Филмите и литературата са тясно свързани и тук в „Операция кино“ защитаваме тезата, че без книгите като опорна точка не може да се говори адекватно за филми, камо ли да се правят такива. От очевидната необходимост при адаптациите, до специализираните издания, хвърлящи светлина върху работния процес, четенето е неизменна част от интелектуалното развитие на всеки творец/критик. Лесен път няма, дефицитите личат от километри.

Родните сценаристи и режисьори рядко влизат в книжарница. Няма нужда да търся аргументи за това твърдение, анемичната им продукция го доказва. Процесът на правене на филми е сведен до взиране в паничката на другия и обиране на мазнината с комат хляб. Затова и ако се е появи добър оператор (Крум Родригес например), той непременно трябва да снима всичко, докато не вкара в CV-то си резили като „Воевода“. Индустрията е малка, културата е ниска, а готовите схеми се следват дословно или пък се пренебрегват от незнание.

Същото е и с писането на сценарии. Има незачитане на занаята. Всеки си мисли, че може да надраска надве-натри някакви там сцени, върху които после да се импровизира. Дали защото някой е чул, че Федерико Фелини е направил цял филм така или просто от неразбиране, филмите често се компрометират още преди камерите да заработят. Този текст обаче не цели да равързва безкрайната прежда от проблеми в родното кино. Последният пример „Бензин“ остави силнен мирис на изгорели гуми и на никой не му се слуша поредното изброяване на неоспорими факти, че българското кино е в жестока дупка. Нека отворим нова страница и да се фокусираме на хубавото.

Чети преди да работиш.
Чети преди да работиш.

Хубавото в случая е, че се издават книги за кино. Благодарение на издателство „Колибри“ у нас от години излизат страхотни заглавия, които обогатяват кинокултурата ни. „Разговори със Скорсезе“ беше едно от тях, наскоро излезе и „Да уловиш голямата риба“, в която Дейвид Линч се подвизава като учител по медитация. Все още търпеливо чакам да бъдат преиздадени книгите за Стивън Спилбърг и Куентин Тарантино.

Киносценарият“ на Сид Фийлд е друго чудесно заглавие, което се появи преди няколко месеца. То е част от рядката и ценна категория книги, които хвърлят светлина врху процеса на правене на филми. При това върху най-скришния и интимен процес – писането на самата история и разбиването й по сцени между главните герои. Както отбелязва и самият Фийлд:

Всеки пише сценарий, от сервитьора в любимия ви бар или ресторант до шофьора на лимузина, лекаря, адвоката или барманката, сервираща лате.

С какво ще навреди още един на фона на хилядите, които се бълват всяка година? С нищо, разбира се, но откъде се започва, кои са границите и неписаните правила, които оформят един добър сценарий, какви са капаните, които трябва да се избягват и как в крайна сметка резултатът да не изглежда като аматьорска драсканица?

Основният проблем, който измъчва и спъва повечето хора, които се наемат със задачата да разказват истории за киното и телевизията, е доста семпъл и същевременно критичен – страхът. Дразнещото чувство, че не си достатъчно наясно с материята може да подкопае и най-добрата идея. Разбира се, пристъпващият в занаята, почти със сигурност не е добър автор на сценарии и опаснията му са основателни. От друга страна обаче, това не трябва да е причина за абдикация. Всеки започва от някъде, хубаво е (поне в началото) наоколо да има учител, който да спести разхищението на време и усилия.

Сид Фийлд (1935-2013)
Сид Фийлд (1935-2013)

Ясна тема, интригуващи образи, добре обусловени (и свързани) начало и край, силна конфронтация и разумно разрешение на поставения проблем – неизменни качества на един добър сценарий. Не е необходимо да се преминава през години неуспехи и половинчати резултати, за да бъдат открити принципите, които движат една добре разказана история. Тук някой може да подхвърли примери за авангардни филми, които избягват правилата, но може би преди да заговорим за смелите изключения и опитите на българските режисьори да имитират Терънс Малик, трябва да си поставим по-лесно постижими цели. Невероятно е наистина, че филмите у нас, които следват добре правилата на жанра си, за последните 10 години се броят на пръстите на едната ми ръка.

