Делят ни 80 г. от началото на най-кървавото и значимо събитие на XX в. – Втората световна война. За конфликта са изписани тонове историческа литература, но тук не сме в университет и няма да се учим. Няма да става дума и за световни конспирации, масони или трудовете на Виктор Суворов. Ще си говорим за Стивън Спилбърг и кино – две думи пасващи си като Холандия и футбол и станали синоним на качество.

Темата за войната е толкова всеобхватно разглеждана и развита в киното, че сама се превърна в поджанр на жанра „War” („Военни филми“). За ВСВ са правени много и най-разнообразни в палитрата си творби – от документални филми, през драми, биографични, сатири, мюзикъли…

Спилбърг, роден и отгледан в ортодоксално еврейско семейство, винаги се е интересувал от ВСВ. Виновник за това е баща му. Арнолд Спилбърг е служил във ВВС като радист в Бирма по време на войната. Стивън отрасва с историите на баща си за Великата война. Към киното Спилбърг има интерес също още от най-ранна възраст. Първите му творчески опити са още когато е на 14 г. и са запечатани на 8 милиметровата кинокамера „Воlex-H8“. Тематиката е именно във военния жанр, а актьори са съседите му от квартала.

saving-private-ryan-img09-20190927

Следвайки тези си страсти и творчески търсения той става автор и на няколко пълнометражни произведения и ни води до познатите на всички шедьоври от зрелите му години. През 1993 г. на екран излиза епосът му за Холокоста „Списъкът на Шиндлер”, с който Спилбърг отдава почит на еврейския си произход. Продължава обаче да търси военна история, която да разкаже и я намира в сценария на Робърт Родат.

Идеята за сценария хрумва на Родат след като открива истинската история на четиримата братя Нийланд участници във ВСВ. Двама от тях загиват при десанта в Нормандия, третият в Бирма. Оцелява само един от тях – Фриц Нийланд, спасен от специален отряд на американската армия, за да може поне един от братята да се върне жив. Родат решава да разкаже тази история и така да внесе нова, философска трактовка на войната. Ражда се сюжетът на „Спасяването на редник Райън“.

Историята на пръв поглед е може би по-скоро мелодраматична и сантиментална, и се отдалечава от смисъла на военната тематика. Това обаче е много добре вплетено в историческите събития, придава им плътност и докосва най-чувствителните струни на човешката душа. Така получаваме историята за десанта в Нормандия на 06.06.1944 г. от различна гледна точка и може би още по-въздействащо от всеки друг разказ. По време на Съюзническото нападение умират двама братя Райън. Трети Райън е убит в Нова Гвинея. Четвъртия брат – редник Джеймс Райън (Мат Деймън) е на мисия някъде във Франция. Командващия щаба на американската армия Джордж Маршал изпраща капитан Милър (Том Ханкс) и седем войници от Втори батальон, оцелели от десанта, да намерят Райън и да го върнат жив у дома.

saving-private-ryan-img06-20190927

Мисля че всички ще се съгласят, че филмът структурно се разделя на три части, като успешното дебаркиране в Нормандия слага край на първата. Втората част на филма проследява търсенето на Райън от отряда на капитан Милър. Третата заключителна част е битката във френското селце Рамел.

Десантът в Нормандия сам по себе си е пресъздаван многократно от Холивуд във филми като „Eye of the needle” (1981), „Where eagles dare” (1968) и може би най-известния филм по темата – „Най-дългият ден“ (1962) спечелил и Оскар за операторска работа и специални ефекти. Всички те обаче изглеждат като детски филми на Дисни в сравнение със суровия реализъм, с който Спилбърг ни поднася десанта в Омаха Бийч. И сега, 20г. по-късно, хаосът, страхът и ужасът видени през очите на редовия войник плашат, трогват и удивляват.

