Имам си един любим виц:
„Един мъж се качва на стоп в колата на друг. Возят се. В един момент новодошлият казва:
– Не се ли страхуваш, че може да съм сериен убиец?
– Не – отговоря другият. – Шансът в една кола да има двама серийни убийци е нулев.“
Съгласете се, има нещо силно вълнуващо, възбуждащо и малко плашещо да стоиш в една стая с още пет-шест човека, знаейки, че поне един от тях е убиец. Освен, ако този убиец не си ти, разбира се. Тогава вълнението пак съществува, но е друго.
Жаргонната фраза „кой-го-направи“ има за цел да сложи под общ знаменател най-известния отрасъл на криминалния жанр. Тя се появява логично, когато жанрът на криминалето започва да съставя истории, в които има тесни пространства, няколко заподозрени, поне един човек облечен в нещо неудобно и плашещо умен детектив, който разбира, че криеш тайна просто от начина, по който си връзваш обувките.
Винаги съм възприемала мистерията като пъзел. Изпотяващ дланите и настръхващ кожата на гърба пъзел. От онези, от които преглъщаш тежко и чак те е срам, че си се уплашил от нещо, което очевидно е измислица. Харесвам и хумора. Мистерията е благодатна за хумор, както показват множеството чудесни криминални сериали и истории от последните години.
А най-любимата ми мистерия е от този тип – много хора са затворени на едно място, един от тях е цапардосан по главата, докато другите се занимават да играят бридж. Или както казва Агата Кристи – „Не винаги моите персонажи могат да бъдат отровени, но съм изключително щастлива, когато са.“ Агата Кристи сигурно ще се завърти в гроба, ако види какво прави Кенет Брана с творчеството й, но това е една друга тема.
Днес Агата Кристи отново е в центъра на филмовата полемика, заради появата на най-новата мистерия на голям екран – „Вижте как бягат“. Донякъде вдъхновен от творчеството на Кристи, донякъде адаптиращ нейните новели и похвати в жанра, измислени от нея, „Вижте как бягат“ се опитва да отдаде почит или поне да направи някакъв несполучлив поклон към пиесата на кралицата на криминалния роман „Капан за мишки“. Не, филмът не адаптира пиесата, макар да смятам, че с оглед на резултата това би било по-доброто творческо решение. „Вижте как бягат“ е чистак бърсак нова криминална история, оригинален whodunnit, който е позициониран в епохата на 50-те и е окъпан в блясък, пищност и натъкмени моми и момци.
Добрият стар whodunnit бележи небрежно завръщане яхнал творчеството на Кристи и Артър Конан Дойл като бял кон. Оседлан, лъснал косъм и наперен, „кой-го-направи“ се е засилил към големия екран и бълва истории за ненаситните почитатели на криминалетата. Къде адекватни, къде не. Последен опит в жанра засега е забавното комедийно, дори пародийно на места, криминале дело на режисьора Том Джордж и сценариста Марк Чапъл.
Направен като опит за хитроумна криминална комедия „Вижте как бягат“ изглежда като адаптация по роман на Агата Кристи, в който самата Кристи е натирена да участва, макар да не е поискала това. Той прилича на парти, на което не ти се ходи, но някак си се озовал там и не е възпитано да си тръгнеш. Поне не веднага. Гледането на филма се усеща по същия начин.
В навечерието на 100-ното представление на „Капан за мишки“ тумба театрали са се събрали в Уест Енд, за да празнуват огромния успех на постановката. Един от тях е убит. Един от тях е убиецът. Разследването поема карикатурният инспектор Стопард и неговата помощничка полицай Стокър. Всичко е много цветно, комично на моменти и някак странно дори. В сюжета започват безцелно да хвърчат „червени херинги“ (заблуждаващи факти) и зрителят, подобно на злощастните разследващи, се лута насам-натам в търсеното на безименния убиец, който дебне в мрака и вижда сметката на неприятен филмов режисьор по особено зрелищен начин.
Действието на „Вижте как бягат“ е ситуирано през 1952 година в пищния Лондон, където улиците вече са покрити със сняг, къщите са големи, а жените носят красиви тафтени рокли и сатенени ръкавици. За едно добре сварено убийство няма нищо по-хубаво от това да бъде поставено на правилното място в правилното време. А 1952 година, когато Агата Кристи е в пика на кариерата си, животът започва да изглежда по-хубав. Криминалният жанр също е във възхода си. Хората обичат да потъват в добри мистерии. От една страна това е, защото са любопитни като котки, а от друга, защото се надяват това, което се случва пред очите им да не им се случи в живота.
