За мен Тим Бъртън е задължителен. Независимо от това какви филми прави и дали са успешни ходовете му, всяка негова история е доказателство за съществуването на паралелна Вселена. В нея всичко е възможно, всичко е позволено и всичко е… чудато. Затова не е никак чудно, че в момента, в който попада на първия роман за „Чудатите деца на мис Перигрин” на Рансъм Ригс, Бъртън решава – още преди да прочете книгата (!), че колекцията удивително редки снимки е супер-вдъхновяваща и подхода на автора да изгради историята върху тях заслужава адмирации. Самият Бъртън колекционира фотографии и може да си представите какво се случва във въображението му, когато вижда за първи път романа и илюстрациите му. Остава само да си намери място за снимки (реално съществуващо имение в Белгия), да събере филмовия си екип и да избере актьори.

Три са най-важните елемента, върху които се крепи този филм – всеотдайната мис Перигрин (благодарение на прекрасната Ева Грийн), находчивият и упорит младеж Джейк (все по-добър Ейса Бътърфийлд) и Бъртъновата реалност.

miss-peregrine-review-img25-20161002

Надали има друг автор, който е способен да създаде най-различни магически реалности – Питър Джаксън се развихря в света на Толкин, няколко режисьори се доказват в света на Хари Потър, а тези на Бъртън са… всяка за себе си, вече 30 години. Та по отношение на магическата реалност нещата са ясни и прецизно конструирани – с меланхолично-романтичен реверанс към миналото, с особен сантимент по отношение на мястото. Самият Бъртън твърди, че когато за първи път попада във Великобритания, се чувства у дома си – на тази територия се сменят сезони, има особен натюрел, времето е различно и се усеща миналото, а той обича да си играе с всичко това. И избира да постави „примката” на мис Перигрин на един остров край Уелс. Всъщност „примка” се нарича уловеното време, което майстори-имбрини могат да управляват така, че да се превърне в убежище. Там живеят чудатите хора, които в продължение на векове са били подигравани, подритвани и изключвани от обществото, само защото притежават някакви по-специални умния или сили. Когато тийнейджърът Джейк получава странни, но конкретни инструкции, оставени от дядо му преди да почине (силен и чаровен Терънс Стамп), той прави всичко възможно да потегли от Щатите към тайнствения остров. Целта му е да потърси специалното сиропиталище и изобщо не предполага, че ще попадне на същата възпитателка и същите чудати деца, с които е отраснал дядо му! Всичко изглежда възможно заради „врътките” и „примките” на времето, които имбрините пренавиват отново и отново, за да могат да запазят живота на тези специални деца в един повтарящ се, по възможност съвършен ден. Запознал се с мис Перигрин и прекрасното й задружно семейство, Джейк научава и за лошите – сенки, които са придобили образи на чудовища и преследват чудатите хора, за да се нахранят с… очите им. Само така злото може да си върне формата, изгубена при един псевдонаучен експеримент в търсене на суперсила и безсмъртие. Начело на алчната шайка е Барън, изигран от Самюъл Л. Джаксън, който доста се озорва в битката с децата, които всичко могат.

