Спомням си с ярка отчетливост точния момент, когото за първи път гледах „Лабиринтът на фавна“. Не бях сама, което сега отчитам като грешка, защото моят партньор по влизане в един забранен, магичен свят не беше особено доволен от избора на филм за неделен следобед. Всичко, което се случи в онзи ден и в оная далечна година отдавна е отлетяло от главата ми, но не и магическият свят на Гийермо дел Торо. Кой да предположи, че зад благия смях на подобния на Мечо Пух мъж се крие звяр… Или поне любител на зверовете.

За първи път открих Гийермо дел Торо със зловещия Фавн, където магическите създания се смесваха с метафори за насилието и подтисничеството. Където страшното не бяха зверовете с очи на дланите или съществата, които се крият под леглото, а то, страшното, се намираше на доста по-очевидно място. Изложено на показ. И до днес съм влюбена в „Лабиринтът на фавна“ и откривам нови и нови неща с всяко гледане – детайли, които са се крили удобно в някой ъгъл. А когато съм влюбена обичам да опознавам света на своя любим с такава точност и прецизност, че всеки детайл да ми е ясен и да мога да го погледна от всички страни. Дори с ъгъла на окото си да го разпознавам.

Така изгледах наново „Хелбой“ – големите силни мъже с проблематични отношения с близките си и афинитет към жените в беда са ми слабост, питайте всеки който ме познава. Изгледах „Блейд 2“ и си пуснах два мексикански филма и една „Мимикрия“, която и до днес в моите очи има спорни качества. Открих две неща обаче – с Гийермо дел Тор таим обща страст към мрака и безспорно обичаме чудовищата във всякакви форми познати на човека, дори в човешки такива, пък и във форми непознати на хората и до днес.

Любовният танц между мен и Дел Торо не е спирал от онази далечна 2006 година и всеки път, когато той има нов филм сърцето ми пее, душата ми въздиша, а чудовището в мен грухти от радост.

От „Оскара“, който му донесе „Формата на водата“, до днес, когато можем да се потопим в света на „Улицата на кошмарите“, Гийермо дел Торо се занимаваше с анимационни сериали, продуцентски проекти и един „Пинокио“, който още си чакам.

Формата на водата“ раздели хората. Много не харесаха чудовищната полемика върху темата за различието и любовта, секса и приемането. Някои видяха пропаганда, а други просто слабо кино. До днес тая сантимент към „Формата на водата“, защото темата за това да срещнеш някой специален на неочаквани места и под неочаквана форма ми е близка. Освен това, както вече споменах, имам слабост към чудовища във всичките им форми. Или пък просто съм вдетинена и обичам приказки повече от всеки друг сюжет.

nightmare-alley-5-20220125

Четири години, а за нас и отгоре, по-късно Дел Торо зарязва свърхестественото за кратко, за да адаптира романа на Уилям Линдзи Грешам. Няма да ви занимавам с детайли от романа и неговото случване, само ще ви подканя да си го купите, а в предговора ще откриете любопитната история за неговата поява в света на литературата. Независимо кой път към „Улицата на кошмарите“ ще изберете обаче, знайте, че той е тъмен, на места страшен, но и доста сладострастен. Така че, заповядайте. Настанете се удобно.

Верен на стила си, Гийермо дел Торо избира история с чудовище, което е поставено в симпатични нео-ноар краски и надиплено отстрани с елементи на мистерия, любовна драма, страх, омраза и лепкава алчност и ненаситност. С плавност на умел разказвач на страшни приказки за лека нощ, Дел Торо, без да бяга от духа на разкошната и настръхваща книга на Грешам, запраща зрителя директно в центъра на действието.

