Джоджо Заека / Jojo Rabbit

Има нещо особено в темата за войната, която продължава да вълнува будното съзнание на кинодейците. Минават различни периоди от време, минават различни теми и киното бавно се връща към разкази за битки и сражения.

Тази година два от изключително ярките филми, претенденти за „Оскар“, разглеждат едни от най-мрачните десетилетия в историята на човечеството под различен ъгъл. И трябва да им се признае – гледната им точка е ужасно контрастна, но двата оставят у теб усещането, че са ти казали нещо ново и различно по тема, която киното е предъвквало многократно.

Единият филм е местърписът „1917“, а другият е великолепният истеричен разказ на също така великолепния и истеричен новозеландец Тайка Уайтити –„Джоджо Заека“. Джоджо има едно предимство спрямо зрителите, за които тази тема не е интересна – ако не харесвате бойни сцени и зрелищни битки, то той не предлага такива.

Дишайте спокойно и заминавайте на кино.

Там ще се запознаете с Джоджо Белцер – малък, симпатичен нацист, който е прекалено сериозен за възрастта си и гледа на войната по един много още по-сериозен начин. Джоджо е малко радикално и чаровно расистче, което побира в крехкото си 10-годишно тяло всички клишета на неукия, но много запален краен във възгледите си, но нямащ грам опит в живота, младеж. Джоджо е сладкиш с глазура, която имитира малка нацистка униформа. Той е най-яркото присъствие в този филм, който не случайно носи неговото име, и движи действието напред със задъхания ентусиазъм на младостта си, която в неговия случай хем е плюс, хем е порок.

„Джоджо Заека“ ни запознава с малкия Джоджо, чиято лятна ваканция точно е започнала. Макар действието да е позиционирано непосредствено преди финала на Втората световна война, всички кадри и съответно сцени са окъпани в ярки цветове, в светлина и носят усещането за безвремие и безгрижие, каквито само ранните години на един човек могат да предложат. Джоджо обича войната. Той ври и кипи в нея. Той следи всяко действие на Фюрера и е най-запаленият му фен. Джоджо няма много приятели, както може да се досетите, но е личен притежател на своя въображаема версия на Адолф, която е неотлъчно до него. Двамата си другаруват в пълен синхрон и минават през войната, като през увеселителен парк.

Най-голямата мечта на Джоджо е войната никога да не свършва, иначе крепкият му живот ще загуби смисъл. И, разбира се, мечта номер две е той да се бие на фронта, за да докаже лоялността си към Адолф и нацизма, в който вярно се кълне. Преди всички тези неща да му се случат, защото Джоджо твърдо вярва, че те ще му се случат, той трябва да премине през летен лагер за малки нацистчета. И това е най-любимото нещо в неговото лято. Събитие, което той чака, така както нацистчетата са чакали дима от концлагерите.

Каквито и планове да си прави един човек, животът ни е научил, че те гръмко се провалят. Така мечтаният лагер се превръща в неприятно преживяване, от което Джоджо излиза с грозен белег и прякор „Заека“. Второто е следствие на случка, която ни показва, че под тази корава нацистка детска обвивка се крие нежно сърце.

Поради тези ужасно неприятни и доста непредвидени обстоятелства, Джоджо е принуден да прекара много време вкъщи с майка си, а мечтата му за фронта да се превърне в мираж и някъде там, между коридорите на собствения си дом, да открие предателство. Моралните ценности на Джоджо са разклатени до толкова, че той започва да лъже и маже – първо другите, а после и себе си.

Накрая войната приключва и Джоджо установява, че да си нацист в миг като този не е най-удобното нещо. Това, че е малък, наивен и има голямо и добро сърце го спасява. Както се случва в добре написаните приказки.

„Джоджо Заека“ е история с няколко поуки. Освен очевидните, той крие под униформата си още няколко коза, които ще разсмеят и разплачат зрителите, които са му дали шанс. Незабравимото лято на Джоджо го сблъсква с нелепостите на радикалното мислене, със сляпото вярване и повтаряне на заучени фрази, със загубата, с любовта и най-вече с най-ужасния капан – порасването.

Тайка Уайтити е разнообразен режисьор. И въпреки това има нещо, в което го бива най-много и това е работата му с деца на голям екран. Дали защото мисленето му е като тяхното или защото е 100% хухавел от класа, няма значение. Той си поставя задача и я изпълнява добре. В неговите филми децата са важни двигатели на действието и благодарение на тяхната наивност и невинност, нещата могат да бъдат показани по разнороден начин.

Тайка прави различен филм за войната, не защото го пречупва през детското, а защото го облича в хумор, сарказъм, чернилка, маскирана като дъга и добавя щипка наивност.

Филмът е базиран на романа Caging Skies на Кристин Леуненс, който е писан през 2000 година и разказва историята на малък нацист, който открива, че родителите му крият еврейско момиче в дома си. Това разклаща моралните му ценности до толкова, че той не знае какво да прави. Тайка взима романа и 19 години по-късно му дава собствен оттенък и подход. Той иронизира силно нацизма и постановката на Втората световна война дотолкова, че на моменти всичко във филма изглежда като невъзможна хипербола. Той осмива вярванията, радикалите и самия Хитлер, в чийто въображаем образ влиза, толкова силно, че накрая всичко свършва в земетръст и пушек.

От предателството на майката на Джоджо, през личните морални изменения, които настъпват в душата най-големия почитател на нацизма – малкото сладко момче, което плаче, че дядо му не е рус – чак до падането на Германия и новината за самоубийството на Хитлер, Тайка води зрителите по път, чийто финал те знаят и все пак някак не очакват.

Скарлет Йохансон не случайно получи номинация за „Златен глобус“ и „Оскар“ за ролята си в този филм. Безстрашният образ на майката, чието предателство към детето й, е облечено в силна и кръшна ирония, и стои по-добре и от стилните шапки, които носи във филма. Сам Рокуел, Алфи Алън, който има една-единствена реплика, и Ребел Уилсън допълват пъстрия колектив на образи, които говорят на английски със силен немски акцент и са нелепи, каквато цялата постановка на филма предполага.

В центъра на тази истерия блести малкият Роман Грифин Дейвис, в ролята на Джоджо, който преживява всеки обрат в сюжета по онзи „идва краят на света“ начин, който само детството носи. Образът на Джоджо е единственият, който няма никакво чувство за хумор в себе си и именно затова е най-смешен. А малкият Роман изнася на плещите си тази фамозна приказка, за която войната е само фон и патерица, които събарят всичките му вярвания и да му дадат добър урок.

Както казах, в „Джоджо Заека“ съществуват много послания и всеки ще си прочете тези, които са за него. Може да се познаете някъде из персонажите, а може и да не срещнете никой, който да ви е мил и драг, и на финала да се молите всички да бъдат разстреляни до някой калдъръм. Което и от тези неща да се случи, знайте, че пътят ще бъде хубав като увеселително влакче. Щом веднъж тръгне може да се смеете, после да поплачете, а накрая да въздъхнете. И да искате още от същото.

„Джоджо Заека“ може да бъде описан най-добре с фразата „детска лятна, натъкана с бонбони“. От ония многовкусовите – някои са като ушна кал, но има и такива като сладолед. Вие ще познаете, когато ги опитате.