Past of Glory: Принцът на мрака / Prince of Darkness

Първият трансгресивен акт на Джон Карпентър е убийството на едно дете. Много преди да се доближи до какъвто и да било мейнстрийм с несравнимия си усет за жанрово кино, той навлиза смело в хоръра с микробюджетния „Assault on Precinct 13“ и внася уличния реализъм на 70-те в този дотогава почти изцяло фантастичен жанр. Историята се развива изцяло в един полицейски участък, в който едно ченге трябва да се отбранява с помощта на необичаен микс от престъпници и цивилни. Карпентър превръща този обран сюжет в показ на визуалното си и наративно майсторство, но не се задоволява само с това. Уникалното му допълнение тук са злодеите – безименната банда от престъпници, които действат като някакъв вампирски култ, търсещи из урбанизираната пустиня следващата си жертва. Карпентър не иска това да бъдат обикновени хулигани – тяхната достоверност идва по-скоро от символичната им сила като персонификации на заразния, виреещ морален упадък в гниещото сърце на града.

Точно затова те трябва да извършат действие толкова противно, че основите на самия филм ще бъдат разтърсени – те прострелват момиченце с демонична хладнокръвност точно през сърцето, само на няколко метра от безпомощния й баща. Макар и да бива отричан от критиците през 1976, този момент до ден днешен шокира зрителите с яростния си цинизъм. Гледайки го днес, не можем да не усетим как тук се ражда нещо, което преследва Джон Карпентър през цялата му кариера – едно чисто, безсмъртно зло.

Именно това зло се преражда само две години по-късно в Майкъл Майърс, който саморъчно превръща идеализираната идея за квартала с отключените врати в една наивна мечта. Това зло се приземява от небето в Антарктида, за да стане безсмъртен символ за нашето недоверие един към друг. Това зло се въплъщава в мъгли, коли и евтини хорър романчета, които побъркват целия свят. Именно това зло помага на Карпентър да изгради една от най-легендарните хорър филмографии на всички времена и да остави вечен отпечатък върху киното.

Но въпреки всичко това, Карпентър до ден днешен не получава уважението, което заслужава. Колкото и да е признат от модерните критици и почитан от любителите на хоръра, повечето зрители все още го виждат като талантлив, развлекателен разказвач на страшни приказки. Това, което хората пропускат, е неговата уникална перспектива към света и човека, породена именно от чистото зло, което той вижда около нас. Може би затова е подобаващо, но също така и иронично, че един от филмите, които разкриват най-силно тази негова перспектива, е недооцененият му шедьовър от 1987 „Prince of Darkness“.

Част от Апокалиптичната трилогия (заедно с „The Thing“ и „In the Mouth of Madness“; без съмнение една от великите „тематични“ трилогии на всички времена), „Prince of Darkness“ е първият истински опит на Карпентър за религиозен, космически хорър. Сюжетът е семпъл, точно като този на „Assault on Precinct 13“ – действието се ориентира около една църква в центъра на Лос Анджелис, в която таен християнски орден се е оттеглил, за да предпазва зъл, древен артефакт. Един свещеник (Доналд Плезънс) решава да потърси помощта професор по квантова физика (Виктор Уонг), за да разследват странните явления, причинени от огромния цилиндър, пълен с блестяща зелена течност, който се намира в подземията на храма. Сега професорът, заедно с група негови ученици, се настаняват в църквата за един уикенд с оборудването си, не осъзнавайки какво ги очаква.

Тук също има елемента на външната атака, въплътен в купищата бездомници (най-интересният от които е изигран от Алис Купър), които сякаш са загубили съзнанията си и обкръжават църквата като лешояди, наблюдавайки всяко движение на плячката си. Но по-ужасяващата идея е тази за злото, което те напада отвътре. Превеждайки древните текстове, съхранени в църквата, учените научават истината, която християнската църква е криела от целия свят с хилядолетия, и разбират точно какво се намира в цилиндъра в мазето – есенцията на самия Принц на мрака, Сатаната. Той започва да обладава студентите един по един, като изстрелва течността си в устите им (по-яко е отколкото звучи), разяждайки групата отвътре.

Това, до което Карпентър се докосва тук, е вдъхновено от квантовата физика, макар че автори като Хауърд Лъвкрафт и Едгар Алън По са го открили много по-рано чрез поетичните си разсъждения – всяка материя има кореспондираща анти-материя. За да съществува вселената, трябва да има баланс между велики, противоположни сили, чийто сблъсък създава искрите на живота. Ако вярваме в доброто в света, в красотата и любовта, то тогава трябва да вярваме и във върховното зло, което се намира под всичко това. Следователно щом има Бог, трябва да има и Анти-Бог. В митологията на филма Сатаната е синът на тази зла, всемогъща сила, точно както Исус е синът на Бог. Целта му сега е да навлезе в анти-вселената (до която се стига през огледалата ни, защото е евтино и изглежда яко), за да помогне на баща си да проникне в нашата реалност и да започне апокалипсиса.

