората го видяха в интернет и започнаха да го гледат. Към четвъртия епизод рейтингът по БНТ скочи до небето и се оказа, че хората имаха глад за такава история. Не говорим за деветдесетарски мутри, а за хора, които в момента са на ръба на закона, и полицията, която ги преследва. Така започнахме да чупим клишето за такъв тип сериали. Показваме как няма бяло и черно, как един мафиот и убиец може същевременно да има много тежка лична драма. Целта ни в никакъв случай не беше да ги оправдаваме или да караме хората да ги обичат.

Така общо взето вървим по ръба на очакванията и засега винаги сме успявали да се справим. Надявам се сега и с Войната на буквите.

Премиерата на Войната на буквите беше на 15 януари, с нов епизод всяка неделя от 21 ч. по БНТ1.

Similar Posts

Вашият отговор на Totenkopf Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

13 Comments

  1. Огромна сума пари дължат тези, за такива измами по времето на Симеон и по времето на комунизма, присъдата е смърт.

  2. Докато толкова неграмотни хора с беден речник и елементарни мисли се водят топ сценаристи в България, ще си останем на локално ниво (село Рупча) и само с мечти и претенции за световна класа. “Войната на буквите” е поредното доказателство, че с първични патриотични теми се прикрива очевидният факт, че третокласници пишат сценария на родните продукции. Сигнализирайте в Агенция за закрила на детето за тази експлоатация!

  3. Единствения начин е да се свали от екран, а хората подиграли се с това чудо е да влязат в затвора, това ще спре за някакво време алчните бездараници да ползват държавни пари. Помнете: винаги, когато някой ви пробутва стока или услуга не с аргумента, че тя е добра, а с биенето на чувство, че тя е наша, българска и патриотична, този човек ви мами. Ако продуктът или произведението е добро- чак тогава си струва да тръбим, че е и българско. Нека да признаем нещо обективно: в момента българското кино и телевизия са в ръцете на неможачи. Особено когато става дума за исторически продукции. В упадък сме. Има си мафийка и тя е бездарна, шумна и нахална. Ето защо Максим Генчев и Людмила Филипова творят така самонадеяно се подиграват върху вълнуващата българска история. Тъпите връзкари ще си останат просто тъпи връзкари. Българите са в голяма беда в киното и телевизията: сценариите са дело на дебили.

  4. Надявам се, че Гицова не е реален човек, а въпросите са генерирани от някой чат бот.
    Надявам се, хорицата от Операцията, да са взели поне някой лев за тази словесна чикия.
    Надявам се, че и на „Войната на буквите“ тв зрителите гледат преди всичко като на сериал- пародия. А КИНОДЕЙЦИТЕ (господи, какъв соц израз пляснат и тук от бота Гицова) гледат на това нещо, като на пресен пример- КАК НЕ СЕ ПРАВИ. На всякакъв левъл… сценарен, актьорски, сетдизайн, звук, осветление и прочие…

  5. Истинска подигравка със зрителя, както и негова обида е не само сериала ами и това интервю, жалки продажници!

    Опитах се да гледам първия епизод на „Войната на буквите“.

    Ух.