Има нещо смразяващо в панаирите. Винаги си мислиш, че от някой ъгъл ще изскочи някой или нещо, на които не им е там мястото. Това е принципът, който ме привлича и отблъсква от панаирите едновременно. Като забранена стая, през чиято ключалка искаш да надзърнеш, а когато го направиш те е страх от сто неща. Уповавайки се на абсолютно същия принцип Уилям Грешам отвежда читателите си в най-гнусните места, които един панаир може да има и които неговите обитатели познават. Зад прясната обвивка на уроди и хора с невероятни възможности се крият алчност, мечти за по-добър живот, бягство от реалността, желание да причиниш или да изпиташ болка… Знаете, обичайните неща.

nightmare-alley-11-620220125

Гийермо дел Торо взима цялата тая пъстрота на злото и доброто у човека, скрито зад маската на невероятното и изгражда нов облик на света на Грешам. Дел Торо, за разлика от автора на оригиналната идея, не се обяснява на зрителя. Той запраща нищо неподозиращата публика в свят изпълнен с магия и измами. С добро и лошо. С измамници и вещици. Със светлина и мрак. И точно както Тери Пратчет го е написал преди години и Дел Торо ви казва по неговия си начин, че независимо колко е бърза светлината, тъмнината винаги е там преди нея и я чака.

Улицата на кошмарите“ не е свръхестествена приказка за доброто и злото, каквито са приказките от древни времена, та чак до Дел Торо. Той е историята за всички примитивни, миризливи и дълбоко сбъркани неща, които човек е готов да направи на друг човек, понякога дори без причина. Тук причина има, но не е тази, която си мислите.

Гийермо дел Торо още от времето на несполучливия „Мимикрия“, чак до визуалния оргазъм „Лабиринтът на фавна“, стъпва на границата между вълшебното и понятното, между рациото и сюрреалистичната фантазия, подобна на сън, между артистичния замах към комерсиалното. Този усмихнат, странен и весел Мечо Пух на киното крие тъмните си страни умело и ги маскира като филми. Сигурна съм. В неговото кино има полемики, метафори и друг вид тропи, които всеки претенциозен фен на изтънченото ще оцени подобаващо. Но има и приказност, романтика, игра с думи, цифри, разкази, образи… все неща, които ще допаднат на останалите хора. Тези, за които киното все още е забавление.

nightmare-alley-3-20220125

За мен то винаги е било първо забавление и оная неделя с „Лабиринтът на фавна“ е благ спомен, който е прераснал в голяма любов, като онези за чието начало помниш всеки детайл.

Улицата на кошмарите“ подобно на повечето филми на Дел Торо е детайл в детайла. Който иска да види метафори и оксиморони ще ги срещне. В неизказаните думи и погледи между Бради Купър и Уилям Дефо, в погледа и неприкритата агресия на все така божествено якия Рон Пърлам, в тъгата на неслучилите се мечти на Руни Мара. Ще видите студенината на вещица, която бърка казан с гъста смрад, в очите на Кейт Бланшет, предупреждание за злост при Тони Колет и нуждата от забрава при Дейвид Стратеърн, който си остава един от любимите ми персонажи в този сбирщайн от чудати хора. А ако сте достатъчно наблюдателни и досетливи, ще познаете финала преди да се е случил. А може би няма да искате, защото кой иска да му кажат кой е убиецът, когато още предвкусва мелодрамата на разказа! Уродите и мракът, които обикалят наоколо и ви приканват да видите още един номер, да отгатнете още една загадка, са един впечатляващ бонус.

Не, „Улицата на кошмарите“ няма за цел да ви уплаши, поне не в началото. Нито да ви даде урок, макар в темите му да съществува моралният казус – какво си готов да направиш, докъде искаш да стигнеш и на каква цена? Водейки зрителя директно в калните и мърляви помещения на един панаир, между чийто палатки се крият тайни, мръсотия, бъркотия и един Енох в буркан, който е по-страшен и от кошмарите, които са ви карали да се подмокряте като малки, Дел Торо и неговия „Улицата на кошмарите“ бързо захвърлят дрипавите одежди, за да влетите само минути по-късно заедно в салоните на богатите и привилегированите. Оттам насетне нещата предприемат обрати, които никой не може да предвиди… или пък може, но не му се иска, за да не си развали кефа… за да може филмът да направи пълно завъртане и зрителят да се озове пак там, откъдето е тръгнал. Лице в лице с Енох. Но вече опознал чудовищата в техния естествен хабитат.

