A Prayer Before Dawn

„Млад тайландец, не повече от 25-годишен, мина покрай мен, а лицето му бешe обзето от истински ужас. Той забави крачка и се обърна към нападателя си, който също мина покрай мен, замахвайки с метален стол, удряйки главата на жертвата си. Младежът загуби баланс, подхлъзна се и се строполи на пода с глух тътен. Друг мъж се появи с 9-инчов нож и застана над тялото на младежа. Тълпата се събра и наблюдаваше, докато по-възрастният мъж многократно забиваше ножа в плътта на младия тайландец. Движенията не бяха яростни, а бавни, студени и пресметнати. Никой не опита да помогне или да се намеси. Просто се взираха, а някои от тях викаха „Teng kao!“ и „Kaa man!“. Знаех достатъчно тайландски, за да разбера, че тълпата крещеше „Намушкай го!“ и „Убий го!“ Нападателят продължаваше да вкарва острието в тялото на младия мъж, всеки път до дръжката. Ножът влизаше във врата, гърба, гърдите, краката и стомаха толкова много пъти, че изгубих бройката. Бях само на няколко метра разстояние и гледах като хипнотизиран, изпитвайки вина. Най-накрая жертвата утихна в локва от собствената си кръв. Беше ужасяващо. Почувствах се зле, че не съм помогнал. Ала какво бих могъл да направя? Това беше тайландски проблем, а аз бях чужденец, един от многото в затвора Клонг Прем…“

С този грабващ вниманието откъс започват бестселър мемоарите „A Prayer Before Dawn: A Nightmare in Thailand”. Книгата разказва за преживяванията на бившия ливърпулски боксьор Били Мур, който е арестуван за продажба на наркотици в Банкок и вкаран в небезизвестния тайландски затвор. Той прекарва три години там, след което е прехвърлен в затвор във Великобритания, а през 2010 г. е освободен след помилване от Пхумипхон Адунядет (Рама IX), бившия крал на Тайланд. Впоследствие Мур продължава да се бори със собствената си зависимост и описва тежкия си престой в тайландския затвор, с което вярва, че ще помогне на младите да не вървят по неговите стъпки. Проучване на Държавния департамент на САЩ посочва, че една година в тайландски затвор се равнява на пет години в стандартен американски затвор, спрямо менталната и физическа щета, която е нанесена на даден затворник.

Едноименната филмова адаптация на Жан-Стефан Совер направи своята премиера в извънконкурсната секция „Среднощни прожекции“ по време на 70-тото издание на фестивала в Кан през 2017 г. и беше придобита за разпространение от любимите ни A24. С немалък опит и все по-голям успех в съвременното нишово независимо кино, от A24 знаят как да сглобят атрактивен трейлър и рекламният клип за „A Prayer Before Dawn“ създаваше усещането за жива, сурова и реалистична история за страдание, воля и изкупление в едно от най-бруталните места на света. За всяка подобна история е задължително да се спомене, че е „по действителен случай“, текст който учудващо дори и през 2018 г. хвърля в безкритичност голяма част от зрителите.

Филмът на Совер се обляга на рамката „по действителен случай“ прекалено силно и вместо да опита да разкаже вълнуваща художествена история, която черпи вдъхновение от своите източници, той сякаш хвърля силите си в създаването на една колкото се може по-точна и реалистична игрална възстановка по описаните от Мур събития. Най-добрите качества на филма идват точно от този подход: продукцията е снимана в самия затвор Клонг Прем в Банкок, а всички тайландски затворници, показани във филма, са натуршчици, които действително са бивши обитатели на мястото. Това не само звучи, а и изглежда впечатляващо и добавя ниво на реализъм, клаустрофобия и ужас, което трудно може да бъде изфабрикувано. Цялата лепкава нечистоплътност и кръв се просмукват през екрана и оставят горчив вкус в устата, а образът на десетките изцяло татуираните мъже, затворени в общо помещение, оставя следа в съзнанието ти. Говори се почти изцяло на тайландски език и филмът умишлено не превежда по-голямата част от репликите, което съответства на нивото на познание на Били. Зрителят разбира толкова, колкото и героят. Този лингвистичен похват също довнася към реализма. Дали това е достатъчно обаче?

Совер иска да създаде сурово филмово преживяване, в което да покаже влиянието на насилието върху човека. В цялата си кариера режисьорът разглежда тази тема в различни части на света, стараейки се да я прокара по максимално правдив начин с почти документален подход. През 2004 г. снима документалния „Carlitos Medellin“, който показва живота на 13-годишния Карлито по престъпните улици на Меделин в Колумбия. През 2008 г. реализира дебютния си игрален филм, „Johnny Mad Dog“, който проследява историята на армия от деца войници в Либерия по време на втората гражданска война в страната, а някои от ролите са изиграни от бивши деца войници. Предстоящият му проект е озаглавен „Пристрастен към насилието“.

