Колкото и да не ми се иска и да не смятам за правилно да се сравняват „Рокетмен” и „Бохемска рапсодия”, съм напълно наясно, че сравненията са неизбежни. Така че ще започна от там, за да може после да говорим по същество – без съмнение „Рокетмен” е по-добър филм от „Бохемска рапсодия”, а аз харесах „Рапсодията” доста. Той по всяка вероятност няма да стане такъв чудовищен хит, а даже въобще не говоря за това, че филмът е с по-високо възрастово ограничение, което неминуемо ограничава количеството публика. Просто „Рокетмен” изисква доста повече от аудиторията си – той изисква повече емпатия, повече отдаденост, по-широко настроен мироглед. Той е по-сложен емоционално, но освен това е повече чист мюзикъл, отколкото концертен филм, което някои хора трудно понасят.

тарън еджертън като елтън джон

В „Рокетмен” историята на сър Елтън Джон е разказана „през неговия поглед” – това е обяснението защо е фентъзи-мюзикъл в много по-голяма степен, отколкото праволинеен биографичен филм, въпреки че безспорно е и това. Проследяваме малкия Реджи Дуайт, който е музикален гений, чийто талант го вкарва в Кралската музикална академия, където той развива уменията и любовта си към пианото и търси убежище от студената си и лишена от любов семейна среда, където родителите му се развеждат и се интересуват от всичко друго, но не и от него. Той преминава през академията, запознава се и започва да работи с дългогодишния си текстописец Бърни Топин, изкачва се по пътя на славата и се сблъсква с всички капани, които този път крие.

Рокетмен” е рамкиран като разказ на Елтън, който той предава на групата за подкрепа в рехабилитационната клиника, в която влиза с гръм и трясък, облечен в цялостен костюм на оранжев дявол с крила. Докато това не е страшно оригинално като рамка, тук работи невероятно добре, защото прави паралел между емоционалното състояние на „героя” от разказа и „реалния” разказвач – колкото по-тежък става разказът, толкова повече костюмът и персоната се разпадат и отдолу остава истинският, наранен човек, борещ се със себе си.

rocketman-review-img04-20190601

Тарън Еджертън е абсолютен динамит, трудно е да се изброи на колко различни нива смазва тази роля. Едно, че пее всички песни, второ, че носи екстравагантните костюми на Елтън с изумителен апломб и увереност, но най-вече, успява да пресъздаде истинското представление, което артистът показва пред публиката си, а после да е също така убедителен в личните моменти зад затворени врати, когато е неуверен, депресиран, ядосан и недообичан. Еджертън може да не прилича чисто визуално удивително много на героя си, както Рами Малек приличаше на Фреди Меркюри, но до някаква степен именно затова представянето му е още по-впечатляващо.

Най-важната връзка във филма е тази между Елтън и Бърни Топин, в чиято роля влиза Джейми Бел. Бел е страхотен актьор, който и тук прави повече от впечатляваща роля, която не е толкова бляскава и грамадна, но е емоционалната стабилност, противопоставена на бушуваща буря от емоции, която представлява Елтън. Между двамата са едни от най-силните сцени във филма, а на Бел също се дава възможност да попее, както и на всички второстепенни герои – всеки един има по един-два куплета от песни, които се използват, за да пресъздадат вътрешния свят на героите, в повечето случаи с леко изменени лирики, така че да подхождат на ситуацията.

брайс далас хауърд

Ричард Мадън, който играе манипулативния и опасно седуктивен Джон Рийд, дългогодишен мениджър и любовник на Елтън, също е впечатляващ, но голямата изненада за мен беше Брайс Далас Хауърд в ролята на Шийла Айлийн, майката на Елтън. Може би защото никога не съм я харесвала особено, а може би защото не очаквах ролята на майката да е толкова изненадващо интересна, но наистина Хауърд ми хареса много. Тя е студена и пренебрежителна по един страшно забавен и същевременно сърцераздирателен начин, който в никакъв момент не е фалшив или преигран.

