Извънземни в Райската градина

Днес се навършват 25 години от смъртта на изключителния Карл Сейгън – учен, хуманист, популяризатор на науката и на рационалното мисленe. В новия брой на сп. L’Europeo темата е социалният феномен, наречен  уфология, а за нея видният космолог не един и два пъти се е изказвал критично. Резервите му обаче са насочени генерално към псевдонауката, без да се изключва чисто психологическата функция на суеверията, било то модерни или древни. Сейгън търси, открива и анализира причините за вярата в НЛО, а заключението му е недвусмислено: „Историите за отвличания от извънземни далеч не са глобални – напротив, те са разочароващо локални.“

Запитан директно какъв е най-смисленият способ за търсене на извънземен живот във Вселената, американският астроном Карл Сейгън маркира няколко обещаващи отправни точки. Първо, същественo важно е да се инвестира време в лабораторни изследвания на молекулите, които вероятно са довели до произхода на живота на Земята. Второ, да се анализира органичния химичен състав на други космически обекти от, но и извън Слънчевата система. Трето, работа по оптимизиране на летателни апарати, които да изследват открития Космос и по-конкретно – близките до нас планети и естествени спътници. Четвърто, може би най-важното, но и изискващо най-много търпение и внимание – да се ослушваме за сигнали от далечни звезди. На въпроса обаче дали смята, че човечеството вече е осъществило някаква връзка – физическа, телепатична, духовна или каквато и да е – със създания от други светове, Сейгън е категоричен, че вероятността за това е малка.

Основният проблем е мащабът, разбира се. Междузвездните пътувания на този етап са далечна мечта, която дори да бъде осъществена, ще изисква страшно много време, за да доведе някой при нас… или пък да отведе нас до този някой. Вторият проблем са доказателствата – такива засега липсват. От друга страна, времето е важен компонент за еволюцията, а водородът, от който сме изградени, се среща буквално навсякъде из обозримото космическо пространство. Това са достатъчно важни условия, за да допуснем, че животът не е местна аномалия и че нашият сферичен дом едва ли е единственото място, върху което пъплят разнообразни форми на живот. Нещо повече – съществуват стотици милиарди слънчеви системи из несметно количество галактики, които са значително по-стари от нас, така че да допуснем появата на цивилизации, далеч по-напреднали от нашата, е нещо напълно логично. Логично е също да очакваме в някакъв момент среща между нас и тях. Вероятно просто е въпрос на… време.

Приземената сдържаност на Сейгън вероятно на първи прочит е изненадваща. Макар разнообразна, научната му кариера е с ексклузивен фокус върху космическите изследвания, включително като съветник на НАСА. Участва в изпращането на три сонди (Pioneer 10 и двата апарата в програмата Voyager, изстреляни съответно през 1972 и 1977 г.), които съдържат разнообразна информация за човечеството и за произхода му и които в момента се отдалечават в противоположни посоки от Слънчевата система като своеобразни писма в бутилка. Сейгън посвещава огромна част от усилията и знанията си върху Венера и мисиите Mariner, повдига важни въпроси за атмосферата, климата и за евентуалния примитивен живот на съседните ни планети, включително за предполагаемите океани на луните Титан и Европа, които се движат в орбитите на Сатурн и Юпитер. През по-късните си години е сред основните застъпници на проекта SETI и на идеята за издирване на сигнали от други цивилизации, подкрепя колегата си Франк Дрейк (същият, който още през 1961 г. става създател и кръстник на прословутото Уравнение на Дрейк) и през 1974 г. му помага с излъчването на радиосъобщението „Аресибо“, което е един ранен, но смел опит за комуникация от наша страна с инопланетни „радиослушатели“. Въпреки всичко това обаче, Сейгън до края на живота си е адвокат на скептицизма.

