Според Умберто Еко „животът не е нищо друго освен бавното припомняне на детството“. Навярно е така, защото това, което ни се случва, когато сме млади, ни бележи завинаги. Остава в нас и формира, определя бъдещето ни. В началото на 90-те години на ХХ в., освен сблъсъкът с порастването – първите любовни трепети, първият махмурлук или първото предателство от приятел, ми се случи киното на Мартин Скорсезе. Много от нещата избледняха с времето, но не и филмите на Скорсезе. Не знам какво съм разбирал от тях, но помня как въртях отново и отново видеокасетата с френетичния и експресивен разказ за възхода и падението на Хенри Хил в битието му на гангстер – „Добри момчета“. Бях научил репликите наизуст и си умирах да разказвам и пресъздавам диалозите между Джо Пеши и Рей Лиота на приятелите си. („Искаш да кажеш, че съм забавен?… Как съм ти смешен? Като клоун ли?“) От тогава минаха три десетилетия. Отдавна не съм пишлигар, но съм все така влюбен в киното на Скорсезе. И, вярвате или не, режисьорът, продуцентът, синефилът, реаставраторът на класически филми, документалистът, легендата на американското и световно кино Мартин Скорсезе става на 80 години.

A всичко започва там – в детството на Скорсезе, на улица „Бауъри“ в Ню Йорк. Детство, което Скорсезе си припомня чрез творчеството си, през призмата на една осъзната и търсена авторефлексия в кино образи, вече над пет десетилетия, потвърждавайки конепцията на френският философ Анри Бергсон за изкуството като средство за вглеждане на твореца в собствената му индивидуалност, за вътрешно съзерцание и самоанализ.

Скорсезе израства в Долен Ийст Сайд, Манхатън, в квартала „малката Италия“, в етнически затворена католическа общност, сред свещеници, гангстери и кино. Животът се случва на  улицата, а там ти трябва физическа сила, за да оцелееш. Марти обаче е слабо, крехко, болнаво момче – истински аутсайдер. Страда от астма и алергии. Не понася спорта. Какво му остава – католическото начално училище „Св. Патрик“ и едноименната църква на ул. „Мот“, където намира спокойствие и сигурност от суровия живот на улицата. Другото му бягство от реалността е киното. Баща му често го води на кино и това става като ритуал за Скорсезе. От киносалона са и първите му спомени – тъмният салон, мекият мокет, усещането за сигурност и чувството, че попада в магически, вълшебен свят на блянове и мечти. Място подобно на светилище и църква. В крайна сметка, за щастие на всички, които обичат киното, Скорсезе не става свещеник, а получава магистърска степен в Училището по изкуства на Нюйоркският университет през 1966 г. Емоцията, която му дава кино салона, го бележи неизлечимо и поражда желанието и необходимостта му да се изразява чрез филми. Преподавателят му в курса по кино Хаиг Мануджян набива в главите на студентите си едно правило – „Снимайте, каквото познавате“. Правило, което дефинира филмите на режисьорите от Френската Нова вълна и към което се придържа Мартин Скорсезе при работата още от първия си пълнометражен филм „Кой чука на вратата ми?“ (1967). Правило, което ще роди и пробивът му в голямото кино – „Жестоки улици” (1973).

Кой чука на вратата ми?“ е студентски, ниско бюджетен филм със силно застъпен автобиографичен елемент. Разказва за итало-американец – J.R., изигран от Харви Кайтел (алтер его на самия Скорсезе), разкъсван между идеалистичните си представи за „добродетелната“ и „чиста“ жена и между сексуалните си фантазии за „жената-блудница“. Това поражда и централният конфликт във филма. Святото и чистото срещу мръсното и непорочното. Морален, религиозен и психологически конфликт, който ще заема важно мястото в бъдещите филми на Скорсезе. Конфликт, който ще е в центъра и на един от най-важните проекти за Скорсезе и същевременно най-скандалният му филм – „Последното изкушение на Христос“ (1988 г.). „Кой чука на вратата ми?“ има ограничено кино разпространение, но е забелязан и получава положителни отзиви от един млад кинокритик, на име Роджър Ебърт, който впоследствие ще се утвърди като водещо име в професията.

Още докато работи по „Кой чука на вратата ми?“ Скорсезе пише сценарий с работно заглавие „Season of the Witch” – своеобразно продължение на живота на персонажите в „Кой чука на вратата ми?“. Сценарий, който ще се превърне във филмът „Жестоки улици“ и в който Скорсезе ще вложи много от собствената си история, от терзанията, болките и преживяванията си по улиците на „Малката Италия“. Междувременно е заснел „Бърта от товарния вагон“ (1972) – продуциран от Роджър Корман, жанров експлойтешън, с Барбара Хърши и Дейвид Карадайн в главните роли.