За разлика от гореизброените филми, пък и от много други филми за войната, Стивън Спилбърг не показва битката чрез общи планове и панорамни изгледи, не чрез фарт и кран, а използвайки техниката на заснемане с камери от ръка ни вкарва сякаш вътре в самото действие, прави ни директни участници в събитията, предизвиква още по-дълбоки усещания и емоции у зрителя. Виждаме отблизо хаос, кръв, откъснати ръце и смърт – лицето на истинската война. Киното от 60-те и 70-те често ни показват войната като смесица от героизъм и саможертва. В тези първоначални кадри от филма Спилбърг ни представя войната като ад, в който целта е единствено да оцелееш и се добереш жив до по-сигурно място. Стремежът на Спилбърг е да покаже войната такава каквато е в действителност, каквато я е виждал в документалните филми и във филмите на баща си.

saving-private-ryan-img07-20190927

Спилбърг и любимия му оператор Януш Камински ( Списъкът на Шиндлер, Мюнхен) ни поднасят една сцена на десанта в Нормандия, така блестящо хореографирана и заснета, че мястото ѝ в историята на киното е знаково. Камински дава идея да се махне защитния слой от повърхността на обектива и да се освети за кратко лентата, Спилбърг пък решава да приглуши цветността – всичко това придава реализъм и автентичност на филма близка до документалните ленти.

Десантът в Омаха Бийч е сниман на плаж в Ирландия с над 1000 статисти от ирландската армия за четири седмици. Спилбърг снима цялата сцена последователно, но не прави сториборд. Той смята, че това би довело до прекалена схематичност и би придало на кадрите застиналост и стерилност. Стремежът му е да постигне близост до кадрите, заснети от военните журналисти, снимали в реално време и без предварителен сценарий. За целта ползва и професионалните съвети и консултации на пенсионирания капитан от морската пехота Дейл Дай.

Втората третина на филма ни показва през какви изпитания минава отрядът на капитан Милър в търсенето на Райън. Случки, които предизвикват морални дилеми и засилват броженията в отряда и съмненията в правилността на мисията. Заключителната трета част в Рамел е отново брилянтна във визуален аспект и затваря историята.

saving-private-ryan-img11-20190927

Актьорския ансамбъл във филма е също на ниво. Том Ханкс, Том Сайзмор, Едуард Бърнс, Бари Пепър, Адам Голдбърг – всички те минават военен тренировъчен лагер под ръководството на Дейл Дай – стоял неотлъчно до Спилбърг при заснемането на филма, което ги подготвя подобаващо и придава нужната доза реализъм на играта им.

Наред със смазващо добрата си техническа част – феноменалната визуална естетика и звук, „Спасяването на редник Райън“ има и други плюсове. Има история, която те кара да разсъждаваш. Едно от главните достойнства на филма е, че Спилбърг стъпва на здрава нравствена основа, като същевременно бяга далеч от нравоученията, елементарния патос и сладникавата емоция. Разбира се Спилбърг няма да е Спилбърг, ако не сложи кетчуп на вкусния стек – началото и края на филма справедливо търпят критики за сантименталния патриотизъм, с който са пропити под музикалния съпровод на Джон Уилямс. На което Спилбърг винаги е отговарял, че филмът е направен в памет на ветераните от войната и точно тези две сцени са най-силните моменти за тях. А кои сме ние да спорим с ветераните от ВСВ?! Капката сантиментален катран обаче не е достатъчна да промени мнението ми за начина, по който Спилбърг разглежда темата за войната. Наред с познатите тропи на военното кино – антимилитаризъм, ужаса на войната, саможертвата и героизма, Спилбърг стига до философския и морален център на всяка война, а именно – справедливостта. Смъртта, убитите, ранените, разрушените сгради и семейства – каква е цената, трябваше ли да се плати, има ли оправдание за това, има ли справедлива война? Разбира се наред и с по-буквалните и видими въпроси – кога един живот е по-важен от друг, струва ли си смъртта на мнозина за спасяването на един, и прави това с кино език от най- високо ниво – не ни разказва, а ни показва. Както прави истинското кино.

saving-private-ryan-img10-20190927

Спилбърг винаги е казвал, че като малък е гледал много телевизия. Сред любимите му жанрове челно място заема военното кино (наред с научната фантастика) а любими сред филмите за ВСВ са му „Стоманената каска“ (1951) на Сам Фулър и „Адът е за героите“ (1962) на Дон Сийгъл. Признава обаче, че това са филми в които не реализмът, а героизмът и саможертвата излизат на преден план.