Причината е в самата човешка природа и в чисто интуитивната й вяра, че светът е пълен със загадки, готови да бъдат разбулени. Човекът е склонен да проправя нови пътища към нови открития, но този стремеж трябва да се опира на емпирика, а не на наивно пожелателно мислене. Проекцията на човешкото в повечето му аспекти върху самата Вселена е неизбежно, смята Сейгън, неизбежна е и нуждата от въпросната вяра и от това да си обясняваме заобикалящата ни реалност по всевъзможни начини, било то и като намесваме свръхестествени или фантастични явления, но най-вече – като намесваме самите себе си. Всичко това е брилянтно отразено като мироглед и отношение по темата в романа „Контакт“ (1985), единствената художествена книга на Сейгън (превъзходната екранизация на Робърт Земекис се появява през лятото на 1997 г. – уви, авторът не доживява да я види, тъй като е преборен от рака в края на 1996 г.). Присъства и в образователния документален паметник Cosmos: A Personal Voyage – сериал, който излиза през 1980 г. и допринася страшно много за начина, по който науката лека-полека започва да се поднася и възприема на достъпен за масовия потребител език. С други думи, Сейгън не е агресивен материалист или академичен сноб, а комуникатор на сложни теми, които желае да достигнат до повече хора през ситото на здравия разум. Той не се бори срещу мечтата да не сме сами, а иска да подходи към нея строго рационално, без това да отнеме от романтизма на фантазията и на идеала, който която и да е мечта може да притежава.

Парадоксално, но критичното му отношение към темата за извънземните индиректно е причинено от самите извънземни. Или най-малкото от начина, по който те се третират от обществото. Докато звездата на Сейгън изгрява и той се утвърждава в своето поприще, успоредно се случва един забележителен феномен. Трудно е да се посочи категоричното начало, но 1947 г. се оказва ключова за избуяването на нов псевдонаучен фетиш – уфологията. На 24 юни показанията на авиатора Кенет Арнолд, който споделя, че е видял мистериозни светлини над слоестия вулкан Маунт Рейниър в щата Вашингтон, движещи се със скорост от близо 2000 километра в час, отприщват медийна истерия и неволно популяризират словосъчетанието „летяща чиния“. Само дни по-късно пък се случва „катастрофата“ в Розуел, когато един метеорологичен балон се превръща в таблоидна сензация, а по-късно и в любима легенда за любителите на конспиративни заблуди. Да не забравяме и че малко преди това Орсън Уелс нашумява с радио мистификацията по „Война на световете“ на гениалния Хърбърт Уелс, която води до – преувеличени от журналистите – реакции на паника през 1938 г. Същевременно се взривява изключително мощен залп от спекулации, смесени с невротична социална параноя и с патриотична ревност, така характерни за първите години след края на Втората световна война и началото на Студената война, които допълнително се изострят през 1957 г. със съветската технологична революция, наречена „Спутник-1“. Художествената проза също налива масло в огъня – въпреки че стартира през 30-те и се налага през 40-те, през 50-те години т. нар. Златен век на научната фантастика е в своя същински апогей, а киното отговаря на литературата с поредица от бутафорни, но чаровно гръмки извънземни инвазии в претъпканите салони, където вилнеят какви ли не второразредни филмови заглавия. Не е случайно, че зората на опасния и абсурден култ, наречен сциентология, е именно в същия период – през 50-те. Ала модата не отминава бързо. Втората половина на XX век е буквално залята от шокиращи твърдения за близки срещи от трети вид – при това не само в контекста на изкуството и на блокбастъри като великолепния „Близки срещи от третия вид“ (1977) на Стивън Спилбърг, но и като ферментирал фураж за книги, репортажи, туристически атракции и разнообразна джънк фуд периодика.

Трендът е факт. Манията е пробудена. Родила се е нова религия… Сейгън обаче не пропуска да се противопостави на уфологията във всеки удобен случай. Освен това изпитва особен интерес към един от най-експлоатираните елементи на това подчинено на делюзии движение – личните контакти с извънземни, които включват фермерски отвличания и сексуални посегателства с междузвезден привкус. По линия на градивния скептицизъм през 90-те се появяват няколко негови заглавия, които той пише с цел да насочи прожекторите към науката. Сред тях са научнопопулярните шедьоври „Сенките на забравените прадеди“, „Милиарди и милиарди“ и „Бледа синя точица“ – всеки един от тях е своего рода здравомислещ контрапункт на миш-маш небивалиците на хора като Ерих фон Деникен, Дейвид Айк и Лиана Антонова. Само че една от най-важните книги на Сейгън безмилостно хваща за гушата претенциите на модерните суеверни течения, включително на уфологията. През 1996 г. излиза „Свят, населен с демони“, чрез която авторът успешно зарибява, изяснява и развенчава разнообразни теми, сред които са механизмите на научния метод, вярата в паранормалното, изграждането на логика и аргументация при научен спор, а една цяла глава е посветена на извънземните похищения като огледало на духовното.