    Странно е.
    Не искам да съм напълно критичен, обаче, да му се не знае… Ух. Донейде е хубаво, че се прави български сериал с амбицията да е историческа епика, обаче нещото е пълно с елементарни технически грешки. Показват някакъв, който пише с перо, после показват и писанието му, а то толкова очевидно е принтирано, че чак причинява болка. Костюмите са като на отпаднали от прослушване за Warkings или Gloryhammer басисти. Има „атмосферна“ сцена в кръчма, в която музикантите държат едни инструменти, а се чуват други и ударните в саундтрака изобщо не съвпадат с движенията на тъпанджията.
    Има сцена, в която героите играят шах – очевидно дъската и фигурите бяха купени от някоя книжарница.
    Операторът мисля, че е свършил прилична работа, всъщност, обаче при цветовата корекция после всичко е омазано – цялото нещо е абсолютно еднакво жълто-кафяво навсякъде, освен в нощните сцени – без значение къде се развива действието.
    Звукът е пълен кошмар. Гледах епизода в официалния канал на БНТ в Ютуб, не съм го пиратствал. Не се траеше, и не е като компресията на сайта да го е сплескала или нещо такова – просто е миксиран по-зле от случаен клип на случаен ютубър, който ревюира блокбастъри.
    Сценарият на моменти имах чувството, че е писан на английски, а после – превеждан на български. Имам чувството, че сценаристите не са знаели дали искат да архаизират диалога или да го направят да звучи съвременно, и са се пробвали и с двете. Не се е получило. В последователни сцени Мацката нарича кръчмарски бияч „пияндурник“, а после някакъв поп говори с подчертано изкуствено състарен изказ за дракуси и някакви такива.
    Актьорите май се справят. Деян Донков откровено не ми хареса – очевидно е школуван актьор, има обработен глас, обаче, поне докъдето гледах, не изкарва нито едно изречение от началото до края, без да направи пауза на някое странно място. А и неговият Симеон е прекалено креслив и истеричен. Теодора Духовникова е добре. Тя ще е тукашната комбинация между Церсей и Елсуит. Младежът, който играе Баян – също се справя, като за бюджетен Орландо Блум. Този в ролята на Петър също бива, но пък самият образ е досаден.

  6. Ся, всеки има право да се излага със слаб кинематографичен продукт, това спор няма и не подлежи на никаква критика. Обаче, глупостите за нация през 8-9 век, национално осъзнаване, азбука и ала бала са нелепици. Самото твърдение, че ако сме нямали език и азбука е нямало да оцелеем е обида за интелекта – как да му се не знае французи, испанци, англичани, германци и тн оцеляха клетите, да не говорим, че и чехите и словаците и хърватите също оцеляха, нищо че им отнеха езика създаден от Кирил и Методий и им изгониха учениците.

    Изобщо не се разбира, че България прави всичко което прави, не защото иска да създаде някаква уникална идентичност, а защото с приемането на християнството и особено със заемането на престола от Симеон, решава, че ще си съперничи или ще замени ромейската империя със своята династия и държава. Другото са вторични последствия … А и Боян педофил ли е? Брат му се жени за младата дъщеря на императора, а той сваля внучката дето не е родена..