miss-peregrine-review-img23-20161002

Ако се насилим да преглътнем факта (трудно, колкото очна ябълка), че виждаме отново Сам Джаксън – вярно, в различна приказка, с подбелени очи и подострени зъби, но пак той! – оживяването на чудовищните сенки и сблъсъците с тях са си в типичен стил Бъртън, като по тайминга на нападенията и разпределението на сили и „оръжия” си личи, че историята е предназначена най-вече за детска аудитория (имаше моменти със забавяне на действието, вероятно за да могат малчуганите в публиката да възприемат всичко, случващо се на екрана). Всички младежи и деца в поддържащите роли притежават характерното излъчване на участници във филм на Тим Бъртън – специфична рязкост и спокойна миловидност на действията, сякаш са живи илюстрации, извадени от една епоха, които се опитват да запазят единност пред външния гост, но същевременно горят от желание да го приемат в своята малка общност като приятел. Е, има и известно съперничество – майсторът-кукловод и също тийнейджър Инок не може да приеме безрезервно „натрапника”, а демострацията с малки франкенщайн-куклета, която спретва на Джейк, е прекрасен автореверанс и Бъртън-момент в стоп-моушън! Благодарение на огнената Олив, „кошера” Хю, властелинката на растенията Фиона, силната Бронуин и останалите фрагментите от историята, които се случват в „примката”, изглеждат като ярък, важен сън за Джейк, но той усеща инстинктивно, че мястото му е именно там, където е попаднал. Чувствата, които започва да изпитва към Ема (тя е по-лека от въздуха, но може да го използва и като оръжие), променят неговата собствена представа за света и от неориентиран младеж, който страда от загубата на дядо си, той се превръща в неволен защитник на цялата детска група. В случая отговорността го задължава да подтисне своята неувереност в собствените си сили и тъй като неговата „чудатост” е именно способността му да вижда сенките, невидими за останалите, той се нагърбва със задачата да надиграе злото.

miss-peregrine-review-img26-20161002

Тук е моментът да се каже, че Ейса Бътърфийлд е изключително подходящ избор за ролята на Джейк. Въпреки невъзможността да направя сравнение между литературния материал и филмовия резултат (мисля, че в този случай е полезно за непредубедения ми поглед към творението на Бъртън), за мен образът на младежа, който се опитва да намери мястото си в света на възрастните, изпълнен с условности и несправедливости, е изграден прекрасно. Страховитият чар в разказите за чудатите деца действа като магнит, а любопитството и привързаността към дядо му го карат да тръгне на път; очарованието на дома, в който попада, го връща отново и отново във времевата „примка” на 1943 година, която дядото е напуснал – сякаш за да запълни празнина, но всъщност за да използва своята чудатост; угрозата да изгуби този нов дом го принуждава да порасне скоростно в мисли и действия и да се превърне в най-умния и силен враг на злодеите-разрушители. И с всеки следващ филм, в който виждам как Бътърфийлд расте, мнението ми за способностите му се затвърждава. Ако не кривне по някоя от добре познатите „трънливи” пътеки надолу, сериозната прецизност и непосредственото му присъствие ще се превърнат в солидна основа за развитие на много добри актьорски качества.

Miss Peregrine's Home For Peculiar Children TM & © 2015 Twentieth Century Fox Film Corporation. All Rights Reserved. Not for sale or duplication.

Не бива да пропускаме и третия важен елемент във филма – грижовната възпитателка мис Перигрин. Ева Грийн не работи за първи път с Бъртън, познава и екипа му и споделя, че се е чувствала като у дома си на снимачната площадка. „Бих снимала всичко и винаги с Тим Бъртън!” – когато актриса от нейната класа каже това за един режисьор, това означава изключително доверие и абсолютна отдаденост на идеята, филма и ролята. Наистина подобно на една „страховита Мери Попинз” (това е краткия анонс за ролята й от режисьора), мис Перигрин успява да поддържа реда и сигурността, но не и спокойствието в малката общност, за която се грижи. Строгостта й всъщност не стига до степен „страховитост”, защото е смекчена от любовта, с която обгражда чудатите дечица. Срещите й със света извън собствената й времева „примка” са неизбежни, знанията й за природата на магичните, странни способности на хората за сериозни и затова посреща младия представител на семейство Портман с искрена сърдечност и топлота. Безспорно художественото решение на образа на мис Перигрин е особено важно – и за Ева Грийн, която се справя блестящо с оживяването на героинята си, и за публиката, която трябва да бъде „пренесена” в друго времево измерение. Всички знаем, че тайната за истинското усещане, което поражда всеки добър филм, е в детайлите – черната рокля, специфичната прическа с непокорната лимба, всемогъщият и вездесъщ часовник, дългите пръсти и жестовете на ръцете, които при нужда се превръщат в криле (една от способностите на магичните имбрини) – Ева Грийн е просто перфектна мис Перигрин. Без нея и Ейса Бътърфийлд в ролята на Джейк филмът нямаше да има душа.

