Странно е да предупреждавам за спойлери за този филм, имайки предвид, че всички вече знаете края. Но има определени моменти тук, които са прекрасно изживяване, което не искам да разваля. И все пак смятам да ги обсъждам в това ревю, и то още в първия параграф. Филмът е добър, режисиран е от Стивън Спилбърг, заслужава си! Така че гледайте го и тогава четете!
Сигурен съм, че последната сцена на „Семейство Фейбълман“ ще бъде поставена в пантеона на Спилбъргови моменти от всеки зрител, още щом напусне кино салона. Това се дължи не просто на историческата й тежест и на традиционната за режисьора сантименталност, но и на начина, по който Спилбърг винаги обича да подчертава (може би твърде настоятелно) тематиката на филмите си във финалните им моменти. Тук филмът приключва с един вид епилог, който грабва младия Сами Фейбълман (Гейбриъл Лабел) и яростно го подбутва от комфорта на детството към едно съвсем ново приключение. Сцената включва легендарния Холивудски майстор Джон Форд (изигран брилянтно от Дейвид Линч), който дава един безценен съвет на ентусиазирания киноман. Той кара Сами да погледне две картини и да каже какво вижда на тях. И в двата случая неопитният младеж започва да описва точно какво е изобразено и всеки път ветеранът режисьор го прекъсва гневно. Това, което той иска да знае, е къде на картината лежи хоризонтът и Сами успешно го посочва. Преди да го отпъди от офиса си, Форд провъзгласява с ексцентричната си доминантност думи, които Сами скоро няма да забрави: „Когато хоризонтът е горе, е интересно. Когато хоризонтът е долу, е интересно. Когато хоризонтът е по средата, е пълна скука.“
Това не е просто добър практически съвет (макар че филмографията на Форд определено подкрепя това твърдението) – тук един велик майстор споделя една базисна истина за естеството на изкуството на младеж, който предпочита да гледа на филмите като просто филми. Къде седи хоризонтът в кадъра директно разкрива от къде камерата гледа действието. В картината, където хоризонтът е долу, изобразените каубои са легендарни, геройски фигури, защото ги виждаме от ниско. А там, където хоризонтът е горе, хората изглеждат малки, безсилни и потиснати от света, защото ние ги виждаме от високо. Разликата между това просто да заснемеш нещо, което се случва пред камерата, и да правиш истинско изкуство, е да вложиш перспектива в кадрите. Доброто кино е това, където присъствието на творец зад камерата се усеща истински.
Част от неповторимата форма на себепроучването, което Стивън Спилбърг провежда в скръбния си мемоар Семейство Фейбълман, е разглеждането на присъщата тежест, която този факт носи със себе си. В безкрайния поток от носталгични режисьорски автобиографии, този се отличава, защото не е нито за възхвалата на едно дете гений, нито за сладникавите, меланхолични спомени за детството – тук виждаме филм за момче, което трябва да научи ролята на камерата в живота си, където тя много често би могла да застане между него и близките му. В това също тази автобиография е триумф, за какъвто Кенет Брана само може да си мечтае – Спилбърг успешно прави филм, който е толкова за майка му и баща му, колкото и за самия него, и разглежда с меланхолична носталгия как всички ние се разделяме с родителите си, точно когато започваме истински да ги опознаваме.
Семейство Фейбълман представлява един удължен, нежен спомен, разказан чрез тънкото прикритие на фикцията. Сами Фейбълман е нашият Стивън Спилбърг – срамежлив тийнейджър изпълнен с тревоги, чието въображение го прави не просто немислимо талантлив, но и болезнено чувствителен. Той се влюбва в киното още от първото си посещение в огромния кино салон (представено в началната сцена на филма), където бива травмиран от грандиозен сблъсък между два парни локомотива. Тук филмовата лента навлиза в живота му като вид терапия – инсценирайки сблъсъка с влакчета играчки и заснемайки го с домашната 8-милиметрова камера му дава контрол над ситуацията, какъвто това плахо момче никога не би имало в истинския свят. От там нататък той започва да прави най-различни филмчета с приятелите си, развивайки някои от най-виртуозните аматьорски трикове и подходи в историята на киното.