Любопитен факт: „Капан за мишки“ на Агата Кристи се играе в Лондон от 1952 година без прекъсване, освен през 2020-та заради коронавируса, и тази година представлението навършва 70 години на сцена. Което пък го прави най-дълго играната пиеса днес.
Добре познатата сюжетна структура, която Агата Кристи използва в романите си може би изглежда за някои наивна и дори схематична. Човек дори може да смята, че Кристи пише една и съща история отново и отново просто сменяйки персонажите и мястото. Но „Вижте как бягат“ е поредното доказателство, че дори тази наивност е препъни камък за мнозина. В кариерата си Агата Кристи написва 75 романа и има 14 сборника с кратки истории, всички от типа „кой-го-направи“ и много рядко има провали. Марк Чапъл от своя страна пише първия си сценарий за криминале и на драматургично ниво не се справя особено успешно.
„Вижте как бягат“ няма сложна фабулна композиция. Както персонажът на Ейдриън Броуди обяснява в началото – той е нещо като разказвача на филма – не трябва толкова да го мислиш. Група непознати се събират на едно място, докато най-големият неприятник сред тях не е убит, а друг – отново член на същата група –
му е видял сметката. Хитроумен детектив задава на пръв поглед странни въпроси, само за да може на финала да събере всички заподозрени и да разкрие с размах и доза театралност, че икономът го е направил, за да могат всички да си отдъхнат. Публиката се плясва по челото как не се е сетила по-рано за въпросната развръзка. И всичко си идва на мястото. Завеса. Аплодисменти.
Ето ви втори любопитен факт: в нито една история на Агата Кристи икономът не е убиецът. Когато иконом присъства, разбира се. В своята автобиография Агата Кристи казва: „Измислям сюжетите за моите детективски романи, докато мия чинии. Толкова е досадно, че неволно те спохождат мисли за убийства.“ Мен най-често ме спохождат мисли за убийства, когато гледам тъпи филми или слушам тъпи хора да говорят. Предполагам, че по това си приличаме с мадам Кристи – скуката ни кара да искаме да отсечем нечия глава.
Ако екипът на „Вижте как бягат“ беше прочел автобиографията на Агата Кристи или поне два-три нейни романа, сигурно щеше да се справи по-лесно и по-успешно със задачата да забърка оригинална мистерия с убийство. Можеше да пробват и да измият няколко тенджери дори. Уви, откакто хората имат миялни машини творческото мислене силно страда и съм сигурна, че екипът на „Вижте как бягат“ притежава поне няколко от тези модерни устройства. Само това би обяснило как този филм, започнал като добра идея, приключва като лошо сготвен качамак.
Една криминална мистерия трябва да е като цъкащ часовник. На всеки няколко минути нещо любопитно и неочаквано трябва да бъде разкривано. В нея трябва да има задъхана динамика. Дали тази динамика се създава от екшън посредством гонене, гърмене и раздаване на юмруци или от говорене, казването на изчервяващи факти, тайни бележки или отровен пудинг, това няма значение. „Вижте как бягат“ има доста неконвенционален сетинг. Той започва като криминална мистерия, която има за цел да се подиграе на криминалната мистерия. Докато самият подиграващ се не се озове в центъра на криминална мистерия. Какъв обрат.
Иначе забавното начало, което визуално напомня на филм на Уес Андерсън, ако приемем, че Уес Андерсън в един момент е решил да се пенсионира, напушил се е, ял е гъби, пил е ракия, за да направи филм с подобен сценарий, бързо е вкарано в схемата на смешни скечове и гегове, които ни представят групата заподозрени, които пък напомнят на група шутове. Те са нелепи, схематични, повърхностни или просто обикновени идиоти, които нямат реплики. Сигурна съм, че идеята е била да бъдат ярки и ексцентрични, но просто не се е получило.
Ключът към добрата мистерия в заключена стая е да имаш максимално много заподозрени без да прекаляваш. Прекалено много хора карат зрителят да се обърква и да не може да запомни всички. Прекалено малкото прави мистерията плоска. „Вижте как бягат“ се опитва да намери баланса – той има много заподозрени в началото, от които се лишава с лека ръка още преди да е стигнал средата. Текучеството на образи, които са просто сенки на хора във филма е толкова голямо, че човек в един момент не успява да следи всички. И вместо да ни занимава с любопитни мръсни тайни и човешкия характер, който при определени обстоятелства би направил нещо екстремно, филмът ни запраща в гоненето на собствената ни опашка, като се върти в постоянен кръг използвайки любимите на всички мързеливци флашбеци, преповтаряне на информацията и разказване на една и съща случка, която ние вече сме видели, отново и отново.
