Вавилон / Babylon

Винаги, когато има някаква перверзия на екран или когато знам, че предстои да се случи такава, душата ми трепка по особен начин. Притеснение – ще се получи ли или нещата ще минат границата на поносимото. И вълнение – пак по същите причини.

Има нещо мръснишко и подмолно в начина, по който Деймиън Шазел е избрал да изобрази ранния Холивуд и зората на киното. Пошлото и долното си играят на криеница с методите, които седмото изкуство предоставя, за да се получи тази тъй вкусна вакханалия Вавилон. Четвърти пълнометражен филм за Шазел, който само на 38 години си е създал отличителен стил – жанрово не обособим, но визуално доста различим. Шазел обича многотията и музиката, независимо дали разказва за кацането на Луната или за любовта към биенето на барабани. Дори и когато говорим за любовта по принцип.

Във Вавилон няма много любов, освен онази към киното, но за сметка на това има от всички останали неща. По много.

Стремглавото изкачване на Шазел към режисьорите, които заслужават да бъдат следени и празнувани, беше още когато Камшичен удар леко ни плесна през лицата, както строг учител пляска непослушни деца, които не внимават в час. Много време и мащабност са минали от тогава, както в начина, по който Шазел прави кино, така и в начина, по който аз (а може би и вие) го гледаме.

Верен на стила си – да има музика, да има обрати, да има шок, да има бой, да има красавици, да има емоции, Шазел поставя Вавилон може би не в най-любимата епоха на киното, но със сигурност в една от най-важните. Слага слон, джаз, Марго Роби, Брад Пит и дръпва завесата. Отваря се широко като бездна и пуска всеки, който иска да гледа, да се настани удобно и да се наслади на спектакъла.

Можем да определим Вавилон като триактова епопея на похотливите желания и доста по-перверзните резултати, когато тези желания станат реалност. За силните мечти и за доста по-скучната действителност. Но ако днес трябва да си представя Холивуд в края на 20-те години на миналия век, бих искала да си го представям точно както е показан във Вавилон.

Вавилон е като безкрайно парти. Затова не е й учудващо, че започва с парти. Той е като парти, което има своя пик, където докато едни се целуват, други танцуват, трети се бият, а някой задължително лежи мъртво пиян в мърляв ъгъл, това неизменно води до своя спад, когато слънцето изгрява и хората трябва да се разотидат. А това, че Деймиън Шазел е избрал най-перверзната форма, за да го представи, просто добавя щипка черен пипер към вкусната манджа.

Холивуд в края на 20-те. Киното е развлечение за бедни и богати. Студиата бълват исторически драми, костюмни драми, драматични драми. Чарли Чаплин и Бъстър Кийтън поставят началото на онова, което днес ще познаваме като физическа комедия. Питиетата са студени, жените са разголени, мъжете са запотени, наркотиците са на купчини. Интелектуалците отвъд слънчевата долина на Ел Ей гледат на киното, като на развлечение за плебеи, но обикновеният зрител още тогава знае, че киното е по-голямо от студиата, по-голямо от залата, по-голямо от актьорите и по-голямо от живота. Холивуд в онези години вече произвежда звезди. Безхаберни красавци и красавици, които публиката милее да види и да съпреживее измислените им драми на екран. Важни за едни, по-безразлични за други, първите звезди на киното грабят с шепи от всички облаги, които лекият живот им носи.

След откриващата си сцена, която включва слон, мъки и лайна, Вавилон отваря широко врати, като бедрата на жена, за да пусне всеки желаещ на партито, което ще промени живота на едни и ще го приключи набързо за други. Музика, питиета, оргии, танци и вакханалия тресат първите 40 минути на Вавилон. Като задъхан шепот на нещо, което трябва да бъде показано и разказано бързо, този перверзен купон запознава зрителят с отделните истории, които той ще следи близо едно десетилетие и които за съжаление ще се разпаднат като филмова лента огрята от силно слънце. Като прах. Като пепел. Като дъжд в пустиня.

Обхващащ края на 20-те до средата на 30-те години на миналия век, Вавилон показва началото на блясъка на Холивуд в неговата най-голяма разточителност. Партитата са прекалено големи, хората са прекалено жестоки, киното е прекалено важно. На сцената стъпват основните персонажи. Марго Роби като Нели ЛаРой – амбициозно „диво цвете“, което иска да успее в киното на всяка цена. Съдбата на Нели е съдбата на множество актьори и актриси от онзи наистина променящ индустрията период в киното. И ако в началото, когато образът е бил предвиден за Ема Стоун, Деймиън Шазел да е използвал реалната личност на Клара Боу като вдъхновение и отправна точка, то поемането на Нели от страна на Марго Роби е нанесло съвсем различни щрихи. Нели ЛаРой е събирателен образ на старлетките и актрисите от онези времена, които пият като мъже, танцуват като самодиви и могат да въртят обръч с врат, ако това се наложи. Нели е следвана по петите от младия Мани – чак притеснително привлекателният Диего Калва – който мечтае да стигне до снимачната площадка. Мечтата му е много простичка – той обича киното, защото го кара да вярва, че има нещо по-голямо от чистото и просто ежедневие. До тях слагаме Брад Пит, който е еквивалента на Брад Пит, но от онези времена. Джак Конрад е най-красивата, желана и успешна звезда на нямото кино. Всичките му филми влудяват публиката, докарат жените до самоубийства, мъжете до ревност, а зрителите, пък и не само те, изпитват неотложната нужда да го пипат, гледат и желаят.