Всеки сценарист и режисьор трябва да е киноман. Трябва да изследва работата на тези, които са творили преди него, да сравнява и да извлича поука. „Гражданинът Кейн“, „Американски прелести“, „Шофьор на такси“ и „Ани Хол“ са все примери, които предоставят отличен учебен материал за всеки, който тепърва иска да се занимава с професията. Да бъдеш киноман, който поглъща филмите заради самото удоволствие от гледането, уви, не е достатъчно. Това е само началото. Следващата стъпка е да откриеш от каква материя са изтъкани историите в тях и как става така, че работят толкова ефикасно.

Едно от основните качества на книгата, е начинът, по който Фийлд преодолява много от потенциалните предразсъдъци, които някой самонадеян млад писател може да има. Трудно е да се отпуснеш в непознати ръце, особено на хора, свикнали да проправят сами пътя си във високите треви. Възможно е да има бунт (показан чудесно във филма „Адаптация“ на Спайк Джоунз и Чарли Кауфман) срещу всякакви експерти и авторитети, които налагат правила на свободолюбивата професия на писането. С приятелски тон, без да прекалява с абсолютни закони, Фийлд звучи повече като доверен приятел, който е нетърпелив да прочете добри нови истории, отколкото като някакъв гуру. Единствената амбиция на книгата е да постави стабилни основи, върху които да се изградят дори и най-чудатите структури.

Сцената от „Адаптация“ е с другия известен гуру на сценариите – Робърт Маккий, изигран великолепно от Брайън Кокс. Филмът се е запечатал в съзнанието ми като един от най-добрите, посветени на професията да пишеш за телевизия или кино. Другият е „Бартън Финк“ на братята Коен. Трудно е да се покаже света на човек, чийто живот (или поне по-вълнуващите мигове от него) преминават във въображението му. Това би означавало, ако се върнем към разглежданата книга, липса на конфликт. Тоест конфликтът е в главата на героя, което често принуждава сценариста да използва похват, като глас зад кадър, който може да бъде наистина мързелив, когато не е използван достатъчно ефективно. В случая Чарли Кауфман едва ли може да бъде надминат.

Всъщност конфликтът идва от героите. В „Киносценарият“ Фийлд дава полезни упражнения, които да ви помогнат да изградите световете на героите си, за да можете по-добре да разберете действията им. Това е единият вариант, другият е да завъртите всичко около дадена ситуация, при което напасването може да изисква повече време и късане на нерви. Куентин Тарантино, който е майстор на диалога и запомнящите се образи, твърди, че се оставя персонажите да го водят. Те избират какво да ядат, пият, как да се обличат и говорят. Плътността им се постига с богата детайлност, светогледът им трябва да е ясен, затова Фийлд съветва:

„Прекарвайте време с героите си“

Упражненията може и да изглеждат досадни, но ползите няма да закъснеят. След като има ясно очертан образ, той започва да се движи и да реагира естествено в ситауциите, в които го поставяте. Няма нужда самият той да казва на глас какво мисли или чувства (както често се случва в българските филми). Основният принцип на киното: „Покажи ми, не ми казвай“ се появява именно тогава. Скоро чух Стивън Фрай да казва, че за него съвършеният персонаж в киното е кучето Ласи. Следваме го как тича, как поглежда над скалата, как се втурва да търси помощ. Не е нужен никакъв диалог, за да разберем какво се случва.

Според Сид Фийлд „Китайски квартал“ притежава един от най-добрите сценарии, писани някога.
Според Сид Фийлд „Китайски квартал“ притежава един от най-добрите сценарии, писани някога.

Винаги съм харесвал „Китайски квартал“ на Роман Полански, но след като прочетох в книгата на Фийлд първите десет страници от сценария, оцених филма много по-силно. С остра прецизност и безкомпромисна детайлност, думите на Робърт Таун илюстрират един съсипан мъж и циничния, добре облечен детектив, който хем държи на външния си вид, хем се тормози, че все още не е постигнал кой знае какво в живота си. Носи бял костюм, спретнат и добре сложен е, има шкаф със скъп алкохол, но пробутва на клиента си от по-евтината бутилка. С първата сцена се установява главния герой, със следващата тона и темата на филма. За десет минути „Китайски квартал“ вече работи на пълни обороти. Истинско удоволствие за гледане и чудесен учебен материал.