  7. Опитвам се да гледам втория епизод от чудесията на БНТ за буквите. Някакви моменти са забавни. Да, актрисите са действително много красиви и това приятно ме разсейва от факта, че всички в тоя сериал играят като в училищна пиеса. Готино е, че сценарият включва някакви мистични еретици-дуалисти от Ориента. Тъй де, това богомилство все пак наистина не е измислено в България. Любовната историйка и фентъзи-моментите са добри като за приказка.
    Други неща обаче… Примерно, какви са сега тия „забранени букви“? Появяват се, хората ги пишат по стени („Romani, ite domi“ vibes), обаче никой не ги чете. Бе гледам ги аз тия букви – не са на кирилица, не са глаголица, гръцки явно не са, не са и руни… остава да са знаците от плисковската розета. Явно те са забранените букви, заради които византийците палят старобългарски библиотеки и които цар Симеон и синът му със съмнителния амулет на всяка цена искат да внедрят в употреба в иначе невинно глаголическите и кирилски старобългарски ръкописи. Ама това аз си го доизмислям в крачка, щото имам добра фантазия, а не защото примерно сценарият е ясен.
    Симеон праща войската си от зле снабдени юнаци да превземат Цариград, а самият той си седи в Преслав и чака да му дойдат пратениците от Рим, за да го обявят за император (нищо че вече си е цар, човекът играе двойно). По едно време му съобщават, че пратениците са тръгнали от… Генуа. Вместо да се притесни, Симеон се успокоява. Ало, Генуа е бая далеч, тя е чак на Тиренско ли, Лигурско ли море! От Генуа до каква да е точка на Балканите се пътува бая по-дълго, отколкото например от, ами от Анкона, да речем. Анкона барем е на Адриатика, та от нея до Зета и оттам до България е по-кратък пътят. Как от Генуа ще пращаш ти римски пратеници за Преслав? Все едно от Ниш за Одрин за по-пряко да минеш през Атина. Ох, мъко моя…
    Кожените ризници ги забравям. Или поне искам да ги забравя. Поведението на цар Симеон го подминавам като малка гара. Величието му нещо не се е получило, по-скоро човекът изглежда като мутра, невротик и тъп милиционер едновременно. Бахари Захаров пак играе наркодилър от „Под прикритие“. Кефи ме къв е плешив и лош, но тоя ефект можеха да го постигнат и само с негова снимка, нямаше нужда чак целия човек да разкарват и да го обличат в пластмасов костюм. Освен това ми липсва Куката да троши уискита и да си стреля с патлака по полицейски хеликоптери. Роман Лакапин пак зоба грозденце в неистов напън да ни се демонстрира декадентски византийски лукс. Цариград пак прилича не на средновековна християнска столица, а на форума на провинциален град от трети век, ако не и от Републиката. От нищото стърчат колони. На заден план – необясним бюст на Помпей, Крас или Траян. Жанр – романтична байроновска руина.
    Но това, на което не издържах и пуснах една самотна мъжка сълза, е тържественият прием. Първо, някакъв тип с неясно защо огромен медальон с двуглаво орле като от гръцка сребърна табакера от осемнайсети век кани нашия герой Баян на пиршество у василевса. Второ, кани го от името на „императорския проспатрий“. Проспатрий… Този, който проспива патрията? Каква е тая нова, кинаджийска византийска титла? Pros ten patriden? Към родината? Какво? Я пак? А, чакайте, чакайте, сетих се! Сценаристите са искали да напишат протоспатарий, πρωτοσπαθάριος, protospatharios! Ама не им се е получило, щото много буквички, хем забранени. На това отгоре протоспатарият, пък и даже да не е прото-, ами да си е обикновен спатарий, пак няма да има нищо общо с поканите за пиршество, защото и протоспатарият, и спатариите са по-скоро командири на армии, провинциални управители, чуждестранни благородници или пък лична охрана на василевса… Може би вместо сбъркания протоспатарий, тоест несъществуващия „проспатрий“ този, който ще покани чужденец на пиршеството, е паракимомен или препозит. Добре, знам, увлякох се.
    Но и това – как да е. В следващия момент пиршеството почна, едни хора ядат и пият, императорът седи на една маса почти без покривка, като да е в кръчмата на бай Илия в Горно Чепърлянци, а отпред няколко двойки младежи и девойки… танцуват! Като на бал! На фона на някаква фолк-ренесансова музичка и с нещо като движения от може би френски, може би италиански танц от, примерно, петнайсети-шестнайсети век. Във византийския двор през десети век това би минало направо за сцена от бардак. Ма как ще ми танцуваш ти, ма, как ще ти се вижда косата, нали си внучка на императора на ромеите, откъде накъде ще се държиш като хетера от пазара? Един от младежите даже носи баретка като киправ венециански богаташ от Ренесанса. Двеста анахронизма в секунда. По-добре катафрактите да дойдат.
    Не знам как ще издържа до финала.

  8. Тоя сценарист как мога да се видя с него да му взема и аз интервю, а? Лично да му кажа някои неща на продажника кремълски агент, явно и вие сте такива от това жалко сайтче. А сега да поговорим за старобългарската архитектура и нейните космически измерения. Имаше сценка в дворцовия параклис на Преслава града голяма. Сценката е заснета в софийската късноримска базилика „Света София“. Царят се моли, а зад него стабилно греят два електрически канделабъра. Светлината не мигва. Виждат се наоколо модерните, окачени икони и мутробарокът на иконостаса. Всъщност специално за кадъра, в който се виждат стиропорените кръстове от долната част на иконостаса, може да са прескочили и до светия Божидариум, искам да кажа – до безчовечно ремонтираната „Свети четиридесет мъченици“ в Търново. Но грамадното пространство на нефа на „Св. София“ си личеше на други кадри. Зер царската църквичка в Преслав е като у Пратчет – по-голяма отвътре, отколкото отвън. Зад молещия се цар има и ясно видим бая голям вход на храма. Смяна на кадъра. Царят излиза от черквата в някакъв тесен преславски двор и входът вълшебно се е превърнал в миниатюрна вратичка. Тая физика си стана метафизика.
    (Но трите грации във филма – българската царица, византийската принцеса и приятелски настроената славянска селянка, дето за малко го игра Еовин от Алиекспрес, са такива прелестни бонбони, че всичко съм простил. Десети век, ти моя мечтана дестинацийо!)

