Хелрейзър” е поредица, която съществува от три десетилетия и половина. За съжаление, както сигурно и знаете, ако сте гледали предишните десет части, малко от филмите могат да се похвалят с кой знае какви качества. Няма значение дали става дума за лош сценарий, за ужасни актьори или просто за евтина продукция като цяло. Въпреки всичко си признавам, че винаги съм успявал да намеря по нещо интересно в повечето предложения (с изключение на недоразумението „Revelations”, но то не се споменава). „Hellraiser: Inferno” и дори „Hellraiser: Hellseeker” са чудесни допълнения, с множество култови реплики и сцени, звучащи в главата ми и до днес.

Идеята за рибуут на поредицата се разхождаше сред студиата от дълго време. Самият Клайв Баркър, автор на оригиналната новела и режисьор на първия филм, на няколко пъти се опит да вдъхне живот на разлагащия се на слънце труп на „Хелрейзър”. Всички опити, за съжаление, се проваляха с гръм и трясък, а през това време Dimension Films рециклираха стари сценарии и ги превръщаха в „Хелрейзър” филми само и само да не загубят правата.

За щастие, това най-после приключи и вече имаме възможност да се насладим на тази чисто нова единадесета част, дело на екип, който (по техни думи) е фен и иска да предложи най-доброто на публиката. Успяха ли да го постигнат? Успяха ли да измият срама и глупостта на заглавия като „Hellraiser: Revelations” или „Hellraiser: Hellworld”? За добро или лошо отговорът не е толкова прост колкото ми се искаше, поне в началото.

hellrizer-review120221009

Първоначално новият „Хелрейзър” беше афиширан като рибуут и дори римейк на цялата поредица с фокус върху оригиналната новела на Клайв БаркърThe Hellbound Heart”. В последствие обаче стана ясно, че това няма да е точно така и филмът всъщност ще разказва чисто нова история. Реално може да бъде гледан като продължение на останалите. Преди някой да спори какво точно му продължават, да погледне повечето от старите филми и пак ще говорим. Почти всеки „Хелрейзър” филм до този момент (с изключение на няколко) разказва самостоятелна история, в центъра, на която са ценобитите, а много често и само Пинхед.

Причината за това толкова дълго встъпление е, че всячески се опитвам да избягвам да мисля за новия филм. Но… Целта на това ревю е точно „Хелрейзър” на Дейвид Брукнър и е време да видим какво точно се е объркало в тази кошмарна нова част. Спойлер, за тези, които не им се чете прекалено много, е, че това е ужасен филм, а можеше да бъде нещо много повече.

Хелрейзър” започва в Сърбия и ни запознава с Робърт Войт (Горан Вишнич), злобен и садистичен богаташ, който успява да се сдобие с кутията. Той убеждава младеж да разреши последната загадка и да я отвори, освобождавайки нейните обитатели и спечелвайки си голямата награда.

hellrizer-review220221009

Действието бързо се премества в Щатите и виждаме за първи път главната героиня на филма Райли (Одеса Азион). Тя е млада жена, която се бори с пристрастяване, но сценарият не уточнява точно към какво. В началото виждаме наркотици, но после съквартирантката ѝ споделя, че не пият алкохол пред нея, та може и да е алкохолизъм (а защо не всичко накуп, за допълнителен драматичен ефект). Не е много ясно, но е и също толкова безразлично. Болката и страданията ѝ по никакъв начин не спомагат този персонаж да се развие по какъвто и да е начин, а и след първите 10-20 минути дори и не играе каквато и да е роля (отвъд спорадичното подхвърляне за това какъв ужасен човек е била преди). Със същия успех можеше да е самотна майка с бебе или просто бореща се с недостига на пари млада жена без добро образование. Самата актриса се справя сравнително сносно, но просто не се случва нищо с този персонаж до финалната ѝ сцена, а единственият избор, който трябва да направи към финала е дори още по-съмнителен на вече споменатия фон.

Но да се върнем на историята. Заедно с гаджето си Тревър (Дрю Старки) те решават да проникнат в неохраняван склад, на който младият мъж “помнел” кодовете за алармата, да разбият някакъв контейнер и да откраднат съдържанието му. Речено-сторено. Като в лош сън, всичко се случва сякаш без причина (макар такава да става ясна към края), а наградата – безполезна на пръв поглед пъзел кутия. Райли е запленена, макар да не може да си обясни защо, и я взима със себе си. След задължителната драма с нейния гей брат и съквартирант, тя остава на улицата, нагълтва се с хапчета и какво по-добро занимание от това да разрешиш мистериозен пъзел в труден момент.