miss-peregrine-review-img24-20161002

Тези двама герои са най-важните „говорители” на авторите на тази история – всеки има право да е чудат, различен, изключителен. Важно е да прегърнеш собствената си чудатост и да се освободиш от страха как ще те приемат другите. Всеки човек трябва да открие своето място в света, което му е отредено заради това, което е – не е нужно да унищожаваме личната си уникалност заради предразсъдъците на обществото или мнението на околните. Трудно е да сториш това, когато си тийнейджър – често младите хора не са наясно дали въобще пасват в света; реалността и фантазията се смесват по съвсем естествен начин и се получава тази уникална среда, в която е приятно и удобно да разказваш приказки. Самият Тим Бъртън е познат добре на целия киносвят със своята чудатост – това е важно условие, за да се получи достоверно чудата тази история. Една от тайните на режисьора е, че по време на снимки се забавлява, заедно с целия екип – той е емоционален и експресивен, когато предава „изисванията” си към актьорите, след края на успешен дубъл се радва като дете и ръкопляска (което особено харесва на Самюел Л.Джаксън!), и освен това е разрешил на децата да си изпълнят кадрите, които подлежат на обработка за допълнителни специални ефекти, т.нар. „стънт”-епизоди. Кой не би искал да виси във въздуха, да се бие с невидими чудовища или да се пързаля по мокри керемиди?!

miss-peregrine-review-img22-20161002

Домът на Мис Перигрин за чудати деца” е типичен, майсторски Бъртън-филм. На част от публиката може да се стори прекалено чудат и фантасмагоричен, но това ще са хора, незапознати с творбите на шантавия калифорниец. За други зрители няма да е достатъчно мрачен или ще е прекалено детски, а за част от публиката (обзалагаме се, че сред тях има и die-hard Бъртън-фенове) нещо просто няма да достигне, за да си кажат „Супер! Той се върна!” За мен „Домът на Мис Перигрин” е кристално-чист и чаровен магичен Бъртънов свят, в който се забавлявах с удоволствие. Не съм сигурна обаче за каква публика е предназначен – нещата са леко на кантар, както при „Алиса в огледалния свят”, на който Бъртън е продуцент: малките ще са уплашени, големите ще се чудят защо гледат „детски” филм, а тийнейджърите (май) вече не се прехласват по подобни приказни истории. Надявам се да не съм права, защото ако филмът се представи добре в боксофис класациите, може да има шанс за екранизация и на втората книга от трилогията на Рансъм Ригс – „Градът на гладните” („Hollow City”). А дали начело на екипа ще бъде отново Бъртън? „Мога да кажа, че следващият ми филм е този, на чиято снимачна площадка се намирам.” Ще чакаме новини.

Similar Posts

Вашият отговор на Satyr73 Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

27 Comments

  1. Страшно ми се гледа на кино и ако здравословното и финансовото ми състояния се подобрят отивам.Мога да гледам всичко с Ева Грийн( великолепна е -обичам я)Самюъл Джаксън( страхотен) и от Тим Бъртън.Дано постигне много успехи в боксофиса

  2. Преди години някой отвлече Тим Бъртън и го замени с някакъв посредственик 🙁

    1. Според мен от Бръснарят някъде взе да се пропуква. Алисата беше откровено дъно. Последните му неща дори не съм ги гледал (и даже не мисля че ще го направя), но повечето (включително) големи режисьори си имат срок на годност и те – макар при не всички да е толкова осезаемо, рано или късно се изчерпваш (може пък да възкръсне някой ден).

  3. Бъртън е институция, както и Дринов 🙂 и никой не може да отрече, че гения в него бе позадрямал, но започва да се пробужда постепенно. Говоря за Бъртън, а Дринов нещо хич го няма в коментарите. 🙁

    п.п Бях написъл една тема за него и който му се чете моля:
    http://kino-newsbg.info/2016/09/30/%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%B8%D0%BC-%D0%B1%D1%8A%D1%80%D1%82%D1%8A%D0%BD/

    1. Независимо колко (не) е добър новият му филм, все ми се ще да е достатъчно успешен финансово, за да видим цялата трилогия на екран.