Споделя, че за визията на „Спасяването на Редник Райън“ е бил вдъхновен и повлиян от документалните филми за войната и фотографиите на Робърт Капа. Така в „Спасяването на Редник Райън“ получаваме нов поглед към темата – сива, мрачна, близка до документалното визия. Не твърдя, че Спилбърг е първият, който се опира на суров документализъм. Филми като „Иди и виж“ (1985) на Елем Климов и „Железен кръст“ (1977) на Сам Пекинпа третират темата ВСВ максимално оголена от героизъм и романтизъм. Виждаме ужасът и страданията, които войната причинява. След „Спасяването на Редник Райън“ обаче натуралистичната картина на войната става еталон, който всеки се чувства длъжен да следва.

Считам операторската работа и монтажа за едно от най –силните неща във филма. Ритъмът е безупречен, напрежението се усеща във всеки кадър, а съчетанието на „бавни“ и „бързи сцени“ държи зрителя нащрек. Напълно заслужено Спилбърг печели втория си Оскар за режисура след този за „Списъкът на Шиндлер“. Успеха му дублира и оператора Януш Камински – също с Оскар за „Списъкът на Шиндлер“. Чудесния монтаж също не остава незабелязан от Академията – Майкъл Кан печели третия си Оскар за монтаж. Същата година, в конкуренцията и на брилянтния „Тънка червена линия“ на Малик, Оскар за най – добър филм печели „Влюбеният Шекспир“. Без коментар…

saving-private-ryan-img05-20190927

Може би пресилено за някой, но аз разделям филмите за войната на такива преди и след „Спасяването на Редник Райън“. Естетиката, визуалният наратив на филма стават задължителни за всеки кинотворец като образец за добро кино. Стават шаблон и незаобиколим стълб в начина на визуално разказване. И това лесно можем да проверим като проследим военните филми след 1998 г. – „Блек Хоук“ (2001) на Ридли Скот, „Знамената на нашите бащи“(2006) и „Писма от Иво Джима“ (2006) на Клинт Истууд, „Възражение по съвест“(2016) на Мел Гибсън…. Вземете който искате добър филм на военна тема и ще се убедите. Влиянието на Спилбърг не угасва и до днес. Кристофър Нолан споделя, че „Спасяването на Редник Райън“ е един от най-впечатляващите филми за ВСВ и вдъхновение за брилянтния му „Дюнкерк“ (2016).

1998 г. се оказва една от най-силните години за военните филми. Наред с шедьовъра на Спилбърг, излиза един не по-малко важен филм за Втората световна война – „Тънка червена линия“ на Терънс Малик. Сравненията между тях са неизбежни – излизат в една и съща година, имат обща тема, конкуренти са в най-важните категории на Академията. С годините се натрупаха много фенски и критически коментари за това кой е по-добрият филм, много „за“ и „против“. Аз ще се въздържа от подобна оценка. Двата филма са много различни и сякаш единственото общо между тях е историческото време на действието – ВСВ. „Спасяването на редник Райън“ е новаторски и ревизионистичен по отношение на графичното и натуралистично изображение на войната, хвърля ни на фронтовата линия и ни показва битката от първо лице. В „Тънка червена линия“ Малик ни представя войната отвътре навън. Влиза в съзнанието на отделния войник посредством вътрешни монолози с глас зад кадър и ни показва войната като фон на множество отделни и лични драми и битки. Акцентира на вътрешния свят на героите, а не на действието. Филмовата текстура при Спилбърг е сива, приглушена и документална. Малик от своя страна ни показва красотата на природата в пълния й блясък. Скоро разбираме, че войната е не само престъпление срещу човечеството, а й срещу природата. Спилбърг ни пита струва ли си победата и била ли е справедлива войната. Малик ни отговаря, че всяка победа е пирова, че победа няма. Историческия контекст е ирелевантен за историята, която Малик ни разказва. Фон може да е ВСВ, но може и да е всеки друг военен конфликт. Мястото на действието може да е Гуадалканал, но може да е всеки друг остров на земята. „Тънка червена линия“ е преди всичко философски филм за любовта, самотата и смъртта. Имаме два филма, които колкото и да са различни, чудесно се допълват. Две обяснения за света на войната – едното представено в графично документално сиво (Спилбърг), а другото – през очите на харвардски възпитаник, влюбен в Хайдегер и Киркегор (Малик), по-цветно и през призмата на вечната природа, която не се интересува от дребнотемията на човешкия вид, пък било и под формата на разрушителна война.

saving-private-ryan-img08-20190927

Ако перифразираме големия сръбски писател Момо Капор „Спасяването на Редник Райън“ е филм остарял като катедрала, за разлика от много други негови филмови събратя остарели като цървули. Ами… Това е. Заредете хладилника с бира, изгонете половинката, надуйте плейъра и се наслаждавайте на грохота на танковете и свистенето на куршумите.

