– Как ти харесва?
– Харесва ми да съм вътре в теб…
Случаен разговор 2.0

Никога не съм разбирала нуждата от продължения или многологии в киното. Наличието на три, пет или 55 части на една и съща история трябва да има някаква много основна причина, за да се случи, особено когато фабулата за такива продължения очевидно отсъства.

Има два вида многологии – такива, които разказват едно и също приключение отново и отново, замаскирано с различна среда, ново сюжетно предизвикателство и няколко допълнителни второстепенни персонажа, които доукрасяват картинката. Това хората наричат поредица. И има такова, което разказва грандиозното приключение на група персонажи с ясна цел и посока. Това пък е епос. Поредицата „Петдесет нюанса“ уви, не е нито едно от тези две неща. При него е налична новопоявилата се в последните 15 години тенденция от продължения, а именно изкарването на пари. Не, че това не е важно, разбира се, че е, просто е необходимо тази нужда, поне понякога да е малко по-умело замаскирана под нещо, което да става за гледане.

Ето, че достигаме кулминацията. „Петдесет нюанса“ пускат своята финална филмова част и всички ние можем спокойно да си отдъхнем, че мистър Грей и Анастейжа са се оженили и всичко най-после им е наред, а нямат онези непрестанни безпокойства, че някой иска да ги раздели и да ги шиба здраво с камшика в Червената стая. И сега най-после можем да спим някак по-добре.

дакота джонсън

Всичко за Ана и Крисчън започва през далечната вече 2012 година, когато на пазара излиза книгата на Е.Л.Джеймс, магазинерка провъзгласила се за писател, и прави бум. Книгата, по-късно превърнала се в трилогия, е своеобразна и пространствена адаптация на любимата на Джеймс сага „Здрач“. Любовта тя е заменила с хардкор секс, а милите думи и докосвания с анални топчета и бум! следва невероятен успех. „Петдесет нюанса“ се продават като топъл хляб в зимен студ, в малко село. Народът се реди и си го купува, а след това чете бедния речник на Джеймс, който в топове хартия ни описва приключенията на млада жена в света на нещо, което трябва да е BDSM секс, ама не е точно. Но наподобява. Може би, както книгата на Джеймс наподобява литература. Тя имитира, че е такава, защото има думи на страници, облечени в луксозна корица, но реално не е. И сексът вътре страда от същата хилава безхарактерност, но на външен план го докарва добре. И може би в едни по-добри времена и при наличието на по-добро писане, това щеше да е една история за Стокхолмски синдром, но не и тук. Тук тя е любовна сага, маскирана като секс приключение.

И така, стигаме до 2015 година, когато навръх 14 февруари се появява първата филмова адаптация по първата книга. Тъй като човек рядко успява да оцени реалистично нещата, когато те му се случват, а това може да стане само с огледа на изминалото време, така и по-претенциозната публика нахулва първия филм, без да предполага, че той ще се окаже най-добрият от тази болезнена, във всеки смисъл, трилогия.

 джейми дорнан

Първият филм разполага с три неща, от които останалите два страдат жеското – той има чудесен саундтрак и получава номинация за „Оскар“ за едната си песен, приятно заснета секс сцена и о, боже, някаква фабула. Фабулата е простичка – момиче харесва момче, момчето не е сигурно, че иска да бъде с това момиче. Първо двамата се целуват, после излизат на среща, чукат се и накрая, след няколко приятни мига на доволство, тя го зарязва, защото подобно на всяка тъпа женка вярва, че той трябва да се промени, за да бъде с нея, пък той съответно не иска. Тук някъде Е.Л.Джеймс се опитва да вкара някаква дълбочина в картонените си персонажи на Крисчън и Анастейжа, като имитира отново, болезнена история от миналото на единия и славно благо детство при другия. Подобно на писането й и това не й се получава особено добре, но и даваме точки, затова, че е опитала.

Следва безобразното фиаско „Петдесет нюанса по-тъмно“, което е позорна точка в света на литературата и тази на киното. В смисъл, това не е нито литература, нито кино. В него отсъстват дори трите дребни неща, които първият филм притежава. Филм номер 2 няма добра музика, съответно няма номинация за нищо освен за „Златна малинка“, няма и гореща секс сцена, с изключение на появата на едни нещастни анални топчета, които се губят някъде в сюжетната парадигма, и най-важното няма фабула. Тук нямам какво да допълня, филмът просто няма сюжет. Явно обаче е имал боксофис успех, тъй като същият екип от режисьор и сценарист, започват работа по филм номер 3.