    2. Реално за да се каже за Бъртанов филм, че не е добър, трябва да се има основа за сравнение и предпоставки за извършване на този немислим акт на оценъчна същност.А поради факта, че това, което той прави няма аналог почти в нищо, ще е трудно да се направи това заключение. Всичко, което той е правил е като самостоятелно състояние на изкристализирани и сведени в реалност магически реалности, които трудно може да се впишат в рамките на категории и оценки дори и във филмовото изкуство, като едно от най-съвършените съвременни форми на изразяване. Така, че реално както творчеството на Линч, така и на Бъртън просто трябва да се усеща, а не оценява. А реално касовите резултати, да прав си, ще са стимул за да не се откаже да твори още и още, свеждайки в реалност видима за нас невидимите светове от неговото съзнание.

    3. Добре че заровихме томахавката 😀

    4. Е това не пречи да по спорим, ако не си съгласен …или си съгласен с мен? 🙂

    5. Съгласен съм, че Бъртън е як (по принцип), но пък вероятно ще се съгласиш, че отдавна прави предимно поръчкови филми и оная негова неповторима творческа искреност от 90-те е тотално меркантилизирана днес.

    6. Защо пък точно поръчкови?! Това определение за него е малко странно. Кой е поръчков?Единствената излагация и то незнайно защо e Планетата на маймунит. И именно защото всеки очакваше мрачна в негов стил визия и история, а получихме един пълен meh-movie. Но знам едно – ако този човек се отдели от неговите фантазни светове и направи сериозен и реалистичен филм в негов стил, то очаквам нещо уникално…Но уви яко се е заровил в неговите фантасмагории.

    7. Щото му ги поръчват. 😀 Относно пък „сериозните“ и „реалистичните“ му филми: дори и с тях днес се проваля и „Big Eyes“ е идеалният пример. Виж, „Ед Ууд“ е друго нещо.

    8. Big Eyes e biopic, и няма кой знае какво толкова да се покаже в такъв жанр. Ед Ууд е другия biopic, но там нещата са черно-бели 🙂 хахахах. Поради факта, че самия Бъртън е завършил Калифорнийския институт по изкуствата и една от мечтите му е да заснеме филм за картини и тяхното създаване. И едва ли точно този филм е поръчков, напротив, по-скоро е негова прищевка. Както и повечето му такива. Реално той никога не се определял като комерсиален режисьор, но именно с уникалния първи „Батман“ създаде първата продаваема комиксова вселена с типичната му визия. Когато филмът е пуснат по екраните през юни 1989 година, е съпътствуван от най-голямата маркетингова и рекламна кампания за времето си и се превръща в един от най-големите хитове, на върха на всички боксофис класации. Спечелва над четиристотин милиона долара приходи по целия свят и двеста и петдесет милиона долара само в Щатите. Филмът оказва огромно влияние на заснемането на всички бъдещи филми със супер-герои. Като се започне със зловещата визия на героите, подплатени с дълбок психологизъм и се стигне до стилизираната готическа визия на Готам Сити, уникална за Тим Бъртъновия почерк.А реално всеки комиксов филм трябва да е с такава визия. В съвремената Ноланова мода на реалистично заснети комиксови сюжети няма нищо комиксово. За мен прехваления „Черният рицар“ не е комиксов филм, а поредния напомпан претенциозен екшън.Нямащ нито визята, нито излъчването на Бъртановите Батмани.

      п.п. Реално Бъртановото творчество се преподава в Академията за филмово изкуство, но ми е интересно как се прави научна дисекция и анализ на този творчески подход наречен Бъртанов? 🙂

    9. И ми е интересен следният факт – Бъртън в детството си е пропит отвсякъде от евтините филми на ужасите известни по онова време и доста огромно влияние изграждат в неговото трудно съзнание, но и до ден днешен той не направи истински хорор филм, а вплита във всяко свое произведение тези хорор елементи, но ги притъпява с „измисленото“, нереалното. Да не би да го е страх от „тъмното“? 🙂

    10. „Слийпи Холоу“ е чист хорър, при това силно повлиян от колоси в жанра като Марио Бава, Терънс Фишър, Антонио Маргерити, Poджър Корман и Джеймс Уейл, а за „Big Eyes“ имах предвид не, че е поръчков, а че е „нормален“, но това не променя факта, че е ужасно тъп филм (за разлика от „Ед Ууд“, който също е „нормален“, но е от стария му период и съответно кърти).