  9. Чакам в 8-ми епизод да се появи Башар Рахал като арабин тръгнал да обсажда Цариград.

    Симеон Истеричний в двубой с еманципираната българска царица, смес между Церсей и Олимпия на Филип II

    Копеле, остави, че малките играят като тотални дървета, все едно са били в майсторски клас при Ивайло Захариев, ами топ „звездите ни“ Духовникова, Донков и Бахаров рецитират в разпознаваемо амплоа. В смисъл, ти гледаш Духовникова, Донков и Бахаров, защото те цял живот играят себе си… очаквам процедено „шетесмааааааажа“ всеки момент…

    Техничарските детайли наистина са без коментар… бутафорията е достигнала безподобни нива на криндж. А будалайчетата от Операцията да ми го полигавят със своята нагла лицемерщина… да са отворковци във фейсбукс и в същото време да се мешат срамежливо с „киноелита“ ни в студията на националните телевизии… бонбони и да пляскат малоумни PR интервюта в сайта си.
    Дееба апокрифните ви мижитурки 😀

  10. Следва умопомрачителна новина, която ще промени важна част от българската история. Най-сетне научихме как, къде и с кого се е правил секс по времето на Симеон Велики! Не трите морета, драги патреоти, а креватните гимнастики са вълнували мрачния ум на уж светлия български владетел. И всичко това синтезирано само в първите две серии на „Войната на буквите“ – новият комично-исторически сериал на БНТ. Не знам дали стремежът е бил да се наподоби „Игра на тронове“, но със сигурност кинаджиите ни са ударили в земята „Черното влечуго“ на BBC. Роуън Аткинсън в ролята на Черното влечуго е като прашинка пред всеки от колосите в „Буквите“… Разбира се византийците са показани като едни грозни тъпанари, които налитат на старомодните „задна прашка“ „кремиковска количка“ с някоя слугиня, разбира се след като я шамаросат. Освен това, ако съдим по декорите във филма, Константинопол е бил град от мащаба на Пордим… Даже… Ама хайде, от мен да мине… Усеща се липсата на Краси Радков. И на Рачков. Честно.

  11. Дринов знаеш ли ако те видя, какво ще ти се случи кремълски продажен скапан боклук и ти и екипа ти продажници, вече съм разбрал адреса на офиса ВИ, та не се знае може и лично да се запознаем скоро.

    Филмът „Войната на буквите“ е полезен с това, че откровено представя отровния двойник. По него може да се изучава цялата клинична картина на онзи злокачествен квазипатриотизъм, който се разпространява епидемично и като че ли с лекота поразява отслабения имунитет на българското общество. Във възпалените от болестта мозъци се раждат величаво-мистично-езотерично героични видения за прастара 10000 годишна българска държава, разпростряна в половината Евразия; за прастара магическа писменост – основа на всички азбуки, на Ведите, Библията и Корана; за българина Исус Христос, който бил месия, защото „месия“ идвало от народа меси/мизи, а мизите били българи. И така – до Цар Симеон Велики, който знае всички тези тайни и може да бъде победен само с черна магия.
    Упоен от фантазми, поразеният организъм не усеща възпалението, изключва се от собствения си разум и заспива.
    А както знаем от един велик испанец, сънят на разума ражда чудовища.

    1. Глистев, успокой се клошар и не заплашвай хора, че пак ще лазиш по паважа, ще симулираш като ц*гански полузащитник с изрусен гребен по време на мач, и ще пищиш като напердашена компаньонка, че те убиват.