Карпентър разбира това екзистенциално зло както малко други режисьори някога са успявали. Мирогледът му в определен смисъл е изцяло черно-бял – той вярва в напълно зли и напълно добри сили, които съществуват в постоянен конфликт. Но все пак осъзнава, че тези сили са нещо неземно. Всичко земно, от другата страна, е напълно празно при сътворението си. В света на Карпентър хората, та дори и неодушевените предмети, не са нито зли, нито добри в естеството си, което оставя пространство, което трябва да бъде запълнено, и двете крайности винаги се борят за доминантност в него. Моралната сивота се намира само в това, което не можем да разпознаем като добро или зло. В повечето хора има поне някакъв баланс, но Карпентър е напълно склонен да вярва, че има и същества, които са „чисто зло“. Има дори нещо хуманистично в тази идея – разликата между „полицай“ и „престъпник“ не е голяма, щом ги сравниш с бродещите демони, които разстрелват деца, без да им мигне окото.

Джон Карпентър е един от великите хорър режисьори (може би най-великият?) и най-добрият режисьор на Лъвкрафтски хорър, защото разбира, че не са ти нужни високобюджетни чудовища и ефекти, за да създадеш някакъв неземен ужас (макар че чудовищата са си мега яки и именно заради тях „In the Mouth of Madness“ е големият Лъвкрафтски шедьовър в киното). Именно философията му за чистото зло помага да въображението му да види най-обикновените всекидневни обекти като носители на екзистенциална враждебност и агония. В „Prince of Darkness“ простичък кадър на червеи, гърчещи се на земята, внушава чувството за нещо гнило в дълбините на самата вселена. Карпентър създава напрежение чрез най-обикновен преобърнат кадър на капеща течност и намеква съществуването на цяла друга реалност само чрез кадър на ръка, потапяща се във вода. Целият филм се дави в дълбоки като бездни сенки, които никога не са твърде остри, а меки и плавни, сякаш бавно поглъщат всичко около себе си. (Оператор на филма е Гари Киб, който не е Дийн Кънди, но умело се вписва в стила на Карпентър и има дългогодишна колаборация с него.) Музиката е от най-ефективните в кариерата на Карпентър, с минималистични, но постоянни и агресивни електрични звуци, примесени с човешки гласове като религиозен мотив.

И нека не забравяме едно от най-ужасяващите изображения в кариерата на Майстора на хоръра – един най-обикновен, нискокачествен кадър на мрачна фигура, излизаща от сенките на църквата (който Карпентър постига, като пуска заснетото по телевизора и снима телевизионния екран). Именно това изображение прави този филм част от Апокалиптичната трилогия. Тези кадри се явяват в съзнанията на героите в сънищата им и представляват съобщение от бъдещето, изпратено от последните борци в света, завладян от Анти-Бог. Това, което виждаме в тях, е пристигането на злото и началото на Апокалипсиса – моментът, който героите се опитват да предотвратят.

Визията на Карпентър за края на света е уникална, защото той не се интересува от самия край на света. В този филм Апокалипсисът никога не пристига, но винаги се вижда на хоризонта, в небесата, толкова неизбежен, колкото и залеза на слънцето. Лъвкрафтската екзистенциалност на Карпентър е най-силна тук – той не прави масивни епоси за разрухата на човешката цивилизация, а ограничени хорър филмчета, където злото е по-огромно, отколкото хората някога могат да разберат, но им влияе по интимен начин. Апокалипсисът тук е символичен – не края на света, а разрухата на този колектив от хора, разпадът на обществения морал и човешката психика, разгледан не в общ план, а в единичен. Събитията в „Prince of Darkness“ (а както и в „The Thing“) са просто последната капка, която кара чашата да прелее – те ни показват какво злите сили могат да причинят в една човешка душа, преди да се разпръснат из целия свят. От там нататък можем сами да си представим какво би последвало.

Това е изключително силна идея в свят като нашия, където сякаш винаги сме на прага на Апокалипсиса. Карпентър винаги е разбирал психиката на обществото и е знаел точно как да ни изплаши не с това, от което се страхуваме, а с това, което сме. (Неговият постапокалиптичен филм, „Escape from New York“, дори е забавен и сатиричен, а не страшен.) Щом везните са толкова наклонени към едната страна, е трудно да не си мислим, че всяка наша постъпка също би могла да бъде последната капка, която ще накара чашата да прелее. Но може би именно от този страх произлиза злото във филмите на Карпентър – страха от другия, който имаме, когато се страхуваме за себе си.

„Prince of Darkness“ приключва с момент на саможертва, който показва, че може би Анти-Бог може да бъде победен, но краят е умишлено неясен – би било твърде лесно да си мислим, че можем просто да избутаме злото от нашата реалност. Именно в това виждаме развитието в Джон Карпентър като творец. В „Assault on Precinct 13“ злото беше ясно, то те стреляше и можеше да бъде застреляно. В онзи филм добрите излязоха сградата като герои, заслужили щастливия си край. Но в „Prince of Darkness“ това не би могло да се случи. Тук злото няма човешка форма. Злото не те атакува директно. То обладава всички ни, поражда омраза, страх и недоверие. То винаги може да бъде намерено у другите, но това, което трябва да направим, е да погледнем в огледалото, и да го намерим в себе си.