  4. Какво ви е мнението за тази новина?
    „177 кинокритици от 36 държави на всички континенти, попитани от Би Би Си, избраха сюрреалистичния шедьовър на Дейвид Линч „Мълхоланд драйв“ за най-великия филм на XXI век. През дългата си кариера режисьорът на „Туин Пийкс“, чието продължение ще гледаме догодина, изгражда свой характерен и нетрадиционен начин за изобразяване, който го утвърждава като един от най-влиятелните американски автори от последния четвърт век.“

    Ето и пълният списък:
    100. Toni Erdmann (Maren Ade, 2016)
    100. Requiem for a Dream (Darren Aronofsky, 2000)
    100. Carlos (Olivier Assayas, 2010)
    99. The Gleaners and I (Agnès Varda, 2000)
    98. Ten (Abbas Kiarostami, 2002)
    97. White Material (Claire Denis, 2009)
    96. Finding Nemo (Andrew Stanton, 2003)
    95. Moonrise Kingdom (Wes Anderson, 2012)
    94. Let the Right One In (Tomas Alfredson, 2008)
    93. Ratatouille (Brad Bird, 2007)
    92. The Assassination of Jesse James by the Coward Robert Ford (Andrew Dominik, 2007)
    91. The Secret in Their Eyes (Juan José Campanella, 2009)
    90. The Pianist (Roman Polanski, 2002)
    89. The Headless Woman (Lucrecia Martel, 2008)
    88. Spotlight (Tom McCarthy, 2015)
    87. Amélie (Jean-Pierre Jeunet, 2001)
    86. Far From Heaven (Todd Haynes, 2002)
    85. A Prophet (Jacques Audiard, 2009)
    84. Her (Spike Jonze, 2013)
    83. A.I. Artificial Intelligence (Steven Spielberg, 2001)
    82. A Serious Man (Joel and Ethan Coen, 2009)
    81. Shame (Steve McQueen, 2011)
    80. The Return (Andrey Zvyagintsev, 2003)
    79. Almost Famous (Cameron Crowe, 2000)
    78. The Wolf of Wall Street (Martin Scorsese, 2013)
    77. The Diving Bell and the Butterfly (Julian Schnabel, 2007)
    76. Dogville (Lars von Trier, 2003)
    75. Inherent Vice (Paul Thomas Anderson, 2014)
    74. Spring Breakers (Harmony Korine, 2012)
    73. Before Sunset (Richard Linklater, 2004)
    72. Only Lovers Left Alive (Jim Jarmusch, 2013)
    71. Tabu (Miguel Gomes, 2012)
    70. Stories We Tell (Sarah Polley, 2012)
    69. Carol (Todd Haynes, 2015)
    68. The Royal Tenenbaums (Wes Anderson, 2001)
    67. The Hurt Locker (Kathryn Bigelow, 2008)
    66. Spring, Summer, Fall, Winter…and Spring (Kim Ki-duk, 2003)
    65. Fish Tank (Andrea Arnold, 2009)
    64. The Great Beauty (Paolo Sorrentino, 2013)
    63. The Turin Horse (Béla Tarr and Ágnes Hranitzky, 2011)
    62. Inglourious Basterds (Quentin Tarantino, 2009)
    61. Under the Skin (Jonathan Glazer, 2013)
    60. Syndromes and a Century (Apichatpong Weerasethakul, 2006)
    59. A History of Violence (David Cronenberg, 2005)
    58. Moolaadé (Ousmane Sembène, 2004)
    57. Zero Dark Thirty (Kathryn Bigelow, 2012)
    56. Werckmeister Harmonies (Béla Tarr, director; Ágnes Hranitzky, co-director, 2000)
    55. Ida (Paweł Pawlikowski, 2013)
    54. Once Upon a Time in Anatolia (Nuri Bilge Ceylan, 2011)