P.S. Забравих да кажа най-важното. „Спасяването на Редник Райън“ е преди всичко направен, за да попадне в жестоко конкурентния топ 10 сцени от филми на мост. Браво, Спилбърг, ти успя!

Similar Posts

Вашият отговор на Петко Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

30 Comments

  1. Не само един от най-добрите военни филми, но и един от най-добрите филми правени някога изобщо. Радвам се да видя ревю за него на сайта 🙂

  2. Браво, Станислав! Падна четене, но си заслужаваше! Задълбочен анализ, който ми разкри доста неща от един от незабравимите ми филми. Благодаря!

  3. хахах
    Гледай „Иди и виж“ и после всеки филм за втората световна ще ти се струва като Телетъбис
    От всички жалки американски опити само Малик успя да се докосне до истината в „Тънка червена линия“

    1. ок, извинявам се. Писал си за него, може би си го гледал. Бих дал втори шанс на Райън, не съм го гледал от мнооого години

  4. Визуално зрелище, факт. Което за съжаление, подобно на почти всички американски филми за ВСВ, е с опит да направи евтино полит-пропагандно внушение у зрителя. А именно, едините са „добрите“, а другите са лоши до един. Внушенията, че всяко живо същество, тип хомо сапиенс, което по онова време се е пръкнало в Германия, е зло, зомбирано и враг на човечеството, са много жалки и смешни.
    „Знамената на нашите бащи“ и „Писма от Иво Джима“, макар също заразени с глупава американска патриотарщина, са далеч по-дълбоки, смислени и стойностни филми. Дори немският „Unsere Mütter, unsere Väter“, завладяващ както с визуални ефекти, които по нищо не отстъпват на „Редник Райън“, така и с висока степен на историческа достоверност(напр. показването на същността на полските партизани от Армия Крайова), е далеч по-стойностно заглавие по темата ВСВ.

  5. Може би пресилено за някой, но аз разделям филмите за войната на такива преди и след „Спасяването на Редник Райън“. Естетиката, визуалният наратив на филма стават задължителни за всеки кинотворец като образец за добро кино. Стават шаблон и незаобиколим стълб в начина на визуално разказване.
    * * *

    Страх ме е да попитам автора на ревюто, за преди-то… какви ли примери за естетика и визуален наратив са имали режисьорите преди сектанството да обяви „Спасяването…“ за Светия Граал на военните филми?! Тъй де, те не са имали щастието да се съобразяват или учат от Спилбърг.

  6. Хареса ми филма, само това сатанизиране на германците ми дойде в повече. Можеха да го пропуснат.

  7. Напълно съм съгласен с мнението на „joTo“ и като пример мога да посоча „Броненосецът Потьомкин“!

  8. Гледах го на кино три години преди казармата и доста стресиращо ми подейства 😳😄 Това ме подсеща, че трябва да си припомня „Band of Brothers“, който изгледах в една двайска след клетвата.

  9. Явно спомените ми за филма нещо не са в час, защото са различни …

  10. Явно съм твърде стар, че никой не помни великите руски филми за войната. Нямам нищо против Райън. Не ме разбирайте погрешно. Филма си е на ниво-5/5 , но в горе изложената статия видях само хвалебствия към 3 военни филмови проекта. Само Спилбърг и Малик /голям философ в киното/ , патриотара Ийстууд и там зациклихме. Спомена се ИДИ И ВИЖ и пак стигаме да това, че не се казва почти нищо за брилянтните , изпълнени с емоция и жестокост, по отношение на малкия човек велики руски филми. Защо не се признават и други невероятни творби? Например ГЛАСЪТ НА ВЯТЪРА на Джон Уу?
    Предполагам, че феновете на сайта са отявлени русофоби и няма да споменавам големи руски филми, но си спомням ПОДВОДНИЦАТА-немски филм от 1982г. Също немският СТАЛИНГРАД.
    Добре че еврейският американец направи филм за Втората световна война, че дори и Никита Михалков да има от къде да се учи.

