Доктор Сън / Doctor Sleep

Нали знаете онези моменти, в които седите в киното и се случват някакви неща на екрана, които предизвикват моментално у вас реакцията да си извъртите очите и да си кажете „Ами разбира се, естествено, че така ще направиш, колко очаквано идиотско”. Особено в хорър жанра тези моменти са толкова широкоразпространени, че чак са станали част от попкултурата – например някоя девойка да реши да се крие от духовете в тъмния таван и т.н. В „Доктор Сън” такова нещо няма – всяко едно действие на героите е продиктувано от техния характер, обосновано е чрез ситуацията и действията на околните. Когато пък се случи нещо изненадващо, това е в служба на историята, а не е самоцелен „обрат”, каквито е модерно да има, за да се говори за филмите. Човек ще си каже, че историята е писана от един от най-добрите автори в жанра за последните няколко десетки години.

„Доктор Сън” е нетърсеното от никого продължение на класиката „Сиянието” на Станли Кубрик. След като в „Сиянието” малкият Дани Торънс и майка му се измъкнаха от Джак, като го надхитриха в лабиринта, години по-късно Дан (Юън Макгрегър) е алкохолизиран нещастник, който пълзи от един бар към друг, но не може да се измъкне от сиянието си и спомените за хотел Панорама. След дълго лутане той се оказва в малко градче, където започва да ходи на сбирки на Анонимните алкохолици и си намира работа като санитар в хоспис, където заради способностите си започва да помага на умиращите да заспят последния си сън по-лесно – оттам и „Доктор Сън”.

Дан е свикнал с всичките откачени и свръхестествени неща, които му се случват в живота, затова и не трепва, когато на стената му започват да се появяват надписи, чрез които някой му говори, спокойно хваща тебешир и започва да отговаря. От другата страна е малката Абра (Кайли Кюран), чието сияние е по-силно и от това на самия Дан. Абра започва да вижда дейностите на сектата, предвождана от Роуз Шапката (Ребека Фъргюсън), които търсят сияещи деца и ги убиват, за да изпият есенцията им. В началото Дан не иска да помага, последното нещо, което иска, е да се въвлече отново в кошмара, идващ със сиянието, но накрая се пречупва и историята кулминира обратно в иконичния хотел Панорама.

Както споменах, никой не е търсил продължение на „Сиянието” – филмът е абсолютна класика и нямаше никаква нужда от доизясняване на нищо. Но както е известно, Стивън Кинг искрено го мрази заради промените, които Кубрик прави по историята, затова през 2013 г. издава романа „Доктор Сън”. Оттук нататък Холивуд си е в пълното право да адаптира и тази нова книга, въпреки колебанието на Кинг. И така се стига до Майк Фланаган, сценарист-режисьорът, който е фен както на Кинг, така и на Кубрик, заради което се нагърбва с нелеката задача да отдаде нужното и на двамата.

Вероятно заради това балансиране между двата „извора”, филмът е много дълъг, повече от 2 часа и половина, и в някои моменти се влачи безобразно много. В желанието си да включи някои елементи от първата книга, които Кубрик е премахнал, едновременно да отдаде заслуженото внимание на първия филм, като през цялото време гради собствена история, Фланаган понякога се забатачва в собствената си амбиция и филмът се забавя много. Смятам обаче, че един режисьор е по-добре да се позабърка в амбицията си да направи много добри неща, отколкото постоянно да ни се сервира посредственост ей така, колкото да има нещо.

А достойнствата на филма, които Фланаган успява да ни покаже, наистина не са за изпускане. Юън Макгрегър и Ребека Фъргюсън са изключително добри, което никак не ни изненадва. Разбитите от зависимости персонажи са специалитет на Макгрегър (има един кадър, който аз лично смятам, че си е чиста препратка към „Трейнспотинг”), но освен това той изгражда Дан Торънс като персонаж, който е невероятно многопластов – едновременно травмиран от детството, търсещ изкупление за собствените си грешки, търсещ начин да помага на хората, но и безмилостен към злото. Сцените, в които съпровожда пациент на хосписа в последните му мигове, са невероятно нежни и проницателни, а след малко размахва брадва срещу Роуз със същата увереност, че прави нещо правилно.

Ребека Фъргюсън като Роуз Шапката смятам, че трябва да остане като пример за изграждане на злодей във филм, защото тя също изгражда сложен персонаж, който дори не е дефиниран просто от това, че е злодей. Тя е лидер на секта с танцувална походка и хипи аксесоари, еднакво способна да бъде прелъстител или майка, в зависимост кой от какво се нуждае от нея. Тя привлича деца с харизматичната си усмивка, а после пие от сиянието им, заедно с последователите си по най-страховит и безкомпромисен начин. Тя не се опитва да се оправдава или да обосновава действията си – тя просто иска да се храни със сияние, за да бъде млада дълго време.

Освен това е важно да се спомене не просто детайлното, а чисто перфекционисткото пресъздаване на хотел Панорама, точно такъв, какъвто беше в първия филм. Завръщат се всичките стари познайници, на първо място с ужасяващо грозния килим, зловещите близначки в сините рокли, парти гостa с разцепената глава и пр. Фланаган и екипът му пресъздават някои сцени от филма от 1980 г. кадър по кадър и секунда по секунда, освен иконичната кръв от асансьора – този кадър е взет от оригиналния филм директно, защото са преценили, че няма как да се пресъздаде по същия начин.

„Доктор Сън” съвсем не е страшен, както беше „Сиянието”. Култовата гола съсухрена вещица от стая 237, която остави дългогодишни травми в съзнанието както на Дани, така и на всички, които гледаха „Сиянието” като прекалено малки деца, тук се появява толкова много, че в един момент става част от декора. Като цяло ужасът, който първият филм преследваше целенасочено, тук го няма. От една страна, там страшното идваше не от духовете, а от това, че бащата, който трябва да пази семейството си, се опитва да ги убие. Тук такова нещо няма и не смятам, че се търси. Въпреки че има някои смущаващи моменти, начело с това, което се случва на Джейкъб Трембли, страхът не е основната цел на Фланаган. Той далеч повече се интересува от това как героите му преживяват загуба и травма и как един човек приема това, което му се е случило като дете и прощава на баща си.

Не, „Доктор Сън” в никой случай няма да се превърне в класика или дори да остави такава следа в зрителите си, каквато остави „Сиянието”. Амбицията да се умилостивят и двамата „бащи” – и Кинг, и Кубрик, тук идва на цената на прекалената провлаченост и разфокусираност. Може да не достига мечтаната грандиозност, но със сигурност прави достоен за уважение опит и си струва да се види.