Близкият приятел и ментор на Скорсезе, режисьорът Джон Касаветис, му казва, че е загубил една година от живота с „Бърта от товарния вагон“. Насърчава го да се занимава с авторски проекти, в които вярва. Прочита сценария на „Жестоки улици“ и убеждава Скорсезе, че това трябва да е следващият му проект.

Скорсезе приема идеята, намира финансиране и лентата се завърта. Пъзелът започва да се нарежда, когато Скорсезе се запознава с Де Ниро. Скорсезе е поканен на коледна вечеря в апартамента на Джей Кокс в Манхатън (бъдещият сценарист на „Невинни години“ (1993) и „Бандите на Ню Йорк“ (2002). Там е и Брайън Де Палма, който има вече заснет филм с Робът Де Ниро – „Здрасти, мамо!“, и много държи да го запознае със Скорсезе. Четиримата вечерят заедно, и Скорсезе и Де Ниро много бързо се сближават. Двамата са израснали в един квартал, през няколко улици, но не се познават.

Скорсезе снима филма за 26 дни със скромния дори за онова време бюджет от едва 600 000 долара. 6 дни снима в Ню Йорк – екстериорите и някой от ключовите интериори, а останалите – в Ел Ей, където е по-евтино.

Жестоки улици“ разказва историята на четирима приятели от квартала „Малката Италия“ в Ню Йорк – Чарли (Харви Кайтел), Тони (Дейвид Провал), Майкъл ( Ричард Романус) и Джони Бой (Робърт Де Ниро). Чарли е дребен мафиот. Работи за чичо си, който е важна клечка в мафията, и събира от негово име дълговете, които все още не са му изплатени. Джони Бой е най-опърничавият от бандата и постоянно е в дълг към останалите. Чарли от друга страна има тайна връзка с братовчедката на Джони Бой – Териза (Ейми Робинсън), която страда от епилепсия, а обкръжението му е категорично против нея заради заболяването ѝ.

Жестоки улици“ започва там, където свършва „Кой чука на вратата ми?“ – в църквата. Въвеждащата сцена ни показва Чарли, който се събужда от кошмар и се взира в огледалото, а гласът зад кадър – неговият собствен, разсъждава: „Греховете не се изкупуват в църквата. Греховете се изкупуват на улицата. Греховете се изкупуват у дома. Останалото са глупости и ти го знаеш“. Сцената е вдъхновена от „Събота вечер и неделя сутрин“ (1960) на британския режисьор Карел Раиш и загатва, че в центъра на историята е мотивът за католическата вина и търсенето на изкупление. Тема, която Скорсезе ще разглежда в много от филмите си. И основният катализатор, изразител на тази тема е Чарли – образ, в който Скорсезе влага много от своя характер и от характера на баща си.

Чарли знае, че е допуснал много грешки в живота си и смята, че помагайки на Джони Бой, ще изкупи и собствените си грехове пред Господ. Образът на Джони Бой пък e релация към Травис Бикъл, чернова на по-мрачната му версия в „Шофьор на Такси“ (1976), намерила естествен завършек в саморазрушителния образ на Джейк Ла Мота в „Разяреният бик“ (1980).

Премиерата на филма е на кинофестивала в Ню Йорк през есента на 1973 г. Филмът се приема отлично. В „Ню Йорк Таймс“ излиза положителна рецензия, след това в „Ню Йоркър“ легендарната кинокритичка Полин Кейл нарича филма „триумф на личното кино“ и „най-добрият американски филм за 1973 г.“ Това обаче не му помага по никакъв начин в боксофиса. „Жестоки улици“ излиза и по едно и също време със „Заклинателят“ (1973) на Уилям Фридкин, който помита всичко по пътя си. Това допълнително намалява шансовете на филма за финансов успех.

Финансовият успех на един филм не винаги е релевантен към качествата му. С „Жестоки улици“ случаят е точно такъв. Началото на 70-те години е преломно време в Холивуд – отива си „Старият Холивуд“ със старата система на студиата, в която често режисьорът няма никаква власт, и се поставя началото на „Новият Холивуд“ – оформило се течение в киното водено от ново поколение режисьори. Скорсезе е част група изключителни творци, оформили естетиката на това ново течение – Спилбърг, Лукас, Брайън Де Палма, Терънс Малик, Джон Милиъс, Копола, Джон Касаветис, Хал Ашби, Уди Алън, Уилям Фридкин, Боб Рафълсън, Робърт Олтман и др. Филмите им са парекселанс „авторско кино“ (по Франсоа Трюфо и Андрю Сарис) – променят традиционните техники и практики при снимане, разчупват табута за поведение и език, слагат персонажите в центъра на наратива за сметка на сюжета, извеждат антигероя на преден план за сметка на героя, имат смелостта да не завършват щастливо историите си и най-важното – с творбите си изграждат личен стил, отличаващ ги от останалите.