    ПП Нали знаете, че на запад ги учат, че СЛАВНАТА АМЕРИКАНСКА АРМИЯ е освободила ЦЯЛА Европа и Унищожила ХИТЛЕРО-НАЦИЗМА. Червената армия? Какво е това? Превзеха първи Берлин. Не това не е важно.

    ППП Яд ме е, че такива стойностни филмови продукции се използват за тънка пинизчийска ПРОПАГАНДА.

    1. Добър коментар.Спилбърг наистина визуализира прекрасно войната,но не я осмисли.А и няма как да стане специално за ВСВ,тъй като американският поглед по въпроса точно за тази война, естествено е различен от европейския.

  11. редник райън е буквално най-надценения военен филм на всички времена.
    ужасява ме как масите припознават за шедьоври добре опаковани тъпащини като райън, възвишение, титаник, аватар.
    дори по-горе има мислещи хора, споменали Das Boot.
    остави Das Boot – който е на недостижимо за спилбърг ниво – вземи дори Platoon – филм на светлинни години от тази невъобразима пропагандна глупост.

    1. Прав си. Сега си спомням и за Фул метъл джакет, Имаше и един култов руски сериал за жени снайперистки. Един Гугудката ги избиваше една по-една, а офицерът им бе бивш снайпер без ръка. За ВЗВОД е 5/5 . Няма да забравя към финала-Ние се избивахме един друг, а не врагът пред нас. Нещо такова беше.

  12. Като цяло автора пише като 18 годишен към датата на премиерата на „Спасяването…“. Наистина зверски тъпа фраза- филмите се делят на преди и след?!? Дъ фак? Остави руските филми за ВСВ, имаш цяла плеяда класики за Виетнам, като почнеш от споменатия „Взвод“ на Стоун, „Апокалипсис сега“ на Копола или Full Metal Jacket на Кубрик. Имаш MASH, имаш Tora! Tora! Tora! Имаш десетки заглавия които дори не мога да се сетя в момента в който пиша и ще изникнат в пометта ми след 5 мин, а ти си седнал да твориш статия и би трябвало да си сърчнал и да си се подготвил. Поне! „ДЮНКЕРК“?!? Стига бе…

    Искаш след „Раян“? Jarhead ми е много по смислен и реалистичен, отколкото червата които се влачат по пясъка в Нормандия. Примерно.

  13. ТЕ СЕ СРАЖАВАХА ЗА РОДИНАТА“ (1975) – реж. Сергей Бондарчук; „НА БОЙ ОТИВАТ САМО СТАРЦИТЕ“ (1973) – реж. Леонид Биков; „А УТРИНИТЕ ТУК СА ТИХИ“ (1972) – реж. Станислав Ростоцки; „СЕДЕМНАЙСЕТ МИГА ОТ ПРОЛЕТТА“ (1973) – реж. Татяна Лиознова; „ОФИЦЕРИ“ (1971) – реж. Владимир Рогов; „БАЛАДА ЗА ВОЙНИКА“ (1959) – реж. Григорий Чухрай; „БАЩАТА НА ВОЙНИКА“ (1964) – реж. Резо Чхеидзе; „ЛЕТЯТ ЖЕРАВИ“ (1957) – реж. Михаил Калатозов; „ЖЕНЯ, ЖЕНЕЧКА И „КАТЮША“ (1967) – реж. Владимир Мотил; „НА ВОЙНА, КАТО НА ВОЙНА“ (1968)

    1. Повечето тук са русофоби. Някакви жалки евро-атлантици. За тях понятието ИЗТОЧНО-ПРАВОСЛАВНИ ЦЕННОСТИ е демоде или тъпо.
      Но това са бъдещите еничари-ДА СЛУЖИМ НА ЗАПАДА.
      От всичките не съм гледал само ОФИЦЕРИ.