За още по-голяма оригиналност „Вижте как бягат“ ни поднася на тепсия една голяма червена херинга, намазана отгоре до долу със завидна доза хумор и скечове. Актьорите се държат като хора, които играят в нямото кино, но с говор, а визията, която постоянно се лашка между ноар и театрална комедия ни кара да се чудим какво, по дяволите, гледаме в момента.
Но човек е любопитно създание. Той ще стои в киното, докато не му кажете кой е убиецът. И въпреки мудното действие, вкарващо изкуствена динамика посредством гегове, с нелепи опити за забава и оригинално чувство за хумор, „Вижте как бягат“ се носи по течението на криминална мистерия, в която всичко е мистерия. Защо визията имитира Уес Андерсън? Никой не може да обясни. Защо не се казва нито един факт, който да доведе логично до убиеца? Също. Защо Агата Кристи, която се включва в действието в един момент – все пак хората във „Вижте как бягат“ са фиктивен актьорски и продуцентски състав на съвсем истинската й пиеса – прилича на карикатура на човек? Мистерия. Защо съпругът й археологът Макс Малоун е чернокож мъж със странен нетипичен небритански акцент? Още по-голяма мистерия.
Агата Кристи е жена с остър ум, остро перо, остри обувки и остро чувство за хумор. Но дори тя би се шокирала от представата на Том Джордж и Марк Чапъл за себе си. Шърли Хендерсън, която влиза в ролята на мадам Агата, не е лоша актриса сама по себе си. Не е актрисата, която би трябвало да играе Агата Кристи, в който и да е филм, но тъй като в този всичко е манджа с грозде, някой сигурно си е казал – защо пък не. Шърли беше чудесна като Стенещата Мъртъл в поредицата за Хари Потър и беше разкошен убиец в една адаптация по история за Мис Марпъл. Но като дейм Кристи тя е поредната карикатура в този ансамбъл от странни хора събрани на едно място и обути в неудобни обувки. Защото те всички изглеждат като хора, на които нещо им стиска.
От друга страна Сам Рокуел, Сърша Ронан и Ейдриън Броуди са разкошни актьори и аз харесвам всеки един от тях. Макар да не съм 100% сигурна, че ролите на отегчен инспектор с проблем с алкохола, напориста полицайка почитателка на киното и лековатите истории и неприятен режисьор с плосък ум и плосък хумор им пасват като копринена ръкавица. Но са най-адекватното нещо в този визуален тюрлюгювеч.
Марк Чапъл и Том Джордж правят опит да бъдат оригинални в жанр, в който да си оригинален е точно толкова важно, колкото и да имаш стройна и конструктивна логика на разказа. Те някак успяват да се справят еднакво зле и с двете неща. Визуално пищен, но по никакъв начин оригинален и драматургично издишващ на важни места, като лодка с прелестна украса и дупка на дъното, „Вижте как бягат“ изглежда като филм, който може и да се получи за някои хора, но като цяло е скучен опит за кримка, която струва много пари.
Грубо щрихирани персонажи, липса на логика в действието, изкуствена динамика, заплетени криминални възли, които не намират своето решение… и още, и още обогатяват тази визуална, забавна и нелепа манджа с грозде.
Завързано с цветна панделка, напудрено със скечове и гегове и снесено с мъка, убийството във „Вижте как бягат“ най-накрая е разкрито в бомбастична сцена, украсена с пуканици, тупаници и драматични паузи. Творческите обрати и решения на екипа Джордж-Чапъл са толкова много и толкова странни, че накрая дори неадекватният финал не е особено дразнещ. Полемиката между нелепа реалност с опит за творческа интерпретация, някаква забавност приличаща на тъжна пародия и все пак прилично сготвено убийство, макар и алангле, са така разбъркани тук, че накрая тази мешана скара оставя хората леко учудени, но надявам се доволни, че поне са разбрали кой-го-направи.
Своеволията в един добре построен и познат жанр винаги са добре дошли, ако знаеш как да ги правиш и имаш око за тях. Ако ли не, излагацията ти е в кърпа вързана. Някой беше нарекъл „Вижте как бягат“ приятна глупотевина и аз се присъединявам към този израз. Дали филмът е имал за цел да бъде новаторски и висш пилотаж в новата вълна на криминалета по кината не мога да кажа. Само мога да се надявам отговорът да е „не“.
Може пък Ейдриън Броуди да е прав, когато казва в началото на филма, че „това е мистерия с убийство все пак. Ако си гледал една, си гледал всичките“.