Към тази колекция от трима Шазел добавя пъстротата на Холивуд такъв, какъвто може би е бил, но със сигурност такъв, какъвто ни се иска да си представяме, че е бил някога. А Холивуд в онези години е перверзен танц на имащите и можещите, на власт, на пари, на емоции, на желания. Амбиции и подмолни нужди се преплитат, за да разкажат история, която от една страна прави поклон към зората на комерсиалното кино, а от друга ни показва, че нещата никога не се получата точно така, както си ги представяме в началото. И колкото и страшно да звучи това – когато нещо е започнало, то неизменно все някога ще свърши. И ако някой не е готов да приеме финала с високо вдигната глава, значи Холивуд просто не е за него.

Шазел и неговият Вавилон правят конструкция на въздушни кули и желания. От една страна това е киното. Едно от най-хубавите определения, които съм чувала за него гласи, че „киното е като сънищата. То изглежда реално, но ако се приближиш достатъчно разбираш, че е просто имитация на реалността.“ В този смисъл Шазел имитира действителността като майстор, който с четката си придава щрихи на пейзажи и ги прави спиращи дъха картини, които да останат за поколения напред. От друга страна са желанията и мечтите, които всеки човек има. За някои те си остават мечти, за други се превръщат в реалност.

Вавилон редува перверзията, която се случва зад кулисите с онова, което става на голям екран. И го прави с динамиката, с която умел играч на карти разбърква тестето. Първият му час е като силно питие, което те удря в петите. Зашеметява те, замайва те, а когато се оглеждаш не знаеш къде по дяволите се намираш. Докато Марго Роби извършва някаква странна перверзна игра с ледена статуя, а Брад Пит се жени за унгарка, филмът неусетно минава в своята доста по-спокойна и равнинна част. Сцени на успехи се нижат след сцени на филмови неволи, докато киното не се озовава в онзи важен сублимен момент. Моментът, който променя всичко – първата поява на звуков филм.

Човек изпитва болка, когато гледа зараждането на звуковото кино. Болка към онези, които така и не успяват да направят преход към него и болка към тези, които страдат по най-битовия и физически начин от появата на звука.

Ерих Кестнер е казал, че човек трябва да внимава какво си пожелава, защото рано или късно това нещо може и да му се случи. Подобно на тази крилата фраза, маскирана като шега, но де факто представяща тъжната истина, така и във Вавилон всеки един от образите получава онова, което е искал в началото. Има удовлетворение, има и тъга. И това е най-странното нещо във Вавилон. В мига, в който неговите персонажи и техният измислен живот са в пика си, той е в най-равния си момент. Скоростта, с която Шазел довежда зрителя до тази отсечка от тричасовото пътуване е толкова динамична, че забавянето на ритъма се усеща дори физически.

В третата си половина обаче, след едно кратко, романтично и безбрежно пътуване из мечтите и успехите, Шазел отново хваща кормилото и забързано започва да води зрителя към финал, който покачва адреналина и е подобна вакханалия като в първата си част, но без положителните емоции.

Тук е редно да вметна, че участието на Тоби Макгуайър във филма може и да е кратко, но определено е един от най-любимите ми моменти от Вавилон. Защото повярвайте ми, няма нищо по-страшно от усмихнат мъж с мръсна коса, който не знае нещо, което всички други знаят и уви, очакват с ужас в душите.

Началото на края води до логичния си финал, когато става ясно, че да, киното е по-голямо от всеки един от нас – зрители или участници в него, и ще остане дълго дори след като нас отдавна няма да ни има. С времето всичко се променя и върви само напред без да се притеснява кой ще смачка по пътя си. Холивуд става по-консервативен и прекрасната вакханалия се превръща в чаени партита за интелектуалци. За сметка на това киното остава и хората с възхита гледат неговия прогрес. В третата си част Вавилон застъпва именно това и прави поклон към всичко дошло на по-късен етап. За някои хора финалът е дълъг и странен, за други е точно на мястото си. За мен той балансира онази леко разклатена въздушна кула „Вавилон“, която щеше да се срине в средата си, но слава богу не успя.

Вавилон е като безкрайните партита, на които някога си ходил. Като тайните пощипвания и перверзните погледи, които си си разменял с някого, докато никой не гледа. В него има пищност и вкусотия, има носталгия и желание за още. Препоръчвам тази визуална перверзна кино поема на всеки, който иска в три часа да преживее най-голямото секси парти, на което иначе никога не би бил поканен. Наздраве!