Друг добър пример е трилогията „Властелинът на пръстените“, която Фийлд явно също доста харесва. С пролога в „Задругата на пръстена“ се установява ефектно и елегантно начало не само на първия филм, но и на целия епос. Следват чудесните сцени в Графството, които установяват героите в един силно конкретизиран свят, който въпреки фантастичния сюжет изглежда реалистичен и близък до нашия. Така и чувството за опасност и за вълнуващо приключение, което Фродо и Сам изпитват, съпътства и този, който гледа.

Фийлд използва простата схема от начало-конфронтация-разрешение за почти всеки от разглежданите филми. Това става полезно упражнение и за всеки, който иска да извлече по-голямо удоволствие от гледането на кино или ако иска да разбере защо нещо не е сработило както трябва. Ако сравним например „Властелинът на пръстените“ с „Хобит“, ще видим много несъотвествия и грешни решения, които разрушват усещането за действителност и важността на героя. Фийлд насърчава това упражнение за всеки, който гледа филми.

Как се започва трилогия.
Как се започва трилогия.

Всъщност „Киносценарият“ е книга, която носи удоволствие и на обикновения киноман, който няма амбициите да създава измислени светове. Десетки са филмите и режисьорите, с които Фийлд дава примери. В стихията от заглавия най-често се появяват „Властелинът на пръстените“, „Ръшмор“ и „Шофьор на такси“, богатството от жанрове е показателно за широкия спектър, с който борави Фийлд. Почти всяка страница е разнообразена с непрестанни препратки към стари и нови продукции. Може би това ме накара да повярвам, че не чета думите на безчувствен професор, който поради неуспехи се е захванал да учи другите, а неподправеното любопитство на един истински киноман.

Фийлд се е познавал лично с повечето режисьори и сценаристи, от което книгата изобилства от любопитни случки и не толкова известни факти, свързани с изготвянето на сценариите, което е още един плюс за всеки по-любознателен. Интересен е примерът с Ф. Скот Фицджералд, който въпреки умението си да пише забележителни романи, се е чувствал парализиран като автор на сценарии. За него големият Били Уайлдър казал:

„Велик скулптор, нает да свърши работата на водопроводчик. Не знаеше как да свърже тръбите, така че водата да потече по тях“…

Именно на тази болест предлага лек Сид Фийлд в книгата си. Всеки, който чувства, че има добра история, но не знае езика, на който трябва да я преведе, може да открие между страниците разрешението или поне някои от симптомите на разпадащата му се история. „Киносценарият“ е като буквар и граматика в едно. Не може да ви каже какво да напишете, но може да ви предостави инструментите и основните правила, които движат подредбата на думи в една добра история.

Захващайте се за работа (и не забравяйте да се забавлявате)!

Similar Posts

Вашият отговор на babaqga Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

21 Comments

  1. Важна книга, безспорно (излязла на български с доста голямо закъснение, за съжаление… но по-добре късно отколкото никога 🙂 ) – буквар за сценариста, заедно със Story на МакКий (където Chinatown си заема хептен централно място като пример за един от най-добрите сценарии в историята) и The Anatomy of Story на Джон Труби. Save The Cat на Блейк Снайдър също е доста добра като за старт, особено когато става дума за комерисално кино. Оттам нататък, предимно на английски (което за съвременния български would-be сценарист не би трябвало да е проблем, макар че е хубаво да има нещичко и на български), има тонове и тонове литература. И други материали (например: https://www.youtube.com/channel/UCErSSa3CaP_GJxmFpdjG9Jw )

    1. Съгласен с всичко, а пичът от Lessons from the screenplay е супер! Още не съм си взел The Anatomy of Story, но книгата на МакКий бих я сложил дори над „Киносценарият“, макар че тя е за разказвачеството изкуство повече, отколкото конкретно и само за писане на сценарий 🙂
      Ела на някое следващо събитие на Операцията да се запознаем 😀