fifty-shades-freed-review-img03-20180210

Приемам, че вторият филм е бил нещо като репетиция за финалната кулминация на Джеймс Фоли и Нийл Ленърд (съответно режисьорът и сценаристът). И ако единият все пак е отбелязал някакъв напредък за една година разстояние, то при другия това не се е случило. Кулминационният филм на тази безобразна сага изглежда в пъти по-добре от предишния. Той разполага с красиви хора, поместени в красиви сцени, на красиви фонове. Монтажът е плавен, актьорите са свикнали един с друг и вече си кореспондират добре, тече една веселост и странна захлас. Музиката отново е тъпа, но приемаме, че Джеймс Фоли просто няма вкус за тези неща и му прощаваме с лека ръка. Филмът дори може да се похвали с една приятна сцена включваща циците на Дакота Джонсън, показани на някакъв луксозен плаж. Изобщо лукс, пера и тежък плюш. Всичко е много красиво и някак безметежно.

Нийл Ленърд е този, който се излага много здраво за пореден път. Но предполагам, че и той се е измъчил с адаптацията на книга, в която нищо не се случва. Неговото писане е пример за скелетоподобен сценарий, без месо по себе си, без дълбочина, без образи, без обрати, без перипетии, просто схематично разказване на някаква история. Както Е.Л. Джеймс сигурно е разбрала, така и Ленърд трябва да се е светнал, че писането не е работа за всеки и уви, дори за него ти трябва някакъв талант. Явно липсата на такъв върви в това семейство, тъй като Джеймс и Ленърд си другаруват от 1987 година и дори имат две деца. Остава ми надеждата, че с изкараните пари от общия им труд тези деца ще получат добро образование и няма да докоснат лист, химикалка или клавиатура до края на дните си.

И ето, че стигаме до кулминацията на кулминацията. „Петдесет нюанса освободени“ е онова, което трябва да доведе драгия зрител до момента на „заживели дълго и честито, в малка спретната къщурка с две липи отпред“. И той го прави, по неговия си хилав и безхарактерен начин. Всичко започва със сватба. Крисчън и Анастейжа си казват „да“ под бурните аплодисменти и имитирана щастливост на множество роднини и приятели. И ако изразът „всичко в лайна, а те в бяло“ можеше да се приеме буквално, то той важи перфектно за онова, което следва в следващите 2 часа на този романтично-поетичен разказ, който отдавна няма нищо общо с BDSM секса, с който са ни подлъгали, за да си купим трите книги. Единственият BDSM, който се упражнява тук е от страна на режисьора и сценариста към нас, като нещастни зрители и потърпевши на това филмово фиаско.

fifty-shades-freed-review-img05-20180210

Визуално „Петдесет нюанса освободени“ може и да мине за филм за кино, но на чисто сюжетно ниво той заслужава място на долнопробна тв продукция, която се излъчва следобед в 5 по Диема или Hallmark и струва сумарно 20 лева.

След сватбата на Ана и Крисчън следват мигове на цветя и рози, на красиво безвремие, в което те двамата пътуват на меден месец. Карат колела някъде из Европа, примерно Париж, снимат се пред забележителности, ядат сладолед, правят си селфита, пипат се неприлично, защото са влюбени и имитират всички онези дейности, които хората, които са в двойка трябва да правят. Тук някъде се появява и готината сцена с циците на Дакота. Мрачната завеса обаче започва бавно да се спуска над слънчевия живот на Ана и Крисчън. Техният меден месец е прекъснат от пробив в сигурността в компания Грей Ентъртеймънд (примерно) и те незабавно трябва да отпрашат за Сиатъл.

Следва поредица от схематични скечови сцени, които трябва да сглобят цял сюжет на перипетии между Ана и Крисчън и техния мечтан живот. Разбира се, тези перипетии са по-хилави и от злощастните анални топчета във втория филм. Подобно на гегове зрителят получава малки ситуации, без те да бъдат мотивирани или обосновани сюжетно по какъвто и да било начин, които имат за цел да обрисуват живота на основните ни персонажи и нещата които ги терзаят. Очевидно нито обстоятелствата са чак толкова страшни, нито терзанията толкова дълбоки, тъй като двамата минават през тях като Терминатор през картонена кутия. Без особено усилие или каквото и да било напрежение.

От избора на къща, в която да живеят до преследването от страна на непознат съмнителен субект, Ана и Крисчън не изпитват никакъв сюжетен дискомфорт. Той (проблемът) или изчезва от само себе си, или те сами се досещат за отговора, много преди цялата сиатълска полиция да го направи и го разрешават още докато онези нещастници си закопчават панталоните и тръгнат в преследване на лошите.

fifty-shades-freed-review-img06-20180210

Иначе на чисто повърхностно ниво сюжетът е наблъскан с пречки – от архитектка, която сваля цялата фамилия Грей без да подбира, през появата на нежелана бременност, до апокалиптично отвличане с почти летателен изход, „Петдесет нюанса освободени“ може да изимитира всичко. И го прави толкова лошо, че чак е жалко и болезнено.