    2. това деление на фоби и фили е мега малоумната тъпотия, тип „разделяй и владей“ подхранвана постоянно от много алчни хора. Аз казвам да живее Русия и Грета Тунберг, православието и хип-хопа, ракията, шкембе чорбата и американските бургери. Да си в една от двете крайности значи си тъп

      Също да не виждаш, че в 99% от процента от американските военни филми има много яко пропаганда значи си мега тъп, наивен и сляп. Много повече пропаганда има в един Fury с Брад Пит отколкото в съветски военен филм за ВСВ, ей това е най-големия абсурд. Ама нали в холивудските бози едните са добри и побеждават лошите и всичко е ок, а в руския филм всички са гадни гадни изроди и всичко е черно, гадно, лайняно и ужсано – то американския е по-як. Ама според вас кои от тия филми представят по-обективно нещото наречено война ? Май всички знаем отговора

  14. Еййй,страшни комуняги сте,бах мааму!

    Всяка тема можете да осерете.

  15. Не става дума за „Комунизъм“ или „Капитализъм“!
    Съдържанието е поднесено философски.
    За мен „2001: Космическа одисея“ си е американски пропаганден филм! Повече харесвам турския „Г.О.Р.А“ поне ме забавлява докато „Одисеята“ ме отегчава!
    Да не споменавам, че Кубрик май е снимал „кацането на луната“!!! First Man изобщо не искам и да го коментирам! Ако „Първият човек“ беше сниман от Кубрик щеше да е на първо място в IMDB. Но, уви Кубрик не е ВЕЧЕН, за да им върши цялата кинаджийска работа на Американците! Поснимаха каквото поснимаха на Луната и го представиха на света. Днес и Спилбърг не може да им помогне. Но да се правим, че не знаем кой е Константин Станиславски и какво би било съвременото кино днес ако той не се беше родил на 17 януари 1863 г., в Москва, Русия …,извинявайте колеги КИНОМАНИ но това определено не го приемам за
    сериозно!

  16. Убеждавам се, че не случайно се говори за функционална неграмотност у нас. Пича е написал,че филма генерално променя начина по който визуално ни разказват историите от Втората световна. Никъде не е писал, че това е най – великия филм и преди него не е имало кино. Вие го обърнахте на фили, фоби и взехте да ми изреждате руски филми….А коментара на МИГ 21 още не мога да го осмисля…..

    1. Мисля че основната критика не опира до визуалното, а до най-горе изказаното преди и след. Но нека да се върнем към визуалното. Така наречената „опустошителна“ камера идва от азиатското кино. Тогава се е правило поради липсата на пари. Обратното при повече бюджет става обратния ефект. Това Спилбърг го прави добре, но не е новатор в тази схема.
      Идеята е добра и без претенции. Ще видим хамериканското знаме, но ще видим и игра с металните плочки на загиналите за забавление.
      Екшъна е добър, но още леко ми куца германеца с опити за свирка от някакъв анимационен филм. Там малко бе…
      Реалността е добра, но на светлинни години от великите руски военни филми. Дори един китайски черно-бял от преди 3-4 години ме смразява и до днес.
      Добре построен филм. Дори и Никита Михалков прояви желание да работят заедно с Спилбърг по други военни проекти.

      Сега за най-горе писаното. Мразя един добър военен филм да се използва за пропаганда. Не ми харесва новата фалшива история да покрива със сажди истината. Да се говори, че САЩ спасил ЦЕЛИЯТ СВЯТ от Хитреро-нацистка Германия. Искам истината и да тя понякога се крие в изкуството. И за това не мога да приема патриотарски глупости /най-глупавото от последните години бе man of valor мъже на честта го преведаха. Ако греша извинете./ на спонсорирани от например пентагона филми или щатски кинти, чрез някаква фондация.

      В филмите от страдалите пряко в това безмислено унищожение държави и народи, ще гледам тези, които са унищожавани, избивани и тогава ще си вадя изводи.
      И пак ще кажа не обиждам творбата, а фалшивият и ненужен патос, с който се представя.
      Сега си спомних за Рота 9.

  17. Пространственна екстраполация на образите! Доста първосигнално чичко Спилбърг 🙂