Кралицата на Шотландия / Mary Queen of Scots – две гледни точки

Ревю # 1 oт Леда Гочева

Сърша Ронан има потенциала да бъде следващата Мерил Стрийп. Знаем го, откакто за пръв път ни отвя, както малко деца-актьори го правят, на 12-годишна възраст в „Изкупление” – там имашеневероятно тежка и сложна роля за всеки, най-вече толкова млад. Вече 12 години след този филм, тя продължава да ни впечатлява с роли в изключително разнообразни филми, защото тихата ѝ енергия и майсторското ѝ боравене с инструментите на актьорската игра са ни оставяли без дъх не веднъж – „Бруклин”, „Lady Bird”, „The Way Back” – винаги е впечатляваща. Смятам, че едно от най-добрите ѝ качества е, че тя знае как да играе без да преиграва, без да вика или плаче, или да ръкомаха – нейния финес е това, което я откроява от другите.

Марго Роби пък излезе като абсолютна изненада от „Вълкът от Уолстрийт” и докато без съмнение е приказно красива, оттогава до сега ни е показала, че е и много качествена актриса. И докато изборите ѝ не са така рафинирани, каквито са тези на Ронан, без съмнение, тя не е „еднохитовото чудо”, което си мислехме в началото, че ще бъде. И в биографични драми като „Аз, Тоня”, и в супергеройски бъркочи като „Отряд самоубийци”, Роби все намира начин да блесне.

Мисълта ми е, че човек би си представил, че да постави две силни актриси една до друга в една от най-известните и богатите исторически ери, да им даде роли на силни и влиятелни жени, каквито рядко се срещат в европейската средновековна история, да ги заобиколи с пищни прически и костюми, и да ги остави да си мерят силите – това ще е незабавна рецепта за успех. Практически нищо друго не ти трябва. И всички тези неща ги има, нека бъда ясна. Проблемът е, че това, което го няма, оставя огромна празнина, което нито Роби, нито Ронан, нито който и да било нямаше да може да запълни.

Нищо не бута „Кралицата на Шотландия“ да върви напред. Във филма няма никакво драматично напрежение. Единствената причина действието въобще да мърда нанякъде е неизбежната прогресия на историческите събития.  Двете главни героини не ръководят действието – всяко едно нещо им се случва на тях, направено от някой друг, а не по тяхно решение. Елизабет I, за която сме гледали толкова филми, в никакъв момент не е показана като успешен владетел, който обединява държавата си и я вкарва във всеизвестния ѝ „Златен век”.  Мери Стюарт, която трябва да е главното действащо лице, все пак е титулярния герой, в никакъв момент не действа – тя взима точно едно решение за цялата продължителност на филм. През цялото време нея я предават, нея я обичат или мразят,нея я подкрепят или разочароват. Тя си носи прекрасната рижава коса наляво-надясно и тропа с крак, че братовчедка й не е толкова силна, колкото нея – да ти имам силата, извинявай, само приказки за това как няма да правиш каквото ти казват.

Разбирам, че идеята е да се направи изследване на двете героини противопоставени една на друга и паралелно една на друга. Но това се случва единствено и само в първите 30-тина минути на филма, които са единствените, които си струва да се гледат. Там наистина виждаме разликите между двете владетелки и кралските им дворове – този на Елизабет е строг и дисциплиниран, докато тя се бори със сили и нокти да не даде на съветниците си дори и сантиметър власт върху нея. Елизабет се е вкопчила в идеята, че никога няма да се омъжи  и взима всяко решение от тази гледна точка. Мери пък идва от Франция, тя вече е била омъжена, тя разбира секса и как да го използва като оръжие. В нейния двор има танци, музика и плътски удоволствия, които тя използва за своя изгода.

Този начален половин час е единствения момент, в който реално виждаме героините и разбираме нещо за тях. През остаалото време те говорят за това дали Мери няма да открадне трона на Елизабет, но реално в никакъв момент не изглежда никой да мисли за такова нещо.Те говорят, за това,че народите им трябва да живеят в мир, но и за това никой не работи. Историческите драми, когато са добре направени, те карат да разбираш амбицията, защо човекът е взел решението за постъпките си, с чиито резултат ние вече сме наясно. Тук няма дори опит за подобно нещо. Ако „Кралицата на Шотландия“ има какво да каже, то е „Ами то май не им е било много лесно на двете да са кралици”. Уау.

Напомня ми за онова клише за това как се правело хубаво кино – “show, don’t tell”. Не знам дали това важи по принцип, но тук е доста на място – през цялото време ти се казва, че това са две велики кралици, повтаря се, че Мери е заплаха за Елизабет, но всъщност публиката в никакъв момент не вижда никакво доказателство за това. Нищо не се случва на екрана, така че да ни убеди, че това са нещо повече от приказки, съответно по никакъв начин не може да ни накара да ни пука за историята. За да бъдем анжажирани в герои и в действие, трябва да ни бъде дадена причина, а не да ни се казва „Сега бъди ангажиран с това”.

