Христиана Хинова

Не ви ли се струва, че напоследък филмите станаха прекалено сериозни? Всеки голям филм задължително трябва да има голяма идея. Всяка история трябва задължително да дава нещо ново и оригинално. Затова и сайфай жанрът в момента е толкова популярен – обърнати сме към бъдещето и към мечтата ни за сигурен прогрес.

Малко сме млади, много сме умни. Занемарили сме невинната си свежест за сметка на начетения професионализъм. Има обаче филми, които връщат, като машини на времето, към онези моменти, в които невиността още не е била изгубена. Нито на твореца, нито на зрителя. Оставят усещане като да сдъвчеш и избалончиш вкусна розова Хуба Буба. Лятна естествена наслада.

Давам ви пример за два такива в абзаците долу. И двата са на чудесното студио A24, което засега е нужната глътка свеж въздух в атмосферата на световното кино. Филмите са с главни герои тийнейджъри и представляват пример за наистина добре направена coming of age история.

Hot-735x400

Hot Summer Nights

О, Тимъти Шаламе! Ти, принце на екранния чар! Талантът и физическата ти красота са толкова пленителни и заразяващи, че човек няма как да те гледа единствено с възхищение, неизменно се появява и гъделичкаща завист.

Филмът е режисиран от 28-годишния дебютант Илайжа Байнъм, който споделя, че персонажите на Алекс Роу и Тимъти Шаламе са базирани на две момчета, които са продавали трева в кампуса на колежа му. Идеята му е била да изследва динамиката на отношенията на двама толкова различни тийнейджъри и приятелството, което се развива между тях, докато трупат пари от незаконните си и опасни занимания.

Звучи ви познато, нали? В началото на филма се зачудих дали няма да видя някакъв колежански опит за „Breaking Bad“, но в крайна сметка успях да се успокоя и изненадам, че целите на историята са различни.

Филмът е цветен, летен, сладък и трогателен – сетингът е на жежка, лятна 90-тарска Америка. В онези години с големите купони с басейните, със закусвалните, в които можеш да си поръчаш 30-сантиметрова гофрета с кленов сироп. Тогава лошите момчета са влизали по колежанските партита с лошите си коли и лошите си кожени якета на забавен кадър.

Филмът започва като романтична история, прераства в драма и няма да ви казвам как приключва. Удоволствието от гледането му идва от чудесните режисура и камера, движещи се в танцов баланс с много умело и талантливо изиграните роли от всички актьори. Филмът е топъл и уютен и макар към края да оставя леко незадоволство (бих го сравнила с неудовлетворението, което изпитах в края на иначе чудесния „Baby Driver“), е нещо, което бихте гледали с широко отворени очи през цялото време. Единствено съжалявам, че не мога да го гледам на голям екран, за да видя очарованието в очите на приятелите си след прожекцията. Щеше да е супер.

MV5BMTUyNzY0NzYyOV5BMl5BanBnXkFtZTgwODQzNjQ1NDM@._V1_

The Vanishing of Sidney Hall / Изчезването на Сидни Хол

Това е историята на младия Сидни Хол (Логан Лeрман), който очевидно е специално момче. Разказана ни е в три разбъркани хронологически времеви линии. На Сидни се случва нещо неочаквано и травмиращо, благодарение на което му хрумва идея за книга, която става бестселър на Ню Йорк таймс. Сидни изчезва, в продължение на 5 години никой не знае къде е, а един мъж (Кайл Чандлър), с когото не се познават, обикаля Америка с колата си, за да го намери.

Филмът е лек, макар и тъжен, и през него окото преминава като бос крак по пясък в хладен септемврийски залезен следобед. Мистерията е гориво, но зрителят не се чувства натоварен да разгадае някаква интелектуална загадка, той просто наблюдава, като през прозореца на влак – как се сменят краските на огрените от слънцето полета, устрема и полета на птиците. Направен е с любов и разбирателство между екипа. Ел Фанинг дори казва, че това е най-добрият сценарий, който е чела досега.

Всъщност най-голямото предимство на сценария е, че много добре оправдава очакванията. Режисьорът и сценарист Шон Кристенсен (използвам да ви препоръчам и „Before I Disappear“) създава персонажи, за които те е грижа, поставя ги в условия, които ги натоварват и променят и оттам насетне разплита последствията по ангажиращ, но не прекалено драматичен начин. Откровено вярвам, че това е идеален филм за разпускане, качество, чието значение е опорочено от повтаряеми и досадни сюжети, с които ни тъпчат гърлата в киносалоните. И отново: щеше да е хубав на кино. Hell, трябват ни повече такива филми на редовни прожекции!