nightmare-alley-620220125

Пътят на Стантън Карлайл – удобно поместен в сините очи и чаровната усмивка на Брадли Купър, за който за първи път в живота си мога да кажа, че е чудесен за гледане, е арка, която описва траектория от отвращение към нечие унижение до отвращение към себе си. Тази граница е тънка и Стантън знае това по-добре от всеки… А когато видите необикновения свят, който той обитава ще ви стане ясно и на вас.

Макар да няма свръхестествени елементи, нещо, което съм забелязала, че понякога разстройва почитателите на Гийермо дел Торо, недейте да се бъркате – „Улицата на кошмарите“ борави добре с метафорите за човешкото и уродите. Разполага с огромна гама от чудовища, маскирани в дрехи на хора и прави поклон към нео-ноара по един романтичен, чак деликатен начин. Като девойка, която се закача с вас.

„Дали е човек или чудовище?“ се пита в началото на филма. Отговорът накрая е ясен, но всеки ще си го прочете по свой начин. Може би вие ще се огледате в чудовището. Може би то ще се огледа във вас…

Similar Posts

Вашият отговор на Satyr73 Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

21 Comments

  1. Поредна чудовищна вкусотия от Дел Торо! Бях прикован към екрана във всяка секунда. Брадли Купър е под въпросителна и сякаш проспа половината филм, но накрая се събуди и даде по-добра игра. Бланшет е бижуто в короната и всяка сцена с нея е диамант! Сценография, костюми , операторска работа, режисура … всичко е на топ ниво. Липсваше ми повече дълбочина и по-адекватна игра от героя на Купър и това ме спира от това да му дам отлична оценка. Браво и на Зузи за чудесното ревю! 8/10 от мен и напред към киносалоните за чернобялата (ноар) версия на филма!

  2. Вчера ходих да го гледам, но нямаше прожекция поради липса на интерес (хора). Не знам, защо такива добри филми нямат публика. Даже и да не са имали пари за маркетинг, името на Дел Торо е достатъчно да те вкара в салона

    1. Щом са отменени прожекцията значи името Дел Торо не е достатъчно за да вкара хората в салона. И явно същите тези хора са преценили че този филм няма потенциал.

  3. Супер, книгата също е супер. Старият филм е окей. 🙂

    PS Брадли беше топ.

  4. Чудесен филм, макар някои сцени да се случваха „набързо“. 8/10.

  5. Вчера го гледах и много ми хареса. Даже ме накара да се замисля, бих гледал и продължение 🙂

  6. Ех, прекрасен филм. И темите ми харесаха, и как са реализирани. Имах някакви проблеми с темпото, когато сякаш забавяше скорост под необходимият минимум, но може и при мен да е бил проблема. Всичко друго се случи правилно и удовлетворително. При все, че основно е тегавина и разруха, останах доволен в края на филмът.

  7. Магьосникът дел Торо отново ни очарова!😳
    Поздравления и за ревюто, написано от истински ценител на делторовия свят… е това подадени ме изкефи, браво Зузи
    “ Разполага с огромна гама от чудовища, маскирани в дрехи на хора и прави поклон към нео-ноара по един романтичен, чак деликатен начин. Като девойка, която се закача с вас.”

  8. Не мога да повярвам, че любители на киното се прехласват по този зле прикрит опит за римейк на Ангелско сърце. Нито брадлито е Мики Рурк, нито доброволно обезобразилата се Бланшет е Де Ниро, а делторчо колкото и да се напъва, никога няма да може да стъпи на малкото пръстче на Алън Паркър.
    Отделно от това – Брандо мисля, че беше казал „когато знаеш какво ще се случи, това е лошо кино“. Когато прибавим към предвидимостта лошият ритъм на филма, и времетраенето става манджа с грозде. Но за сметка на това имаме „за разлика от книгата делторчо не се обяснява на зрителя“, което сигурно е много фенси, за някой който е гледал цял живот холмарк.