Греещата звезда в цялата работа е Дейвид  Тенант като бесния протестантски пастор Джон Нокс. Той се появява в 3-4 сцени, в които има дълги монолози, в които плюе лъжи и омраза по Мери с такъв патос, че да ти е готино да го гледаш. От устата му излизат най-ужасяващите неща, а героят му е с такова силно присъствие от първата секунда на екран, че не можеш да откъснеш поглед от него. Тамън когато тръгнеш да се отказваш от филма, той се появява от никъде, за да разбунва духовете на вярващите, които слушат проповедите му. От височината на подиума си, той изглежда като сектантски лидер и военнокомандващ генерал в едно, в традицията на най-добрите революционери от киното.

В iMDB синопсисът на „Кралицата на Шотландия“ е: „Опитът на Мери Стюарт да узурпира трона на братовчедка си, Елизабет, я осъжда на години затвор и екзекуция”. Това описва точно две минути от това, което се случва на екрана повече от 2 часа. Не знам дали това показва, че първоначалната идея е била различна, или че никой не си е направил труда да сфери информацията в най-мащабния източник за информация за кино в днешно време. Във всеки случай показва, че на никой не му пука достатъчно.

И Гай Пиърс е в този филм. Той е симпатяга. Тотално не би могло да ми пука по-малко, сериозно. Хубавата визия и някои не-лоши рижисьорски хрумки откъм монтиране и поставяне на кадри, в които двете кралици са паралелни, по никакъв начин не оправдават липсата на минимална движеща сила през цялото време.

–––-
Ревю # 2 oт Йорданка Запрянова

Основаните на исторически събития филми не са на челно място в списъка ми с предпочитания. Ако трябва да избирам, най-вероятно бих се спряла на нещо друго, на което да поверя времето си. Истината е обаче, че индустрията отдавна е намерила разковничето за начина, чрез който да закара зрители като мен до киносалоните или пред екрана. Това е актьорският състав. Искам ли да гледам тричасова драма, снимана в нещо подобно на прашните пустинни части на Мала Азия? Не… С Брад Пит, Ерик Бана и Даян Крюгер? Може би… Петчасова история за Хан Аспарух със Стойко Пеев? Да, защо пък не… Две жени се борят за няк’ъв, дето е коронован крал? Надали, ама играят Натали Портман и Скарлет Йохансон. Не подценявам работата по една такава продукция. Проучванията са повече, работата на целия екип, организацията на процеса в цялост, но популярните днес имена са търсената черешка. „Кралицата на Шотландия“ не направи изключение от златното правило.

Изборът на главните актриси за ролите на Мери Стюарт и Елизабет I намирам за правилни от гледна точка на развитието на кариерите им в момента. Сърша Ронан и Марго Роби са световно разпознаваеми, силно търсени и притежават класическите характеристики на средновековната представа за красота, съчетани с хладната суровост, присъща за монарсите. Сърша може би малко повече от Марго, понеже във втората намирам по-модерни черти. Омръзнало ми е добри актриси да се заемат с типажни роли. Сърша Ронан винаги е прекрасната, невинната, премерената. Сините очи сигурно помагат. В „Hanna“ малко се отклони, но пък ѝ липсваше натрупан актьорски опит. Искам някой амбициозен режисьор да ѝ се обади в три сутринта и да ѝ каже: „Ще ти отрежа косата, ще те науча да караш мотор, ще те извадя от пастелните дрешки, ще ти татуирам гърба и ще ти ръкопляскам, когато си взимаш статуетката, защото с тази роля ще те запомнят“. В „Кралицата на Шотландия“ няма изненади от нейна страна. Достатъчно добра е само с поглед  да предаде дълбокото разочарование на една жена от избора си, преди от него реално все още да е имало последствия.

Следващото, което може да ме закара на исторически филм, е екшънът. Искам битки между многохилядни войски да се сражават по 15 минути и Мел Гибсън да надъхва възторжено хората си, докато казва истини за живота. Поради тези ми предпочитания първоначално мразех трейлъра на „Кралицата на Шотландия“. Знаете, че има хора, за които той няма значение и бива подминаван с неохота. Кефя се на такива хора, но аз не съм от тях. Този ми се видя непоследователен, без искрата, която търсех. Исках мащабен сблъсък на две кралици, а такъв изцяло не се подразбираше. След като гледах филма, преосмислих преценката си и се зарадвах основно заради трансформацията на Марго Роби, която не очаквах. Наясно бяхме, че героинята ѝ ще бъде в сянката на главния персонаж, но оцених опита да бъде дръпната от прилягащата ѝ кукленска външност и да се доближи до стъпалото, до което достигна в „Аз, Тоня“.

Преди да продължа напред, може би е уместно да вмъкна малко сухи исторически подробности за сюжета и предупреждавам, че не блеснах на кандидат-студентския изпит по история, така че, ако предпочетете да се осведомите от някоя безплатна онлайн енциклопедия или да подминете лежерно, изобщо няма да се засегна.