„Жестоки улици“ е важна част от пъзела на новото седемдесетарско кино и в много отношения е за „Новият Холивуд“ това което е „До последен дъх“ (1960) на Жан-Люк Годар за френската Нова вълна по отношение на новаторската му техника и влияние върху бъдещи режисьори (от Тарантино до Спайк Лий, Уонг Карвай и много други). Филмът разчита много на американската жанрова система (съдържа в себе си елементи от гангстерски филм, buddy филм, филм ноар и дори мюзикъл) и същевременно с модернизма си я подкопава (както впрочем и Годар). „Жестоки Улици“ е ревизионистичен по отношение на гангстерския жанр с първичния си реализъм и на моменти почти документалния автентизъм. Реализъм, който Скорсезе впоследствие ще развие до краен предел в „Шофьор на такси“.

Кое е новото в работата на Скорсезе и ще разпознаем ли в „Жестоки улици“ компонентите, изграждащи бъдещият му кино език?

Да започнем с музиката. Скорсезе е един от пионерите, наред с Джордж Лукас и неговият „Американски графити“ (1973), използващи готови поппарчета като саундтрак. Филмите от онова време разчитат на оригинални партитури, които са просто декор на историята, която разказват. В „Жестоки улици“ съчетаването между текста и музиката е много по-важно и силно. Парчетата на Стоунс, Ерик Клептън, Джони Ейс, Дъ Мирикълс са част от наратива и негова движеща сила. Много от сцените са измислени на основата на музиката, а някой от песните са част от миналото на Скорсезе. Това използване на музиката е характерно и до ден днешен за Скорсезе и е неотменна част от силата и въздействието на много от шедьоврите му като „Добри момчета“, „Казино“ или „От другата страна“.

Новаторският подход на Скорсезе личи и във визуалния наратив. Често е използвана ръчна камера, много от кадрите са накъсани и това придава непосредственост на действието. Задължителна за отбелязване е сцената в билярдната зала, дълъг кадър – епизод сниман от ръка, при който камерата следва актьорите без използването на монтажна връзка. Изключителен tracking-шот, какъвто след години ще видим в „Добри момчета“ – емблематичната сцена на влизането на Хенри Хил (Рей Лиота) и Карън (Лорейн Брако) в нощния клуб Копакабана през задния вход. Важни елементи от стилистичното му портфолио са и поредицата от забавени и забързани кадри, кратки и дълги кадри, стоп-кадрите, гласът зад кадър, близките планове, всички имащи за цел да въвлекат зрителя в емоционалния свят на героите и които ще правят филмите му ултимативно разпознаваеми от зрителя през цялата му кариера.

На следващо място – монтажът. По време на студийната система за производство на филми, в доминирания от продуцентите „Стар Холивуд“, режисьорът рядко е допускан до монтажната (изключение е „Юнайтед Артистс“ на Чаплин, Д. У. Грифит, М. Пикфорд и Д. Феърбанкс). При Скорсезе е обратното – гледа суровият материал и монтира заедно с монтажиста си (най-често с любимата си Телма Шунмейкър). „Жестоки улици“ е монтиран собственоръчно от Скорсезе. Не е включен в надписите на филма като монтажист, защото не е член на Профсъюза на монтажистите. Кое е специфичното в монтажната техника на Скорсезе? Кое е налице в „Жестоки улици“, което ще е определящо за личния му стил през годините? Специфичният ритъм. Ритъмът на монтажа. Уникалният ритмичен модел на филмите му се характеризира с последователността на кратки и дълги кадри. Именно този ритъм създава емоцията, от която се нуждае всеки един филм. Примерите за това във филмографията на Скорсезе са безброй, но един от най-характерните е в „Разяреният бик“. Финалната сцена на боксовия ринг е съставена от микс между бързо сменящи се кадри на боксовия двубой с моменти на психологически драматизъм, показани в дълги кадри. Разбира се важните елементи в спецификата на монтажният ритъм при Скорсезе са много и в скромния ми текст няма как да бъдат обхванати всички – те са предмет на анализ в дебелите книги за кино. Ще спомена само още няколко – почти неподвижните кадри, повторенията, преливанията, бързите приближения и отдалечавания. Всеки, дори скромен опит за анализ на монтажният стил при Скорсезе, би бил непълен, ако не споменем и разрушаването на четвъртата стена между филма и публиката. Подобна наративна техника можем да видим във „Вълкът от Уолстрийт“, но любимият ми пример е съдебната сцена от „Добри момчета“, където героят на Хенри Хил преминава от разказвач зад кадър в истински разказвач и се обръща специално към публиката.