„A Prayer Before Dawn“ не е точно биографичен филм. Той не проследява историята на Мур, който още от тийнейджър в Ливърпул започва своята престъпна одисея и гостува на повече от 20 различни затвора. Не показва стъпките, който го довеждат до Тайланд, в опит за бягство от своята алкохолна и хероинова зависимост; работата му със Силвестър Сталоун като дубльор и статист по време на снимките на „Рамбо“; сблъсъкът му с муай-тай бокса или собствената му безизходица, която логично довежда до срещата му с тайландската ya ba (метамфетамин и кофеин, буквално „луда дрога“). Филмът не се интересува от вътрешния свят на Били и защо той прави това, което прави. Само показва последиците от действията му.

Ролята на Били (първоначално предвидена за Чарли Хънам) е изиграна от Джо Коул, познат на почитателите на „Peaky Blinders” като най-малкия брат Джон Шелби. Коул тренира усилено в продължение на месеци и прекарва доста време с истинския Били Мур и със семейството му като част от подготовката си за снимките. Погледът му е жив и изпълнен с непримиримост. Агресията винаги е на крачка разстояние, а емоционалната изостаналост струи от него. Изпълнението му е автентично и енергично, а през по-голямата част от действието Коул почти не говори. Героят му не знае езика и не може да комуникира вербално с тайландските си съкилийници, което допълнително подсилва изпълнението му, но както Бенисио дел Торо казва за актьорската игра: „Можеш да бъдеш само толкова добър, колкото е филмът.“

Копродукцията между Франция, Великобритания, Камбоджа, САЩ и Китай започва с подготовката за боксов мач, която завършва с ритуала на Били – вдишване на пушек от ya ba. По-късно, след сцена с ефектен монтаж в нощен клуб, виждаме как той търгува с незаконна субстанция, а не след дълго вече е под опеката на тайландските власти. Оттам започва и приключението му в затвора, което 100 минути по-късно завършва без особено развитие в драматургичен план. Подобно – почти безсюжетно – представяне на дадена история винаги крие риск да остави публиката си неангажирана, освен ако не прави много точни и ясни акценти, бележещи различните етапи в състоянието на протагониста и действията му към промяна. Или ако не става въпрос за силно стилизирана творба, която да компенсира семплия наратив със смел кино език – тук няма как да не спомена омагьосващия и далеч по-ужасяващ „Само Бог прощава“ на Николас Виндинг Рефн, който освен че също се развива в Банкок, съдържа в разказа си тайландски бокс, наркотици и много насилие, а и включва изключителния Витая Пансрингарм (в ролята на Чанг), който тук изпълнява безпаметната роля на надзирателя Прееша. „A Prayer Before Dawn“ не прави нито едно от двете и действително влиза в собствения си капан. Филмът се движи равно, а поредицата от сцени механично запълва времетраенето. Липсва наслагване, ескалиране на напрежение, емоционално развитие и катарзис, както за героя, така и за публиката. Бойните сцени, които не са малко, са заснети и монтирани протоколно и накъсано, без особен живец и хореография, с което не просто не са ефектни, а дори са някак досадни за гледане.

Едни от малкото по-интригуващи и разнообразни моменти са когато Били проси цигари от Фейм (Порнчанок Мабклан), ladyboy, който/която работи в лавката на затвора. Между двамата се разменя диалог на английски и пламват искри, които претърпяват развитие, но кратката им афера, въпреки че е приятна за наблюдение, няма реално отношение, място и влияние в цялостната история. По-скоро е вкарана като нещо, описано от Мур в мемоарите му, отколкото като драматургично значим елемент. Самият Били се появява за няколко секунди в самия край, в ролята на бащата (на самия себе си) и тези няколко секунди носят по-силен заряд от всичко останало преди него.

Не бих нарекъл „A Prayer Before Dawn” слаб филм. Не бих го окачествил и като особено добър. Режисурата на Совер не е достатъчна, за да превърне автентичната сурова история във вълнуваща такава. Ако все пак ви се гледа подобно агресивно, но наистина вълнуващо и многопластово кино, по-добре се насочете към великолепния „Starred Up” на Дейвид Макензи. По-тъжното е, че след продукцията на филма, истинският Били Мур отново се връща към стария си начин на живот и е осъден на две години затвор, след като трикратно влиза с взлом в дома на свой съсед, за да открадне бижута, алкохол и… джапанки.

„Тайландските затвори, като всички затвори, разкриват тъмната страна от душата на човек. Показват поведението му в място, където няма ограничения и външните закони не съществуват. Цялата ярост на тайландците срещу Запада е насочена директно към западните затворници.“ – Били Мур