Мери Стюарт е само на дни, когато баща ѝ Джеймс V губи живота си и тя наследява трона на Шотландия. Страната се управлява от регенти, докато тя живее във Франция, където получава завидно образование. Нека не пропускаме, че Франция е страната на благозвучния, но красноречив език, на дипломация, философия и студена гордост. На шестнадесетгодишна възраст Мери се омъжва за Франсис, който се възкачва на трона в страната си за кратко до смъртта си през 1560 г. Овдовяла само на осемнадесет години, тя се завръща в родната си страна и предявява амбицията си да обедини под една корона поданиците на Шотландия, Англия и Ирландия. По това време над Англия и Ирландия с подкрепата на сериозна група съветници (разбирайте само мъже) управлява кралица Елизабет I. И докато във Франция повсеместно се изповядва католицизма, в Англия се основава английската протестантска църква, а Европа е разкъсвана от вътрешнохристиянски войни. Религията – като основно средство за разделение, се оказва и действащ елемент във филма. Елизабет I остава в историята като причина за Златен век и със съжаление информирам, че това не е жената от филма.

Героинята на Марго Роби бе крайно лишена от хъс да вземе решение и думите ѝ не се препокриваха с действията ѝ. В един момент не се възпрях да си помисля „Елизабет, миличка, някой в двора ти порти на врага, а ти не се впрягаш да откриеш доносника и да го забучиш на кол на площада?! Честно ли?!“ Бих го отдала на пропуск в сценария, но после осъзнах, че сплетните и интригите са били повече от присъщи за епохата и осъзнах какво представя филмът. „Кралицата на Шотландия“ се опитва да представи достоверност. Естествено, малко понапудрена и модернизирана откъм сценография, но крайно откровена достоверност поне доколкото се отнася до характеристиките на епохата и предвид желанието на екипа да се случи едно оригинално произведение. Сексът понякога е минута, битките са смешни, а жената си е жена, без значение какво говори. Как си представяте средновековна битка? Войската е била стотина благородници и синовете им, те са способни да си позволят оръжие, и крепостни поданици, които са предимно земеделци. Те не са тренирани за бой, те работят на полето, дори да имат кон, не биха го взели със себе си, понеже, ако не се върнат, семейството им ще остане без помощ за препитанието. Те не говорят езика на предводителите си, подтиква ги единствено чувството за дълг към короната. Барутът в средата на XVI век е бил по-скоро шумен и пушещ, отколкото опасен, а пътят до мястото на сражението би могъл да се окаже по-голямо предизвикателство от самото сражение. И след като тези сцени не са грандиозни, по-лесно може да се вгледаме във вътрешния свят на двете кралици, където може би е най-голямата достоверност – колко коства да си жена с власт, отговорности и желания във време, когато страстите са потискани, отговорностите са прекалено много, а властта е едновременно под постоянна заплаха, но и изначален стремеж.

Исках да видя сблъсък между Мери Шотландска и Елизабет I, като за мен нямаше значение дали ще е междуличностен конфликт или колизия между армиите им (както казах, за предпочитане поне 15 минути с надъхваща реч). Именно заради идеята за достоверност на продукцията това нямаше как да се случи, дори като вземем предвид историческата неточност, че всъщност Елизабет и Мери никога не са се срещали и не са имали възможността да обяснят мотивите си една на друга. Истинска кралица не би си позволила да повиши прекомерно тон, дори гневът да пулсира в гърлото ѝ. Макар не един и двама мъже да се опитваха да проправят лесно пътя си до властта, само те двете знаеха каква е цената ѝ и колко жертви изисква. Разликата, без оглед да звучи по темата е, че Англия е островна държава, което винаги е оказвало значение относно липсата на по-добра цялостна картина за ситуацията, а общият план и по-пълната преценка за възможен краен резултат са по-вероятни за континенталното мислене, в чиито традиции е била отгледана Мери.

Смятам, че силните отличителни черти на един човек изпъкват най-отчетливо, когато е съпоставен с равностоен на него или висшестоящ  характер. Не знам доколко би могло да се сметне за успешно решението Елизабет I да бъде представена в избраната според идеите на продукцията светлина, за да е по-възможно акцентът да попадне с по-голяма отчетливост върху личността, която е поставена в центъра на „Кралицата на Шотландия“, но не го намирам за най-правилния похват. Оценявам силно обаче идеята, че в стремежа си да постигнем определена цел, често жертваме прекалено много от себе си. Елизабет I и Мери Стюарт не са сестри, заради редица фактори не успяха и да намерят пътя към достигане на такива взаимоотношения, но бяха свързани главно от характеристиките на пола си, титлата, която носят, и саможертвите, до които се налагаше да опрат. А с Вас ни свързва фактът, че заради Сърша Ронан и Марго Роби бихме се навили да гледаме филма.