    2. За срещата на Операцията: с удоволствие, отдавна си го мисля, но все отлагам 🙂
      А пък още по темата за сценарното писане и учебникарските му примери – много съжалявам, че няма сценарий на Тарантино всяка година, защото той по много добър начин съчетава правилата и нарушаването на правилата. Велик сценарист, като режисьор също е ценен, но като пишещ човек е наистина гений и нямам търпение да напише книгите, които е казал, че вероятно ще напише, щом приключи с десетия филм 🙂 Но, въпреки че няма ежегоден Тарантино, има ежегоден Уди Алън 🙂 – не всички филми са му попадения, защото един филм далеч не е само сценарий, но поне според мен всеки един негов сценарий демонстрира почти пълно господство над хилядолетните драматургични правила, при това постигнато с впечатляваща лекота.
      Накратко – ще ми се освен книгите, да имаше и малко повече вдъхновяващи примери от съвременната практика 🙂

    3. Още веднъж – абсолютно съгласен, особено за Уди. Двете му книги с малко разхвърляни съчинения и разкази – „Ако зъболекарите бяха импресионисти“ и „Пълна анархия“, – донякъде показват задълбоченото му познаване на правилата, както и майсторското излизане от тях, макар че ги приемам повече като упражнения и отпаднали диалози от сценариите му, отколкото като съществена част от творческия му път. Пиесите му също разкриват допълнителни краски от проникновеното му разбиране за и писане на диалог.
      Иначе отделни примери се намират доста във филмите (не в летните блокбастъри, естествено), но в повечето случаи са попадения, които правят добро впечатление (съответно и приятни филми), вместо поредица от солидно изградени части, които да работят в полза на цялата картина. 🙂

  2. Отлична книга, която всеки роден пишман сценарист/режисьор трябва да изчете от кора до кора – вместо да се впуска смело в поредната си графомания от жанра „псевдо арт извращение с дълги, но за сметка на това нищо незначещи паузи, в които се мълчи“.

    Нивото на сценариите в новото българско кино (почти без изключение) е на смехотворно ниско, обидно не само за зрителя, но и за самите му създатели ниво.

  3. Чудесно, че правите ревю на тази книга. Аз имам резерви спрямо Фийлд, на мен ми звучи прекалено ултимативен, макар че безспорно е много полезен за основа в занаята. Затова харесвам повече Маккий, защото говори много повече за алтернативата и качествата на авторското кино. Но пък двете книги съм ги чел отдавна, нов прочит може да промени мнението ми. Всъщност се захванах да пиша, за да препоръчам най-ценната според мен книга по темата:

    https://chitanka.info/book/2759-gramatika-na-fantazijata

    Относно българското кино – все повече се пише кадърно. Това се забелязва най-вече в късометражното кино в последно време. В последните години пълнометражното кино също има своите качествени примери. Не казвам, че е кой знае колко благоуханно цвете, но израстване се забелязва. По линията за сценария силно ви препоръчвам да гледате „Христо“. Всъщност по всички аспекти на филма го препоръчвам. Споко, не познавам никого от екипа 😉 Дори единият от режисьорите демонстрира завидна неприветливост, когато пожелах да си поговорим за произведението му.

    1. Граматика на фантазията и Курс по творческо писане (Йосип Новакович) са малко далеч от киното, но са доста съдържателни относно пособите на авторовия занаят 🙂

    2. Джани Родари е страхотен. Ето още две безценни попълнения за библиотеката:

      http://www.colibri.bg/knigi/649/italo-kalvino-amerikanski-lekcii

      https://www.helikon.bg/books/41/-%D0%9C%D0%BE%D1%80%D1%84%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0_27283.html

      Приказките и митовете са основополагащи. Там Джоузеф Камбъл е незаменим. Направо не знам Жор как още не го е препоръчал. :)))

    3. О, да, цялата тетралогия „Маските на бога“ на Кембъл, както и „Златната клонка“ на Фрейзър са абсолютно задължителна основа за всеки, който иска историята му да излезе от рамките на простото ежедневие и отегчителните битовизми. 🙂

  4. Не мисля, че са далеч изобщо. Поне за мен са по-ценни книги, защото говорят за свободата на писането и неограничените му възможности. Структурата е добра изходна позиция, но без елементите, които я запълват, тя е нищо. Йосип Новакович е чудесен пример. В момента се сещам за главите за гледната точка, тона и детайла в книгите на Новакович. Глави, които спокойно могат да се пренесат в учебник за сценарно писане. А метафората с хвърления във водата камък в началото на „Граматика на фантазията“ е най-точният пример каква е същността на всяка една история, който някога съм срещал. Разбира се, че структурата е изключително важна, но не е най-важната за един филм. Дето вика Уолтър Мърч, най-важна е емоцията, а Джани Родари има какво да ни каже за нея 😉 Знам, че и примерът с един монтажист може да изглежда далечен… но пак не съм съгласен 😉

    http://videoandfilmmaker.com/wp/index.php/tutorials/film-editing-walter-murchs-rule-6/