Мартин Касабов

MV5BZDI1MGIyZDMtYjAyMy00ZWE1LTgzYjctYzM5MzczNjFjZWQwXkEyXkFqcGdeQXVyODQyNzE3MDg@._V1_

First Reformed

Кой би предположил, че Пол Шрейдър ще снима добър филм толкова късно в кариерата си, след изключително слабите попълнения от предишните две десетилетия. Брилянтен като сценарист на шедьоврите „Шофьор на такси“ и „Разяреният бик“, Шрейдър има няколко качествени продукции зад гърба си, но може би само един истински впечатляващ авторски филм като режисьор – преплитащият биография и фикция „Мишима“. Подобно на Оливър Стоун Шрейдър не е човек на балансираните персонажи – често филмите му са изпълнени с насилие и обсесии, с търсене на смисъл в екстатични преживявания.  Такъв, макар и доста по-умерен, благодарение на компанията A24, е „First Reformed”, който излезе миналия месец на физически носител.

Подобно на „Мъчение“ (1997 г.) в който Ник Нолти разследваше смъртен случай, навлизайки все по-надълбоко в собствената си разклатена психика, „First Reformed” използва  сходен образ, само че този път не на полицай, а на свещеник. Във филма отец Ърнст Толер (Итън Хоук) е самотен пастор на средна възраст, чиято малка църква в щата Ню Йорк се готви да чества 250-годишнината си. Когато бременна жена (Аманда Сейфрид) идва при него с молба да помогне на съпруга ѝ, който е радикален природозащитник, Толер попада в капан между мъчителното си минало и не по-малко отчайващото бъдеще, докато не открива изкупление във впечатляващ акт на насилие.

Наистина това можеше да бъде крайно противен филм, обгорен с лява идеология и грийнпийс послания. Можеше да бъде напоен с кръв, жесток и изпълнен с необуздан гняв опит за реванш на един режисьор, който отдавна не е в силите си. Вместо това, и тук отново подчертавам, че най-вероятно A24 са основният виновник, „First Reformed” е минималистично удоволствие – светъл, чист и старателно заснет, с дълбоко послание за метафизичното търсене, за спасението на душата в един покварен и объркан свят, и най-вече – за трансцеденталната роля на любовта. Тук, много повече от всеки друг филм на Шрейдър, се усеща влиянието на Ингмар Бергман и Андрей Тарковски – положително отклоняване от пулсиращата вена на „Шофьор на такси“, която все пак прозира под повърхността. Защо трябва да го гледате? Защото „First Reformed” беше сравнително добър филм до момента, в който не навлезе в абстрактното – тогава се превърна в чиста поезия.

Similar Posts

Вашият отговор на христиана Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

10 Comments

    1. The fuck! Вярно, не е за масова консумация, но това е прекалено позорен рейтинг.

  1. Итън Хоук не спира да ме изненадва – как продължава да е хем приземен, хем безкомпромисен…Какво е това нещо, което прави работата на някои актьори релевантна дълги години – а други изпадат от полезрението на индустрията и публиката ?

    1. Итън е търсещ и се учи постоянно, освен, че е мноого интелигентен, прегледай му интервюта, той се впечатлява от всичко и всеки и помни. Пише проза, пробва да режисира. Притежава изключителна чувствителност. Работил е с някои от най-добрите актьори и режисьори от англоговорящия свят и само от начинът, по-който ги наблюдава поема страшно много опит, човекът е силен емпат. Вероятно семейните му проблеми ( мисля, че е претърпял тежка раздяла/развод) преди време са му променили призмата и вижда всичко по един по-зрял начин. Има нужда от вдъхновение, смисъл, отбира и избира ценното – дори е леко невротичен в търсенето и желането си да работи по значими проекти. Личи си, че е сериозен и смирен.. ще бъде един от великаните актьори, които ще гледаме още дъълго време.. а и е супер откровен, във всяко едно интервю, независимо дали е на голям форум или пред малката камера на някой любител. И последно, не изглежда като деструктивен тип, напротив, вероятно е един от топ3 на най-здравословно и кротко живеещите актьори.

    2. И докато го гледам в това интервю си мисля.. той е все още себе си, някакси е успял да не позволи блясъкът и славата да го главозамаят.. все още е хлапето, което иска да е писател.. и стъпка по стъпка опознава светът с този приключенско-откривателски дух.. но вече малко се е отпуснал и вярва на процеса, на пътят, на който се намира.. и да пак си е малко self-centered, но използва преживяванията си и усещанията си/мислите си в дадени моменти.. и след това дешифрира, анализира се отвън, чисти. Продължава. Действа. И страстта, с която говори за хора, които са сериозни и четат/задълбочават се, без да отдават значение на популярността си.. почти всичките му истории са свързани с нещо кристално, с преоткриване на истината и страненето от заблудите. Много добре се е имунизирал към „болестите“ на бизнеса.

  2. Изгледах нощес „Hot Summer Nights“, останах доволен, какво винаги Майка Монро пръска от игра.Обожавам я!

  3. Шрейдър има горчив опит от предишните си опити и си е научил уроците. Финалната сцена* е вдъхновена от един готин филм на Дрейер (Ordet (1955)), а главният персонаж много напомня на този от „Diary of a Country Priest“ на Бресон. Изключителен филм, може би най-запомнящият се сериозен филм от последните години.

    *“Какво търси душата, когато тялото умира.“