Джентълмените / The Gentlemen

Изисканият блясък обикновено не е нещо, с което свързвам криминалните комедии на Гай Ричи, които толкова обичам и към които нямах търпение да се завърна. Особено в „Две димящи дула” и в „Гепи”, Ричи изграждаше прекрасно обстановката на беднотия и отчаяние, които допринасят за менталното състояние и действията на героите му. В „Рокенрола” имаше баланс между богати и бедни, но там пък богатите бяха точно обратното на класни. Сега обаче, в дългоочакваното му завръщане към английската криминална сцена, всички на екрана изглеждат все едно излизат директно от фотосесия на GQ и гарантирам, че промяната работи невероятно добре. Но класата тук не е само в облеклото на героите – главните действащи лица тук са отявлено „добри” хора, макар и престъпници, а лошите са „лоши” в много по-голяма степен, отколкото в другите му филми.

По въпроса за сюжета, както и в предишните филми от своеобразния Ричи-жанр, историята проследява няколко нишки на групи от герои, които се оказват забъркани в общо криминално начинание. Мики Пиърсън (Матю Маконъхи), който е изградил от нищото марихуанената си империя, вижда края на дните си като гангстер, както по собствено желание, така и по необходимост, и се опитва да продаде империята на милиардера Матю (Джеръми Стронг). Мики иска да прекарва повече време в обожателно глезене на съпругата си – топ мацката Розалинд (Мишел Докъри). Когато обаче слуховете за предстоящото му оттегляне от играта се разпространяват, от дълбините започват да изпълзяват различни злонамерени претенденти – от една страна китайският гангстер „Сухото око” (Хенри Голдинг), а от друга – частният детектив Флечър (Хю Грант).

Изпълненията от почти целия актьорски екип са абсолютно удоволствие за гледане, защото очевидно всички се забавляват с ролите си. Маконъхи си е общо взето Маконъхи, той си знае как да използва личния си чар, за да изпълни екрана с него. Мишел Докъри и Чарли Хънам, който е в ролята на дясната ръка на Мики, са идеалната подкрепа на големия гангстер – и двамата са си здраво стъпили на собственото място, могат да се оправят с всяка ситуация и сами, лоялни са от обич, а не по задължение. Чарли Хънам особено прави страхотно запомняща се роля, винаги с една крачка напред пред всички, но нарочно никога центъра на вниманието.

Овациите обаче задължително обират Колин Фарел и Хю Грант в поддържащи роли, възползващи се от най-изострените инструменти в арсеналите си. Фарел играе неволно въвлечения в ситуацията Тренер, който просто иска да научи тръгналите по лош път тийнейджъри да се държат адекватно и да бъдат истински мъже. Хю Грант пък канализира цялата си дългогодишна борба с папараците и таблоидите в истинския живот, така че да довлече до екрана една истински противна личност, която обаче приковава вниманието и не спира да забавлява с всяка реплика и преувеличен жест.

Грант освен това играе ролята на разказвача на историята в история – формулата с разказващия, на когото не можеш да имаш доверие, е използвана доста добре, само че понякога изведнъж спира, влиза се в „стандартно” проследяване на история, после изведнъж те хвърля обратно в разказа на Флечър – понякога става леко объркващо. Не би трябвало да бъде, Ричи би трябвало добре да владее този тип оплитане на истории една в друга, само че тук има някакво отплесване в други посоки и понякога „хрумката” за нестандартното разказване всъщност е в ущърб на самата история.

Другата ми основна критика е свързана с разминаването, което се получава между намеренията на Ричи. От една страна имаме очевидна препратка към старите му филми – ясно е, искал е да се върне към това, което го направи известен, след дълго пребиваване в студио средите и режисирането под комитет. От друга страна стои опитът да се направи филм, който е очеизбождащо поставен в днешно време – тийнейджърите са постоянно обсебени от това колко гледания получава видеото им в интернет, Мики усеща края на гангстерите с предстоящото узаконяване на марихуаната, Розалинд е модерна жена във всеки един смисъл на думата. През цялото време обаче се правят расистки шеги, които са далеч извън времето си, а освен това се разчита изцяло на стара формула, която не е модернизирана по никакъв смислен начин. Получава се нещо, което е хем свръх-съвременно, хем остаряло и не в крак с времето.

А пък Джереми Стронг е някаква абсолютна пародия не много ясно на какво и въобще не се вписва в чара и “cool” на всички останали герои – стои като някакъв израстък, който не принадлежи въобще в този филм.

Позитивите обаче са повече и са свързани именно със споменатия чар – това е един безапелационно забавен и приятен филм за гледане. Всички герои (без единия) са страшно интересни и симпатични, изглеждат прекрасно и с изключение на споменатия расистки хумор, всички други шеги вървят доста успешно. Освен това Ричи дори е успял да вмъкне доста стабилна за мен доза тематични въпроси, които макар и не разгърнати широко, добавят дълбочина към един иначе лековат филм. Той разказва за класовото разделение в Англия, което продължава да съществува, макар и никак да не отразява реалните възможности на хората. Разказва за младите мъже от „нисшата” класа, които изпадат в живот на престъпност, когато нямат силни примери за подражание, които да ги вкарат в правия път. Разказва и за разликата между престъпленията на героите си: освен, че Мики е крайно недоволен, когато някой случайно умре, косвено свързан с неговите дела, той има отдаден монолог за разликата между неговия марихуанен бизнес и бизнеса с хероина – само един от тях убива хора и съсипва семейства. А има и препратки към филмовата индустрия, как се правят филми и как се продават на студията после – откъде ли му е хрумнала на Ричи тази идея, се чудя?

„Джентълмените” няма да създаде нови фенове от хората, които досега не са си падали по стила на Гай Ричи – прекалено е еднакъв с предишните му филми и по никакъв начин не ги превъзхожда. Който досега не се е конвертирал, няма да го направи, но за феновете дългоочакваното завръщане оправдава очакванията и е нова доза от това, за което копнеехме. За тези по средата пък, които не са имали никакви очаквания, смятам, че ще представлява едно много приятно, вълнуващо и разведряващо кино преживяване. А ако някой е фен на английския грайм, да знае, че Бъгзи Малоун играе един от малките подопечни на Тренера и е записал оригинална песен, специално за филма, която аз лично не спирам да слушам от дни. Поздравявам ви!