    Но в крайна сметка важното е да се чете, гледа… и копа 😉

    1. Така е, всяка прочетена книга е в плюс, а и изброените от теб са си доста стойностни по темата „творческо писане“ (която обхваща и сценарното писане). Относно емоцията и историята – ето още нещо, според мен добро, по темата: https://www.goodreads.com/book/show/919075.Writing_for_Emotional_Impact (умишлено не давам линк към самата книга, но ще подскажа, че с помощта на Гугъл би могла да бъде лесно намерена както за закупуване, така и за свободно сваляне)

    2. всичко това с емоцията и бла бла е много хубаво, но то не се учи. Или го можеш, или не. В този смисъл и книгата на Стивън Кинг за творческото писане е интересна, но няма да те научи как да пишеш добре… никой не може да те научи на това. Докато в споменатата книга за писане на кино сценарии има простички занаятчийски правила, без които читав филм не става. Те поне могат да се научат.

    3. Много съгласен с Юлиан.

      Иначе скоро ще направим един епизод за Стивън Кинг сигурно, където се надявам да разнищим в какво го бива и в какво не чак толкова. 🙂

    4. Тоя епизод ще е безобразно дълъг и безсрамно циничен 🙂

    5. Всъщност, в книгата на Стивън Кинг също присъстват базови занаятчийски правила за писане, така че не е по-различна от Киносценарият.

      Относно темата, „Монтажът“ на Айзенщайн и „Невидимият филм“ на Кариер са прекрасни книги. Кариер най-точно описва какво трябва да представлява брилянтен сценарий: той дава фундамента на продукцията, но, когато всичко е завършено, трябва да е най-незабележимото нещо.

  5. То и аз останах с впечатлението, че тук говорим точно за книги със занаятчийски правила 🙂 И тази, която съм посочил (всъщност всички, които съм посочил) е точно такава. Споменава се в едно изречение с думата „емоция“, но самата книга не е за някакви магии как да си излеем душата върху белия лист и т. н., а съдържа предложения за похвати и подходи (чиято употреба е проверена в практиката), чрез които да се направи опит за провокация на определени емоции и дори физически реакции (говоря например за смях 🙂 ) у зрителя. Разбира се, не става дума за магически и всесилни автоматизми – съгласен съм, че нищо не може да подмени творческата интуиция и ако няма поне малко талант, работата, колкото и да е много (а тя трябва да е страшно много), би била напразна. Но примерно един сценарист на комедия, импровизационен артист или стенд-ъп комик има доста по-добър шанс да разсмее публиката, ако е запознат подробно с концепциите за set-up и punchline и ги прилага като хората.

    1. Книгата на Бредбъри за писането, която излезе съвсем скоро също е чудесна! Горещо препоръчвам. Гледам, че са пуснали и една от Буковски. Мисля и на нея да хвърля едно око.

    2. Oф, Мартине, заради тебе купчината ми с непрочетени книги за наваксване се увеличи още повече…

  6. Преди всеки сценарий има едно солидно количество работа, която принципно трябва да се свърши от режисьора, защото сценария не е всичко… Ясно представена концепция със съпътстваща апология … Когато някой се реши на пещерен труд със или без лоени свещи, брада и мустаци трябва да знае, че и самата азбука има определяща, дори сериозна компонента в общата композиция и лице на вече готов продукт! Примерно история която има завършек някъде след средата и след това има логични обяснения, представяне … придобива форма на знаме и ако впишеш знамение, то стои по-достоверно … или всяка една история или ситуация рисува форма в съзнанието на зрителя и твореца, лошото е когато това е оставено на законите на халтурата! Имам обща компонента която оставя без глас критиката и сепарациите … също и друго или още едно ниво на достоверност на разказа, а за по претенциозни и дълбочина при повече умения. Никъде в никоя книга не го пише това, но е свойство на мозъка и похват от време и времена.
    Също и времето на всяко едно събитие има собствен характер, не времето на продължителност, а времето в което има интрига …