Идиотският триъгълник / Triangle of Sadness

Френската публика, особено пък тази на фестивала в Кан, е известна с претенциозността си и обикновено международното жури, съставено от филмови дейци от всякакви страни, успява да отрази това отношение в изборите си на победители, най-вече, когато присъжда „Златната палма“. Обикновено носителите на голямата награда на Кан са филми, които несъмнено са стойностни, но и обикновено по някакъв начин отразяват дистинктивното анти-Холивуд отношение на целия фестивал и съответно често не са същите филми, които американската Академия отличава (с ясни изключения, разбира се, последното от които беше големия труимф на Понг Джун Хо с Паразит).

Тазгодишният победител Идиотският триъгълник (Triangle of Sadness) всъщност споделя някои повърхностни прилики с Паразит и спокойно можем да го наредим като част от много филми, които коментират класовите различия и получават лековатия и доста широк прякор „Eat the rich“-филми. Такива напоследък се появяват доста, включително и съвсем наскоро с изключително приятния Менюто. В някои случаи това са жанрови филми като Вади ножовете или Ready or Not, които използват лесната критика срещу грозно богатия елит, за да направят интересен и забавен експеримент в определена структура. В случая на Идиотския триъгълник обаче, коментарът е главното, структурата иска да е три различни неща едновременно и накрая цялата конструкция се преобръща като кораб в бурно море, а ако това не е обратното на „анти-Холувид“, не знам кое е.

Филмът е разделен на три части, които имат доста различни сюжети и множество различни добри и лоши елементи, така че нека ги подхванем една по една със спойлери:

В първата част се запознаваме с Карл и Яя – двойка модели и инфлуенсъри, които се борят за мястото си в индустрията и същевременно да поддържат връзката си. Карл (Харис Дикинсън) не е толкова успешен колкото приятелката си Яя (Шарлби Дийн), което му създава купища тревоги. Той уж иска те да са равни във всичко, но отказва да приеме, че тя може да разсъждава по различен начин. Двамата се карат за пари и за чувства в един и същи дъх, но всъщност никога не се изслушват и разбират до самия финал, заради което и публиката всъщност не ги разбира особено. Дикинсън и трагично покойната Дийн са чудесни в ролите си и са единствените, за които зрителите успяват да добият някаква по-дълбока представа, макар че и те в крайна сметка остават само двуизмерни персонажи.

Във втората част двамата отиват на ексклузивен мега-скъп круиз на яхта, където първата работа на режисьора Рубен Остлунд е да ни запознае с екипажа, които скандират „Пари! Пари! Пари!“. Не трябва ли те, като представителите на работническата класа, да са тези, на които симпатизираме, се пита зрителят. След тази сцена на запознанство с тях ще е малко трудно, въпреки че старателно ни се показват множество сцени, в които богатите се държат очаквано ужасяващо с тях. Но какво от това, след като така или иначе вече не ги харесваме?

На кораба се запознаваме с цяла дружинка омразни карикатури като „царят на лайната“ Димитри (Златко Бурич) – руски милионер с пари от търговия с торф, британска двойка, които с любов и носталгия разказват за оръжията, които са продавали и парализирана дама, чиято роля във филма изглежда е просто да покаже колко са затруднени героите от това, че около тях има човек с увреждания. Запознаваме се и с Паула (Вики Берлин), мениджърката на круиза, която иска да не отказва нищо за гостите и която трябва да се справя с вечно пияния капитан Томас, в чиято роля е Уди Харелсън – магнетичен, както винаги, но с роля, която е там за една единствена шега.

Тук вече се стига до най-проблематичния и в същото време безспорно най-визуално впечатляващия момент във филма. Без да навлизам в подробности, достатъчно е да се спомене, че тук комедията е на преден план и то най-широкия тип комедия, даже и на феновете на тоалетния хумор може да им дойде в повече. Едновременно обаче върви най-клишираното и плоско обяснение на тезата на филма за разликата между марксизма и капитализма, представена по най-скучния възможен начин – чрез размяна на цитати. Остроумното уж трябва да е в това, че руснакът е капиталист, а американецът – социалист. Сразена съм от изненада. Признавам си, че това определено е частта от филма, която най-силно ме подразни и докато корабът се лашкаше и всички посетители на круиза се мъчеха, аз само се чудех как може това да е филмът, който е награден със „Златна палма“.

Сериозно оредялата група, която достига до третата част, преживява корабокрушението и се оказва на остров, където трябва да оцеляват. Там обаче единственият човек с полезни умения е Абигейл (страхотна Доли де Леон). На яхтата тя е била чистачка на тоалетните, но на острова бързо става безмилостен диктатор, който започва да раздава награди и наказания веднага, когато се разбира, че тя държи пълната власт. Оцеляването на острова и типичното изграждане на нов тип общество в стила на Повелителят на мухите е първият път в целия филм, в който виждаме интересни и неочаквани взаимодействия между героите. За първи път ни се позволява да ги видим в изненадващи ситуации, в които те ни показват реакции, които не са просто част от досегашната ясна кутийка, в която сме ги поставили.

Отвореният финал според мен работи достатъчно добре, макар че може да подразни всеки, който не се кефи на отворени финали, както и всеки, който все пак иска да види повече от една завършена арка на някой от героите. Сюжетът може да остане във въздуха и публиката да е принудена да реши за себе си съдбата на корабокрушенците, но характеризацията на героите, когато не е завършена, ни оставя без запомнящи се действащи лица, за които да имаме твърдо мнение.

Не смятам, че е честно да съдим филмите по това какви награди печелят и „дали ги заслужават“ – филмите не са виновни за това после как са интерпретирани. Смятам обаче, че когато един филм има десетминутна сцена, в която двама герои си разменят реплики на Маркс, Маргарет Тачър и Ноам Чомски, този филм няма как да се прави, че не иска да бъде разглеждан в контекста на политическите си убеждения. Тези убеждения може да не са по вкуса на всеки и би било грешно да се съди за филма според тяхната валидност. Това, което ни се показва обаче, може и трябва да бъде съдено – как тези убеждения са представени, защитени ли са задоволително и консисентни ли са с това, което филмът показва, когато говори със собствения си глас, а не чрез думите на други хора.

Предишните филми на Рубен Остлунд, особено Квадратът, бяха толкова успешни, защото принуждаваха публиката да стои продължително време в неудобни ситуации и да погледне право в очите претенциозността и лъжите на съответната случка. Идиотският триъгълник успява да има такива моменти от време на време, но му отнема твърде много време да стигне до тях. Третата част наистина си струва да се види, но по пътя се занимава с нетърпимо елементарен класов коментар, който освен всичко друго е напълно анулиран от финалното заключение, че властта покварява всички. Визуално безупречен и с чудесна актьорска игра, този носител на „Златна палма“ клони към това да бъде като един от инфлуенсърите, на които така радостно се подиграва – добре изглеждаща външност, не много субстанция отвътре.