Финалът е белязан от хепи енд, ретроспективни кадри на цялата история до този момент, в случай, че някой е имал злощастието да я забрави, и финална сцена на щастливо семейство и малко секс. Всички ние можем да си отдъхнем, Анастейжа и Крисчън ще живеят до дълбоки старини в гората и ще се чукат на воля в Червената стая. А всичко онова, което им е пречело да вършат именно това до момента, някак магически е изчезнало.

Подобно на повечето лоши неща, които се появяват в живота ни и „Петдесет нюанса“ се случва по три. Вярвам, че всеки, който ги е издържал трябва да получи най-малкото една душевна награда, потупване по гърба и силно питие. В това число не включвам публиката, която доброволно е отишла да ги гледа. Естествено, че тя ще е много по-многобройна от другите нещастници. Разбира се, че „Петдесет нюанса освободени“ ще изкара много пари, иначе всички мъки до момента ще са били напразно. Това обаче не прави нито този филм, нито тази трилогия добро кино. Нека да кажем, че не го прави кино въобще. Поне не в смисъла, който аз влагам. Но нека да не забравяме и факта, че киното първо е било за забавление, а после се е превърнало в онова, което днес толкова харесваме в него. За мен обаче „Петдесет нюанса“ не са дори и това, но съм сигурна, че много хора биха спорили  яростно, така че съм отворена за предложения.

петдесет нюанса освободени

Онова, което аз харесвам в киното – интересни сюжети, обрати, дълбоки образи, изненади, съчетанието между звук, картина и история – тук отсъства изцяло. „Петдесет нюанса освободени“ не може да развълнува, а камо ли да подмокри, никого, дори да беше показал циците на Дакота Джонсън във всяка една сцена и онези неща, които Джейми Дорнан може да направи с тях, директно, без цензура и без да се черви като момиче.

Разбира се, всичко е въпрос на интерпретация и някои от вас могат да харесат „Петдесет нюанса освободени“. Дори могат да го намерят за вълнуващ и адски романтичен. Други пък дори може и да се възбудят и да решат най-накрая да се поддадат на импулса и да си купят онзи анален разширител. Други дори може да стигнат и по-далеч и да си построят Червена стая в търсенето на истинската любов… Вариантите са много.

Единствената кулминация, която аз изпитвам след финала на тази трилогия обаче, е облекчение и вярвам, надявам се, много други също да се чувстват така.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

10 Comments

  1. В еротичните ми чатове с девойки във вайбър, месинджър и на есемеси има повече еротика и сюжет отколкото в това инвалидно нещо минаващо за текст. Зяпнах първия филм и то от торент, не бих спонсорирал такава дивотия. Дакота изглеждаше на 35 години, постоянно си хапеше устните и химикалката (вероятно така си мисли, че играе свян) и диалозите бяха толкова покъртителни, че зяпах с увиснала мандибула. Да не говорим за мотивацията на героите, за логиката на сюжета и развитието му… пълна скръб.

    Като гледам обаче боксофиса и класациите за книги, явно има публика за такъв талаш. После, що населението било облъчени овце. Ми, стадо с подобен вкус заслужава да бъде тъпкано, манипулирано и лъгано….

    1. Благодаря, че сподели жизнено важната информация за текстовите ти еротични изживявания. Вече си считан за по-висша форма на живот, поради намеците към съществуването на сексуален интеркурс в твоето ежедневие.

    2. Jerome

      Не бива да завиждаш толкова грозно. И някак е тъпо да се рекламираш като комплексар. Няма да се извинявам, че „нюансите“ не ми образуват пеперуди, състояние в което очевидно изпадаш, бидейки сантиментален джендър със слабост към блудкажна литература.

  2. Страхотен анализ на трилогията,едвам издържах първиа филм до края,втория до половината,а третия няма да го гледам.Трябваше да извикат Бертолучи или Ларс Фон Триер да го режисират.

  3. Много съжалявам за автора на ревюто, който съзнателно си е причинил тази мозъчна смърт, направена по мокрите сънища на една лелка.

  4. Какво ти облекчение – бълвочът продължава. Този път ще се гмурнем в душевните дълбини на Сивия Християнин. Опасност от удавяне няма никаква, стига само да не си счупим врата при скока.