На последно място, но не по значение, е неповторимата симбиоза в стила му между реализъм и експресионизъм. Скорсезе ще запази това съчетание във всичките си големи филми. Пресъздадената „обективна реалност“ в актьорската игра, детайлното представяне на време и място, сюжетите („Жестоки улици“, „Шофьор на такси“) съжителства с деформацията и изкривяването на реалноста – откриващата сцена в „Казино“ (1995) с летящият Де Ниро след експлозията в колата, хореографията на боксовите сцени в „Разяреният бик“, откриващата сцена в „Жестоки улици“ с включения филмов проектор, напомнящ ни, че гледаме филм и много, много др.

Гледан от дистанцията на времето „Жестоки улици” е шаблонът, през който най-добре можем да видим кариерата на Скорсезе, защото тук, наред с ключовите елементи в киното му, са изобразени и основните теми в творчеството му – насилието, самотата, аутсайдерите, предателството, човекът, търсещ изкупление в мрачния си живот, католическата вина. Всичко, което ще предложи Скорсезе на публиката през следващите години. Но на първо място „Жестоки улици” е филм-изследване на изкуплението в човешкия живот. Изкупление, което героите на Скорсезе търсят по различни начини в различните му филми. Но всички искат да излязат от тясната рамка в която ги поставя материалистическото общество. За Дж. Р. в „Кой чука на вратата ми“ спасението е в „чистата любов“; Чарли в ‚Жестоки улици“, търси изкуплението в спасяването на Джони Бой, който пък е щастлив просто да съществува; Травис Бикъл смята, че ако измете боклука ще бъде пречистен; музиката е начинът на изкупление на рок групата „The band” в документалния филм „Последният валс“ (1978), на Алис от „Алис не живее вече тук“ (1974) и на Джими Дойл в „Ню Йорк, Ню Йорк“ (1977); Териза от „Жестоки улици“ или Франсис Еванс от „Ню Йорк, Ню Йорк“ могат да бъдат спасени, само ако любовта им не прераства в самоунищожение; Джейк ла Мота в „Разяреният бик“ си казва, че ако може да устои и понесе всички удари на боксовия ринг, изкуплението му е гарантирано; Рупърт Пъпкин просто иска да бъде „Кралят на комедията“, а Пол Хакет („Часове по-късно“, 1985) иска само да се прибере в къщи.

И ако търсим отговор на въпроса защо Скорсезе влага толкова енергия в търсенето на спасението на всички тези блудни синове, може би ще го намерим в Евангелието на Лука – „Кой от вас, ако има сто овце и му се изгуби една от тях, не оставя деветдесет и деветте в пустинята и не отива след изгубената, докато я намери?“

През 1995 г. излиза монументалният, близо четири часов, документален филм „Лично пътуване с Мартин Скорсезе през американските филми“. Скорсезе заедно с режисьора Майкъл Уилсън представят изследване, посветено на американското кино от възникването му до средата на 60-те години на 20 в. Документална творба, която не претендира за обективност и изчерпателност, защото ни разкрива субективния поглед на киноманът Скорсезе върху филмите, които са запалили любовта към киното у него и са го формирали като режисьор. Самите филми на Скорсезе са пътешествия. Пътешествия, които винаги са лични. Пътуването през киното на Скорсезе започва през вече далечната 1973 г. с „Жестоки улици“. Дълбоко личен, почти автобиографичен филм, черпещ енергия от опиянението и деструктивността, белязали младостта на Скорсезе. Филм, с който Скорсезе се примирява с итало-американския си произход. И ако през 73-та филмът, с новаторската  си и авторска концепция, е изглеждал за някого самоцелен, синефилски фетиш, то днес е важен елемент от културната история на Америка. История, която Скорсезе продължава да пише и която е по-интересна от който и да е учебник за епохата. А пътешествието продължава. Благодарим ти за киното, Маестро и дерзай!

Similar Posts

Вашият отговор на X-Force Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

2 Comments

  1. Не толкова ревю на Mean Streets, колкото реверанс към Скорсезе – личи си, че авторът е голям почитател. Глътка свеж въздух от жалките словоизлияния в сайта напоследък.

  2. Супер текст! Жив и здрав да е авторът и естествено – мастър Скорсезе!