„Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему“. Легендарното изречение, изсечено под перото на Лев Толстой през далечната 1877 година, сякаш завинаги е вкарало семейните истории в две категории – 1) трагични или 2) с щастлив край. Но всъщност има една много разтеглива сива материя по средата, която изтича като пясъчен часовник, преди да можеш да я формулираш. А именно, да се опиташ да бъдеш щастлив в нещастието си. Да създадеш своя реалност, която те предпазва от света.
Точно там са водите, в които ни потапя режисьорът Шон Бейкър в своя нов филм „Проектът Флорида“ („The Florida Project“). Неговите филми винаги са като подводница в социалните низини, при хора, с които не си се сблъсквал, хич даже и не искаш, но които те изпълват с любопитство. И ако в предишния му независим филм „Tangerine“ (2015), заснет само с iPhone, животът на две транссексуални проститутки и отблъскващият свят на дрога и насилие, който обитават, са показани почти като документален филм, с възможно най-много чувство за хумор, то в „Проектът Флорида“, смело използващ оригиналното име на проекта за парк Дисниленд, приказното се е простряло като цветна дъга над реализма по най-неочаквания начин.
Историята разказва за 6-годишната буйна, палава и жадуваща за приключения Мууни, която живее заедно със своята млада, самотна, безработна и татуирана от глава до пети майка Хейли в мотел „Магическият замък“. Въпреки че е боядисан в бонбонен лилав цвят и разположен по пътя към Дисниленд, мотелът е убежище за бедни хора без дом, които живеят там седмица за седмица. Техният „магичен замък“ е всяка една от малките им стаи, пазещи уединено съдбите на многодетни семейства, престъпници, инвалиди и откачени.
И там, в този лилав кораб на отчаянието, Хейли и Мууни живеят ден за ден – не като майка и дъщеря, а като сестри и съучастнички. Мууни помага на майка си да продава парфюми по паркинги на скъпи хотели и се скъсва да прави бели с приятелчетата си Скуути и Дженси, които винаги остават без последствия, защото Хейли не ѝ се кара и не я наказва. Двете си правят селфита, слушат кофти рап, „туъркват“, тъпчат се с пица, спят до обяд и се гонят под дъжда, защото всичко е наред. А всъщност не е.
Хейли е била стриптийзьорка, но тъй като отказва да извършва „услуги“ в задната стаичка, я уволняват. Тя обаче няма намерение да работи нещо обикновено и постепенно преминава точно към това, от което преди се е дърпала.
Без майчинските авторитет, отговорност и внимание е предвидима неизбежността на раздялата между двете. Социалните ще дойдат, а малката ще избяга, но има още време.
Преди това ще се запознаем с приятелите на Мууни, ще пътуваме с тях през паркинги и шосета до техните измислени оазиси и кралства. Местата, на които просят сладолед, палят пожари, плюят по коли или си представят, че са на сафари.
Ще се срещнем и с Боби (Уилям Дефо) – управителят на мотела, пазителят на „Магическият замък“, с достатъчно добрина, човечност и нормалност да бъде лепилото между света, който „менажира“, и този, истинския отвън, който тропа на вратите на неговите наематели всяка седмица заедно със сметката. Уилям Дефо с лекота обединява тази приятелска, бащинска и менторска фигура по ненатрапчив и емоционален начин. Изпълнението му не беше подминато от Академията тази година и получи номинация за „Оскар“ за поддържаща роля.
До финала „Проектът Флорида“ не се усеща като филм, а като воайорски поглед в живота на тези хора. Камерата работи, а ние сме само свидетели. Затова и Шон Бейкър винаги избира в проектите си да участват и непрофесионални актьори. Такова попадение тук е инстаграм моделът Бриа Винaйтe в ролята на Хейли. Когато Бейкър я вижда в социалната мрежа, той я използва за референция в кастинга си и иска „някой от Холивуд, който да носи това безгрижно и бунтарско излъчване“, докато не осъзнава, че не му трябва „някой като нея“, а точно тя. Пише ѝ съобщение с предложение, което самата Бриа разказва, че в началото е приела като „извратена шега“.
Малката Бруклин Принс като Мууни се оказва в позицията на „ветеран“ в тяхното дуо, а изключителната химия помежду им е една от основните магически съставки на филма.
Тук някъде асоциацията с „American Honey“ на Андреа Арнолд още повече се бетонира. Английската режисьорка, със също толкова отявлен афинитет към социалните аутсайдери, намира своята свободолюбива Стар в лицето на 18-годишната Саша Лейн, докато я гледа как се разхожда по плажа. Но не става дума само за кастинг. Микрокосмосът на „American Honey“ е изграден от същите прашни и нагорещени паркинги и мотели, в които сякаш вече порасналите Мууни и компания естествено стават част от историята на Арнолд. И това, което сме предполагали, че е било детството на нейните персонажи, открива своите отговори във филма на Шон Бейкър.
Операторската работа на Алексис Забе показва едно фантастично небе над Флорида във всичките му залези, валежи, купести облачности и светлина. Ракурсите изстрелват възприятията ни за персонажите и историята през нивото на детския поглед и успяват да “оцветят“ събитията в разнообразни нюанси. Само финалната сцена с бягството на Мууни е заснета с телефон. Достатъчно ефектно, за да я възприемем и като илюзия на малката, а може би наистина се случи?
Детството се изнизва като топящия се под жаркото слънце сладолед. И после лепнат само петната на спомените. Защото дори изоставените, невъзпитаните, буйните и мизерните могат да изпълнят абсурда и грозния свят с чудеса. Супер сила, която само детството дава, и затова най-голямата трагедия е, че понякога не можем да го задържим, докато сме още малки.
Когато са започнали снимките на филма, малкият Кристофър Ривера, който играе Скуути, през цялото време е възкликвал, гледайки Уилям Дефо: „ Не мога да повярвам, че работя с Green Goblin!“. Реалността нека съществува. Светът е такъв, какъвто ние самите го виждаме.