Братът, който през това време решава да издири нещастната си сестра, я намира в припаднало състояние, свестява я и се порязва на кутията, жадна за човешка кръв. Ценобитите го прибират извън камера и Райли прекарва следващите деветдесет минути в търсене на истината за Ламент конфигурацията, за Войт и какво се е опитал да направи той няколко години по-рано.

hellrizer-review320221009

Тук е моментът да споделя промените, които сценаристите Бен Колинс и Люк Пьотровски са решили да внесат в цялостната митология на вселената. Един огромен плюс е, че в центъра на всичко това отново седи мистериозният и изключително могъщ бог Левиатан, който намери място само във втория филм и после беше изцяло забравен и захвърлен в небитието на сценарните мозъци. Разбира се, наличието на подобно божество малко размива по-разпространената хипотеза за съществуването на традиционните християнски Ад и Рай, които са в основата на реалната история и, които дори самият Клайв Баркър превръща в канон с последната книга “Аленото евангелие”. Това обаче е тема, която аз лично не бих подхванал.

До тук спираме с хвалбите за промените. Едно от по-невзрачните, поне за мен, нововъведения, е дизайнът на кутията. Тя е много по-комплексна и сега разполага с няколко различни конфигурации според стъпките и жертвите, съпътстващи процеса. Правилата на тези трансформации обаче остават обгърнати в неясна мъгла през цялото време. Понякога е достатъчно някой да се пореже на острието, което се подава при разшифроване на пъзела и този някой ще бъде погълнат от ценобитите. Друг път това изглежда не стига или въпросната жертва е специална и е нужно време на създанията да я докопат.

Последната форма на кутията е така нареченият Левиатан и представлява издължен диамант (прекрасно намигване към старите филми, макар и използвано в коренно различна светлина). Според писанията на Войт, които Райли намира в имението му, човек трябва да принесе в жертва някой, демоните да се появяват, да си го приберат и едва тогава друг (в случая Войт, макар тук да не дават нужното обяснение защо той, както се случи в „Hellbound: Hellraiser II” да речем) ще може да назова наградата си. Отново, в края на филма това не се случи по нормалния начин, защото героят на Горан Вишнич развали стандартната процедура като се намеси на няколко пъти. Тук следват няколко въпроса:

Има ли значение кой ще отвори финалната конфигурация?

Всеки замесен в процеса ли получава награда, стига да е жив?

От кога ценобитите остават хората живи и не ги прибират със себе си?

Задължително ли ценобитите трябва да приберат някой, за да се счита, че дадена стъпка от процеса е завършена?

hellrizer-review420221009

Истината е, че тази объркана и изключително усложнена митология около кутията създава повече проблеми и повдига невъзможни за отговор въпроси. Признавам си, лично мен това ужасно много ме подразни. В предишните филми имахме „You opened the box, we came”, чиято формула няма как да е по-проста. Разбирам идеята да „освежиш” концепцията, но е хубаво да внимаваш със собствените си обяснения, защото на няколко пъти имаше ужасни противоречия. Мисля, че последната капка беше използването на самите ценобити като част от процеса, но това е спойлер, който ще ви спестя и оставя сами да откриете.

Предполагам стана ясно какво най-силно не ми е харесало, но сега няма как да не обърна внимание на още един фактор, който, поне по мое скромно мнение, е много по-субективен и въпрос на лични възприятия. Става дума за новия дизайн на създанията. В новия „Хелрейзър” ще срещнете близо половин дузина ценобити и поне три ще са ви много познати (ако сте запознати поне с първите два филма). Или поне ще изглежда познато на пръв поглед. Къде без Пинхед (Джейми Клейтън), като компания му/ѝ правят Чатър (Джейсън Лилис) и женският ценобит, тук наречен Гасп (Селина Ло).

Предполагам най-голямата новина и полемика в същото време беше обявяването на транссексуалната Джейми Клейтън в ролята на толкова любим персонаж като Пинхед. Особено след като преди това толкова пъти в ролята е влизал безупречният Дъг Брадли. Много хора първо бяха възмутени заради смяната на пола, после отвратени заради „наклонностите” на актрисата и прочие други глупости. Истината е, че с всичкия този грим и модулиран глас е много трудно да прецениш както пол, така и каквото и да е друго около тези хора. Всякакви други предубеждения само говорят за ограниченията на индивидите, които ги изпитват, колкото и болезнена да е тази истина. Само ще спомена, че имаме азиатски ценобит, която по чертите поне си личи, но и чернокож такъв. Последната със сигурност няма да я познаете под тоновете протези и грим. Сега, Клейтън не е Брадли, но за това параграф по-долу.