Още от първите моменти на Семейство Фейбълман родителите на Сами стоят от двете му страни и всеки от тях му влияе по различен начин. Майка му е Мици (Мишел Уилямс), някогашна бъдеща пианистка, чийто подход към майчинството е също толкова игрив и лековат, колкото и пръстите й по клавишите. Баща му е Бърт (Пол Дейно), чиято страст към професията му като компютърен инженер засенчва усилията, които влага към подкрепата на семейството си. Първото действие на филма се фокусира върху щастливите години на семейство Фейбълман, където Сами, трите му сестри и родителите им живеят в перфектна симбиоза – разбират нуждите си, подкрепят се и се отдават на комфорта на любовта си. Именно тази хармония е нужна за успешното отглеждане на едно дете – перфектният микс от елементи, където определени черти от родителите могат да се вливат безпроблемно в децата. Филмът подобаващо разглежда комплексния начин, по който Мици и Бърт се превръщат в основите на двете страни на бъдещия Сами – техникът и артистът; прецизността, лидерството и техническите умения, които Спилбърг използва, за да реализира откровените си, прочувствени артистични визии. (Искам да напомня за това прекрасно интервю, където Спилбърг осъзнава този факт заради въпрос на Джеймс Липтън.)
Но точно тази симбиоза прави неизбежната раздяла толкова тежка за подобни семейства. Отношенията между родител и дете са неизбежно привързани към конфликта на природата срещу възпитанието („nature vs. nurture“). Избирайки да станат родители, хората стигат до момента в човешкото развитие, където трябва да създадат нещо свое, върху което да имат някаква доза контрол. Любовта на родителя към детето е безусловна, защото той влага в него част от себе си и ако го отгледа правилно, това ще бъде една от частите, които си заслужават да живеят вечно. За детето обаче родителите са там от самото раждане, те са неизменяема част от установената му природа. Любовта на детето към родителите е по-несигурна, защото е привързана към грижите, които този уязвим нов човек изисква от тях. Всяко дете осъзнава, че семейството е неотделима част от съществуването му и че родителите му са в основите на самата му самоличност. Но когато то пораства и започва сам да се грижи за нуждите си, тази зависимост се превръща в омразна тежест върху развитието му. Тогава детето също желае да създаде нещо свое, да започне да сътворява собствения си живот, вместо да запълва дупките в този на родителите си.
Именно тази борба между творението и естеството прави Семейство Фейбълман толкова интересна автобиография на велик артист – филмът неизбежно привързва катарзиса на създаването на изкуство с изграждането на собствена идентичност и семейството със съществуващата реалност, чийто комфорт е опияняващ и несигурен. Една от ключовите фигури във филма помага на Сами да осъзнае точно това – екстравагантния чичо Борис (Джъд Хърш), който посещава семейството за две незабравими сцени, в които се привързва към племенника си заради споделената им любов към творчеството. „Семейството, изкуството – ще те разкъсат на две“, съобщава той заплашително на младежа – той вижда, че филмите му значат малко повече за него отколкото семейството и знае, че самият Сами трябва да го осъзнае, за да открие потенциала си. Това може и да звучи като екстремна идея, която би могла да е вярна само за отдаден, велик артист като Стивън Спилбърг, но в действителност много от нас могат да си представят момента, където са открили нещо, което са обикнали повече от семейството. Това е неизбежна стъпка от пътя към независимост и Спилбърг умело драматизира това юношеско усещане, без да губи перспектива върху обичта, която Сами изпитва към родителите си. Думите на Джон Форд тук добиват изумителна тежест – изкуството се ражда там, където себеоткритието започва у твореца. А неприятният урок, който Сами трябва да научи, е, че откритията не винаги са лесни за преглъщане.
Раздялата с родителите е неизбежно привързана с опознаването на чертите им, които те винаги са криели от теб. Екзистенциалната криза, която се поражда у всеки тийнейджър, е да чувстваш самоличността си като сътворена от хора, в които започваш да виждаш все повече и повече недостатъци. Семейство Фейбълман добива скръбната си сила, защото разказва историята на артист, чието изкуство му разкрива шокираща истина, която му показва колко уязвими могат да бъдат и родителите му. Сглобявайки филмче с кадри от семеен излет, Сами вижда знаци в поведението, които разкриват любовта, която се поражда у Мици към Бени (Сет Роугън), най-добрия приятел на Бърт – една виртуозна сцена, където монтажът се превръща в почти абстрактна серия от изражения и музика. Този сблъсък между две противоположни сили от съзряването му – едната конструктивна, другата деструктивна – напълно разбива представите на Сами за брака на родителите си и почти го кара да се откаже от киното. От тук нататък филмът се превръща в история за един тих, но неизбежен развод и Уилямс и Дейно изиграват прелестно фините нюанси да хора, които искрено се обичат, но въпреки това усещат как се раздалечават.