Сейгън подробно и с надеждни източници ни разказва за древността (от Сократ и Платон през Аристотел до Плутарх и Порфирий) и за първите наченки на вяра в ангели, демони, вещици, горски феи и прочее митични същества. Работата е там, че могат да се изолират подозрително сходни симптоми и в уфологията, тъй като всяка епоха „пременява“ своите легенди, понякога ги преобразява привидно до неузнаваемост, но под полите им се крият едни и същи влудяващо потентни архетипи, готови да ни съблазнят. По този начин левитиращите хуманоиди с ореоли от Средновековието се превръщат през миналия век в достолепни създания, които идват от „горе“, огрени от ярка светлина, облечени в роби, невероятно мъдри и могъщи, загрижени за благосъстоянието ни… но вече ги наричаме пришълци. Това наистина напомня повече на вероучение, а не на наука, утвърждава се като някаква причудлива, но устойчива адаптация на религиозната иконография и на фолклорните предания. Тук вече говорим за проблем, който е в сферата на психологията или теологията, не на науката, категоричен е Сейгън. Като потвърждение на последното е забавният факт, че разни отдадени проповедници са склонни да пречупят потенциалната извънземна заплаха през призмата на демонологията и чертаят паралели между „зелените човечета“ и покваряващата змия в Райската градина. Фундаменталистите са готови да се позоват дори на любимата си есхатология и да ни предупредят, че появата на НЛО е предвестник не само на пристигането на Антихриста, но и на някакъв вселенски Армагедон. Хвърлят се извадени от контекст цитати от Евангелието на Лука, което според тях описва именно подобна угроза – чрез словата на Иисус Христос, който говори за „големи поличби от небето“ в последните дни преди неизбежния Апокалипсис.

В „Свят, населен с демони“ Сейгън допуска, че „може би когато всички знаят, че боговете слизат на земята, ние халюцинираме богове; когато всички сме запознати с демоните, ни спохождат инкуби и сукуби; когато всички вярват в елфи, виждаме елфи; в епохата на спиритуализма се срещаме с духове; а когато старите митове избледнеят и започнем да си мислим, че е правдоподобно да има извънземни, именно към тях се насочват и нашите полусънни видения.“ Тази цикличност на въпросните митове, които се възраждат посредством исторически, културологичен или попкултурен шаблон, е неизменна част от неидентифицираните летящи обекти – те може да са непозната за лаиците технологична иновация, някаква дълбоко пазена военна тайна или най-обикновена кълбовидна мълния; може и да са зрителна измама. Ала за мнозина те сякаш трябва да са нещо друго, нещо… извънземно. Точно затова за Сейгън тези срещи с чуждоземното имат по-скоро анекдотичен характер и не носят в себе си нищо кой знае колко повече от това. Те са необходимост на вътрешното ни „аз“, което постоянно търси външна закрила или потвърждение „отвън“ за собствената ни специалност и значимост. Самата визия на извънземните пък се затвърждава като извънредно показателен стереотип – дизайнът им е болезнено банален и предсказуем в корените на своя генезис… защото този генезис сме ние, хората. Удивително изобретателни и неизчерпаемо любознателни, ние сме надарени със смайваща фантазия, която няма аналог на планетата Земя… но тъкмо тази фантазия е потискащо ограничена на фона на необятната Вселена. Затова и Сейгън е готов да приеме версията за „земния“ произход на извънземните, като в „Свят, населен с демони“ той обобщава, че „историите за НЛО са създадени единствено с цел да удовлетворят религиозните нужди на хората. В една епоха, в която науката е усложнила безкритичното придържане към религиите от едно време, хипотезата за Бог бива заменена от нова алтернатива. Старите богове и демони са облечени в научен жаргон, а техните огромни сили – „обяснени“ посредством повърхностна техническа терминология. Те се спускат от небето, за да ни преследват, да ни предлагат нови пророчества и да ни омайват с визии за едно по-щастливо бъдеще.“

Често стремежът ни да постигнем някаква заветна цел е съпътстван от самовнушения по пътя към нея. Извънземните може би действително са проекция на нас самите, а това, колкото и да е разочароващо от една страна, от друга може да е инструмент, чрез който ще разпознаем собствения си предразсъдък, ще успеем да изобличим и елиминираме вредните си пристрастия. В крайна сметка, въпросът не е дали нещо съществува, или не.

Въпросът е какво основание имаме, за да смятаме, че съществува.

Специални благодарности на сп. L’Europeo за предоставения материал.