    1. Явно си гей, иначе не би мислил толкова гейски, пич?!
      Аре не ни пробутвай Паркър наравно с делТоро, защото са разрични вселени🤐🫥
      Поограмоти се повечко преди да пишеш тук за кино, не мислил ли?!
      Но всъщност… защо да си губя времето с кретени като теб?!
      Мога да напиша 1000 страници за делТоро и пак няма да разбереш на какво е способен… капиш!

  9. Това делторово кино е като магия, толкова истинска и реална, че чак накрая бях забравил, че това е кино… Вкусът на гротеската от и чудовищните морални теми минават благоприличието на киното, минават същността в която можем да преодолеем реалността. По този филм след години ще се пишат трактати за киноизкуството, както го правеха в Академията след лентата на Мел Гибсън и Христовите страсти.
    Толкова мъка има по света, а делТоро я показа в два часа човешка агония. Човекът е най-огромния Звяр и Чудовище!

    1. Дел Торо е много голям,но това не му беше от най-силните опити.Нямаше го неговият почерк от Лабиринта,Блейд ,Хелбой …..тоя филм беше прекалено рамкиран за него.

    2. @ Straight outta, ами не мисля така. Гледай го отново и пак ще пишеш😊 В ревюто Зузи е уцелила толкова нюанси, но има още толкова много от тази кино-вселена събрала се в това дебело човече със смешни очила, че си е равнозначно и аналогично на малко ходещо кино-божество и то живо😳
      Реално всеки занимаващ се и интересуващ се от кино трябва да гледа всеки един негов филм, както и продуцираните и написани от него и ще му отнеме години да ги разучи.
      Това човече Дел Торо си е жив гений и това го показва винаги, но Академията го забеляза чак с не толкова силния Shape of water. Но с това бариерата за него се вдигна и сега може да прави каквото си иска.

  10. Едно нещо ми е интересно: какъв ли щеше да е Властелина, ако го бяха дали на него /делТоро/ в началото както се говореше и после и за Хобит да го заснеме като режисьор?
    Да си заснеме сценария, който той написа… Дайте му The Silmarillion бе хора…!

    1. Властелинът беше доста добър, Хобит-а беше крачка назад и аз си бях мислил преди време да беше останал Дел Торо 🙂 За The Silmarillion няма да му дадат правата да го направи иначе … 🙂

    2. То наистина гласеха Дел Торо за режисьор тогава, помня тази новина, но той самия се оттегли тогава, явно в разминаване с идеите му. И все още съжалявам за това, защото като познавам неговия стил филма щеше да е R , а не PG-13, както го направи за деца Джаксън. И все пак джаКсъновия вариант не бе лош, но именно детските моменти ме дразнеха винаги, както и в Хобит.

    3. Май не беше заради рейтинга, а снимките се забавиха и чака 4 години без да снима филм. И е казал, че такъв дълъг период повече няма да чака

  11. Чудесен филм. Не знам дали това ще резонира с някой тук, но чувството да гледам такова нещо ме върна едни 15 години назад, когато такива някакси просто имаше. Почувствах се сякаш съм си взел касетка и както в хубавото старо време – денят след гледането на тоя филм ще е определен изцяло от факта, че си го гледал – ще мислиш за него, ще го обсъдиш с близки, ще ти се иска да научиш повече за епохата или за тематиката. Брадли Купър за мен беше абсолютен топ от началото до края, тъкмо Бланшет ме вадеше в първата половина след появата си, после “заспа”. Като слаб елемент бих посочил диалога на места поради чисто логически недомислици, които не можех да оправдая напълно с духа на историята и ме вадеха дотолкова, че ги отразявах. Кинематографично ми седеше превъзходно и като цяло ме остави с чудесно чувство. 8/10 за мен.