И въпреки всичко това някои от най-красивите моменти във филма са тези, където Сами помага на Мици да разбере чувствата си към Бени именно чрез киното си. Все пак изкуството е терапия и себеоткритие. Спилбърг сякаш е най-заинтересован тук от импулса на артиста да заснеме живота си, да превърне дори най-тежките моменти в изкуство. Той вижда опасностите в това начинание, но разбира и защо камерата е толкова примамлив инструмент за преработване на травми. Тази идея става още по-изумителна, щом осъзнаеш, че това е филм за развода, който Спилбърг предъвква като вдъхновение за филмите си още от 70-те и който е отговорен за някои от най-незаличимите изображения и тропи в колективното ни въображение. Семейство Фейбълман упорито се старае да замъгли значението на израз като „животът не е като по филмите“, тъй като историята на родителите на Стивън Спилбърг е толкова митологизирана чрез киното му, че е надхвърлила всички възможни нива на фантазия. Превръщайки детството си във филм е може би единствения начин Спилбърг да хуманизира себе си и родителите си.
Точно тук Семейство Фейбълман се усеща като прочувствен, искрен спомен. Подходът на Спилбърг никога не е бил по-импресионистичен, изграждайки на моменти един поток от изображения, който прекрасно рефлектира подсъзнателната визията за миналото. Музикалността на монтажа му никога не е била толкова символична. Ярките светлини на Януш Камински никога не са били толкова мечтателни. Музиката на Джон Уилямс никога не се е сливала по-фино и незабележимо с кадрите. Болезнената носталгия на този филм е толкова силна, че на места емоционалността става твърде доминантна и започва да тежи на филма. Спилбърг винаги обича да преиграва началото и края на филмите си и този не е изключение – ранните сцени със Сами като малко дете (Матео Зориан) ще бъдат предизвикателство за по-скептичните зрители. Много от посланията са твърде очевидни, много от репликите не се стремят към какъвто и да било натурализъм (Стивън Спилбърг е отговорен за сценария, редом с Тони Кушнър) и „филмовото“ качество на всяка сцена сякаш те предизвиква да се запиташ доколко режисьорът те залъгва с фактите на живота си. Но точно този потентен микс е силата на Семейство Фейбълман – един филм направен от ярки спомени, който е най-силен, когато самият той се превърне в спомен за зрителя. Вече седмица по-късно, сякаш всеки момент от филма е запечатан в съзнанието ми и става все по-ефективен с времето.
Ако сте като мен и сте прекарали много време, мислейки за този режисьор, този филм ще бъде като адаптация на книга, която вече сте чели. Но Спилбърг осъзнава това и добавя доза ревизионизъм в автобиографията си, разкривайки нещо, което дълго време не е споделял с никого, а било тайна, споделена само между него и майка му – той винаги е знаел причините за развода на родителите си и дори е помогнал на майка си да се примири с чувствата си. Този привидно малък детайл в известния наратив всъщност хвърля нова светлина върху цялата кариера на най-известния режисьор на всички времена. От епохалните му шедьоври като Близки срещи от третия вид и Извънземното до нелепите му провали като Хук, повечето филми на майстора добиват съвсем друга сила, щом разбереш, че образът на бащата при Спилбърг винаги всъщност е бил на трагична фигура, принудена да напусне дома си, а образът на майката винаги е бил на човек, търсещ комфорта на семейството, въпреки че се чувства ограничен от него. Семейство Фейбълман може би не е поредният Спилбъргов шедьовър, защото е обречен да бъде бележка под линията за другите Спилбъргови шедьоври. Но именно тогава този филм е най-ценен като спомен. Гледайки сцените на Спилбърг, където някой се взира в светлините на непознатото и си представя всичко възможно във вселената, няма как вече да не се сетим за копнежа на Бърт и Мици Фейбълман. Може би така няма нужда да има разкъсване – изкуството се поражда от семейството, а семейството живее вечно заради изкуството.