Визуално „Рокетмен” е наистина впечатляващ, най-вече във фентъзи-музикалните моменти. „Saturday Night’s Alright for Fighting” е огромен хореографски номер, а първото изпълнение на Елтън в легендарния клуб Трубадур в Ел Ей, където Елтън и публиката буквално левитират от екстаз по време на „Crocodile Rock”, е невероятно удоволствие за гледане. Режисьорът Декстър Флечър и операторът Джордж Ричмънд успяват да заснемат подробно изработени и изпипани сцени, които спират дъха с красотата си. За мен обаче абсолютната емоционална кулминация на филма идва дори преди средата му – сцената с написването на „Your Song”, в къщата на Шийла, просто Елтън на пианото и Бърни на вратата, тази сцена те удря директно в сърцето.

Противоречиви са критиките, които имам, което обаче е обяснимо, когато цялостно кажеш, че филмът не е достатъчно консистентен в изпълнението си. От една страна, реално не е достатъчно скандален – да, виждаш Елтън как ползва носа си не по предназначение, и да, има гей секс сцена, която е толкова окастрена и обработена, че едва въобще се квалифицира като секс сцена. Хората, които страдат по въображаемия филм на Саша Барън Коен за Фреди Меркюри, който щеше да бъде скандален и ексцесивен, няма да намерят търсеното и тук. Няма нищо, което дори да се приближава до шокиращо или фрапантно, което до някаква степен притъпява въздействието на филма. От друга страна пък има много сцени, чието емоционално влияние е напълно съсипано от „мюзикъл-фентъзи” елемента – взимат се решения и се случват събития, които би трябвало да имат емоционално въздействие и заряд, които тотално са съсипани от следващия бляскав хореографиран и костюмиран номер.

Донякъде недостатъчно бляскав, донякъде недостатъчно емоционален, „Рокетмен” не е перфектен. Може да не достига всичките си амбиции, но това е филм, който се цели в нещо невиждано, нещо искрящо и уникално, какъвто е титулярният му герой. Точно като героя си, „Рокетмен” не достига перфекционизма, към който се стреми, не реализира всичкия си огромен потенциал, спъва се по пътя към славата, но безспорно е най-добрата версия на себе си. Това е филм, който олицетворява вътрешния свят на един легендарен музикант, който успява да е на върха на славата и популярността си, навлизайки в 73-тата си година и е време да му отдадем заслуженото, а едновременно с това да запознаем и по-нова аудитория с творчеството му. И ако това не е достатъчна препоръка, важно е да се отбележи, че „Рокетмен” те кара да си слушаш песните на Елтън Джон с дни наред, след като излезеш от киносалона.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

7 Comments

  1. Филм – истинска наслада и достоен за живота и творчеството на великия Елтън!

    1. Дааааа, страхотно е!!! Както и ето това- даже в изпълнението на Елтън Джон повече ме кефи, отколкото оригиналната, студийна версия с гласа на Роджър Долтри 🙂 ( като се има предвид, че „Томи“ ми е един от най- любимите албуми с едни от най- добрите вокални постижения на Долтри 🙂 )… https://youtu.be/DthtDjhqVOU

    2. Адски любим момент е това – и от албума, и от филма. Не знам кое изпълнение предпочитам – на Джон или на Долтри, но парчето е много голямо. 🙂

  2. Егаси талантливият актьор, с най-безценното качество – да те убеждава, че хем е като някой си от улицата, хем може да бъде и някой много, много специален …

  3. Филмът е страхотен! Един от най-добрите които съм гледала напоследък.

  4. Страхотно ревю! Великолепен филм! Определено влиза в топ 5 за годината и един от най-добрите музкални bio pics. Еджъртън и Флечър заслужават поне номинации. Повече ми хареса от Рапсодията, макар да има същите проблеми като него. Сцените с Crocodile Rock и I’m Still Standing ме изпълниха на макс! Тъжно, че филмът излиза малко след еуфорията около Рапсодията и това, съчетано с рейтинга не донесе повече внимание и приходи. А лентата определено заслужава повече. Еджъртън доказа най-после, че е нещо повече от Егси. 9/10 от мен.