Филмовите роли на Дейвид Боуи

Днес се навършват две години, откакто „човекът, който падна на Земята”, реши да отлети завинаги. Предполагам, че е било време да се завърне към планетата си – във филма на Николас Роуг „The Man Who Fell to Earth” Боуи се превръща в извънземен хуманоид, нуждаещ се от помощ, тъй като родната му земя претърпява катастрофална суша. Доколко това е само роля и доколко Боуи не се опитвал през цялото време да ни краде от водата, ще ви оставя вие да си решите. Но на всеки, прекарал дни, седмици или месеци в изследване на Major Tom, Ziggy Stardust или пък The Thin White Duke (някои от множеството му алтер егота), му е ясно, че има нещо нечовешко в цялата работа.

Има нещо нечовешко в това да издадеш 25 студийни албума, от които 10 да бъдат велики, а останалите 15 да бъдат също толкова качествени и достойни постижения; има нещо нечовешко в това да страдаш 18 месеца от рак, да бъдеш накрая на силите си, но въпреки това  да създадеш албум, който се нарежда до най-гениалните ти постижения от преди 40 години и да си тръгнеш с една от най-паметните лебедови песни в музиката, а пък и въобще. И накрая –  има нещо нечовешко в това да вкарваш толкова любов в музиката си и да успяваш да бъдеш толкова дълбоко човечен.

Една от най-отличителните черти на музикалната кариера на Боуи е нейната еклектика – любимият ни извънземен хуманоид не е спирал да експериментира с множество стилове и подходи, постоянно усъвършенствайки идеите и уменията си. Първоначално като един от най-видните представители на провокативния глем-рок, заедно с Лу Рийд и Иги Поп, преминава към електронна и авангардна музика, запазвайки типичната емоционалност на гласа и текстовете си. Този преход към по-авангардна и експериментална музика Боуи дължи на гения на амбиент-музиката – Брайън Ено, с когото създават трилогия от албуми, наречена „Берлинската трилогия”. По-късно даже може да забележим диско и фънк насоченост в творчеството му. Тази амалгама от идеи, стилове и звуци той успява да пренесе и в киното, под формата на различни роли.

Винаги, когато стане въпрос за Боуи и филмовото му творчество, на първо място изскача култовото dark fantasy приключение „Лабиритинт”. Филмът е известен с тематичните си препратки към „Магьосникът от Оз” и „Алиса в Страната на Чудесата”, провалил се жестоко в боксофиса, но по-късно преоткрит. Ще оставя „Лабиринт” за друг път, като в този текст ще обърна внимание на три други негови роли, които понякога остават в сянка.

Може би първото впечатление, което „Престиж” на Кристофър Нолан оставя, е за главозамайващ и шеметен разказ. Но към магнетичността на главоблъсканицата има принос и самият британски музикант. Всъщност, ако сте добре запознати с темперамента на Боуи и с енигматичния дух на Никола Тесла, картината става съвсем отчетлива и всичко си идва на мястото.

Нолан споделя, че не е успял да си представи друг в малката, но важна роля, затова лично се е срещнал с Боуи, за да го умолява да влезе в кожата на сръбския изобретател. В крайна сметка получихме един от най-мистериозните образи в историята на науката, изигран от един от най-живачните в историята на музиката. Със сигурност има за какво да благодарим на Нолан, макар и понякога да прекалява с характерните си обсесии.

Боуи рядко е работил с американски режисьори, но предполагам всеки би направил изключение за Мартин Скорзезе. Откриваме го като Пилат Понтийски в личния и провокативен „Последното изкушение на Христос” (или когато Скорсезе можеше да прави филми за вярата, а не да залита толкова сериозно както при „Мълчание”). Това може би е най-„актьорската” роля на Боуи, тънко и завоалирано превъплъщение. Разбира се – Пилат Понтийски, когото познаваме от общодостъпната религиозна митология, е доста по-различен от този на Скорсезе. Откриваме го в много по-неумолима и непоколебима светлина, напълно отдалечен от популярния мерзък образ. Точно тази нестандартна гледна точка е показателна за избора на легендарния режисьор.

Необходимо е да обърнем специално внимание и на недооценения и игнориран „The Man Who Fell To Earth” на Николас Роуг. Ако като Пилат Понтийски откриваме Боуи в най-актьорското му амплоа, в инди научната-фантастика на Роуг го виждаме в най-естествения му вид – Боуи като Боуи. Закачлив, палав, провокативен, емоционален и неразгадаем. Със сигурност квинтесенцията на филмовото му творчество, филмът на Роуг успява не само като опит да ни покаже извънземната същност на музиканта, но и като чиста научна-фантастика, атакуваща капитализма и вече познатото на всички ни отчуждение в модерния свят.

Любопитно е, че шедьовърът на Линч „Туин Пийкс” също бива посетен от Дейвид Боуи, като отново става въпрос за енигматична роля – той е агент, чиято обвързаност със сериала завинаги ще си остане съвсем бегло разгадана, което е нормално и очаквано – все пак става въпрос за Дейвид Линч. Очаквахме Боуи да се завърне в третия сезон, но това нямаше как да се случи… И все пак, неговият герой беше изигран от чайник. Да, чайник. Както казах – Линч.

Накрая ще споделя любимата ми вметка на песен на Боуи във филм, а именно на Modern Love във „Франсис Ха“. Непринудено и весело, точно както трябва.

https://www.youtube.com/watch?v=73z_w-wbz_Q

Пуснете си днес отново Space Oddity и ще видите, че звездите изглеждат по-различно.