hellrizer-review620221009

Преди това ми се иска да споделя за цялостния нов дизайн на толкова любимите ми ценобити. Всички предишни филми ги представяха като гротескни BDSM изроди, покрити с черна кожа и най-разнообразни деформации по цялото тяло, кои видими, кои не. Тук подходът, предполагам отново с цел иновация, е доста по-различен. „Дрехите”, ако можем така да ги наречем, на създанията са изцяло части от тяхната собствена кожа, издълбана, обелена и раздрана. На теория това звучи изключително яко за фен на гор ефектите като мен, но реализацията е малко по-различна. Въпросната „кожа” изглежда прекалено лъскаво, прекалено изкуствено и създава едно ужасно впечатление за пластмасова протеза, а не деформирано човешко тяло. Има няколко изключения, които няма да споменавам, за да ви оставя сами да си ги откриете, но като цяло новите ценобити нямат този злокобен и заплашителен вид, който имаха техните събратя. Повечето приличат като на прегазени от товарен камион, пълен с арматурно желязо и направи си сам чаркалъци.

Самата Клейтън, колкото и да ми се иска да я похваля, определено бледнее пред Дъг Брадли. Разбира се, целта никога не е била да копира или повтаря изпълнението на предшественика си, но новият Пинхед не притежава това заплашително излъчване, което имаше преди. Като добавим и много по-модулираните им безполови гласове, повечето ценобити са страшни сами по себе си, но не и вдъхващи респект и уважение като доминантни създания. Вярно е, че получават много повече екранно време, но това още повече допринася за засилване на отслабващото им влияние. Тук те са просто чудовища, дебнещи пред изоставена къща. Иронично, последното действие се превръща в home invasion, макар и за кратко, и тотално обърква тона на филма.

В допълнение към всичко това, този „Хелрейзър” сигурно е най-дългото „ентри“ във франчайза. Достигайки до смелите два часа времетраене, първата част е разтегната излишно, за да ни запознае с герои, за които на никой не му пука и чието встъпление остава празно и кухо. Като добавим факта, че това е стрийминг заглавие, подобно бавно начало много лесно може да откаже зрителите и никога да не стигнат до по-интересните моменти.

hellrizer-review720221009

Разбира се, новият „Хелрейзър” не е само хаос и какафония. Бен Ловет, който е работил с Дейвид Брукнър и по предишния му филм „The Night House”, със сигурност се откроява най-силно със своята комбинация от потискаща и в същото време бомбастична оркестрация. Музиката, макар и използвана пестеливо по мое мнение, е едно от най-красивите неща. Операторската работа не е кой знае колко впечатляваща, но е на доста по-високо ниво от това, което сме виждали в последните три или четири предишни части.

Сигурен съм, че този филм ще намери своята публика, а и вече чета впечатляващи коментари за изпълнението на Джейми Клейтън, за уважението към митологията на Баркър и прочие други суперлативи. С едно мога да се съглася – подходено е с любов и желание за направата на нещо ново и добро. За съжаление, отново това желание е подтикнало тези хора да експериментират с нововъведения. Както се случва при всеки експеримент, понякога не се получава както ни се иска.

Ако разглеждаме „Хелрейзър” като отделен филм, който черпи вдъхновение от творчеството на Клайв Баркър, ако пренебрегнем факта, че митологията е едновременно запазена и толкова преиначена… Може би, може би там някъде има светлина да открием нещо хубаво. Бруталните сцени, колкото и малко да са, са наистина впечатляващи и финалната трансформация е красота за гор почитателите. Но това не е достатъчно да спаси филма. Глупостите, които сценарият е родил, грозните дизайни на ценобитите и липсата на смислени персонажи, превръщат „Хелрейзър” в поредното посредствено допълнение към дългата поредица. Поне аз, като огромен фен, ще чакам следващ филм. Финалната ми оценка е 4/10 и то с уговорки.

Все пак ще ми е интересно да чуя и положителни мнения за филма, ако въобще има такива. Успяхте ли да го гледате? Фенове ли сте на поредицата и какво ви хареса или издразни в новия единадесети филм?

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

3 Comments

  1. Ефектът от гледането на Hellworld, Deader и най-вече Revelations още горчи и този сякаш успя да го измие, но съм съгласен с повечето критики в ревюто. Ако човек не е гледал нищо от поредицата това може да му се стори супер, но след 10 филма мозъкът е трениран да следи за нарушения в митологията, сравняване на практическите ефекти с тези в предишни филми и прочие и прочие… Да си фен е дар и проклятие 😀

  2. I enjoyed reading this – the Odessa A’zion paragraph is pretty hilarious …
    Caring makes such a huge difference – always …

    Here is a fun fact:
    ‘According to Gallup’s State of the Global Workplace, only 15 percent of employees are engaged in the workplace. This means that the majority of workforce around the world are either viewing their workplace negatively or only doing the bare minimum to make it through the day, with little to no emotional attachment.’