    53. Moulin Rouge! (Baz Luhrmann, 2001)
    52. Tropical Malady (Apichatpong Weerasethakul, 2004)
    51. Inception (Christopher Nolan, 2010)
    50. The Assassin (Hou Hsiao-hsien, 2015)
    49. Goodbye to Language (Jean-Luc Godard, 2014)
    48. Brooklyn (John Crowley, 2015)
    47. Leviathan (Andrey Zvyagintsev, 2014)
    46. Certified Copy (Abbas Kiarostami, 2010)
    45. Blue Is the Warmest Color (Abdellatif Kechiche, 2013)
    44. 12 Years a Slave (Steve McQueen, 2013)
    43. Melancholia (Lars von Trier, 2011)
    42. Amour (Michael Haneke, 2012)
    41. Inside Out (Pete Docter, 2015)
    40. Brokeback Mountain (Ang Lee, 2005)
    39. The New World (Terrence Malick, 2005)
    38. City of God (Fernando Meirelles and Kátia Lund, 2002)
    37. Uncle Boonmee Who Can Recall His Past Lives (Apichatpong Weerasethakul, 2010)
    36. Timbuktu (Abderrahmane Sissako, 2014)
    35. Crouching Tiger, Hidden Dragon (Ang Lee, 2000)
    34. Son of Saul (László Nemes, 2015)
    33. The Dark Knight (Christopher Nolan, 2008)
    32. The Lives of Others (Florian Henckel von Donnersmarck, 2006)
    31. Margaret (Kenneth Lonergan, 2011)
    30. Oldboy (Park Chan-wook, 2003)
    29. WALL-E (Andrew Stanton, 2008)
    28. Talk to Her (Pedro Almodóvar, 2002)
    27. The Social Network (David Fincher, 2010)
    26. 25th Hour (Spike Lee, 2002)
    25. Memento (Christopher Nolan, 2000)
    24. The Master (Paul Thomas Anderson, 2012)
    23. Caché (Michael Haneke, 2005)
    22. Lost in Translation (Sofia Coppola, 2003)
    21. The Grand Budapest Hotel (Wes Anderson, 2014)
    20. Synecdoche, New York (Charlie Kaufman, 2008)
    19. Mad Max: Fury Road (George Miller, 2015)
    18. The White Ribbon (Michael Haneke, 2009)
    17. Pan’s Labyrinth (Guillermo Del Toro, 2006)
    16. Holy Motors (Leos Carax, 2012)
    15. 4 Months, 3 Weeks and 2 Days (Cristian Mungiu, 2007)
    14. The Act of Killing (Joshua Oppenheimer, 2012)
    13. Children of Men (Alfonso Cuarón, 2006)
    12. Zodiac (David Fincher, 2007)
    11. Inside Llewyn Davis (Joel and Ethan Coen, 2013)
    10. No Country for Old Men (Joel and Ethan Coen, 2007)
    9. A Separation (Asghar Farhadi, 2011)
    8. Yi Yi: A One and a Two (Edward Yang, 2000)
    7. The Tree of Life (Terrence Malick, 2011)
    6. Eternal Sunshine of the Spotless Mind (Michel Gondry, 2004)
    5. Boyhood (Richard Linklater, 2014)
    4. Spirited Away (Hayao Miyazaki, 2001)
    3. There Will Be Blood (Paul Thomas Anderson, 2007)
    2. In the Mood for Love (Wong Kar-wai, 2000)
    1. Mulholland Drive (David Lynch, 2001)

    Виждам доста интересни заглавия, който не ги очаквах тук. 🙂

  5. Супер заглавия, ма чак пък Мълхоланд Драйв да е номер 1 – аре не 😀

    Иначе – тоя филм от трейлъра ми изглежда доста темптинг, както и Богое каза – дано избичи бокс-офис, най-малкото, за да се види цялата картинка 🙂

  6. И аз така си казах: „що пък точно Мълхолън драйв“? Ама това са избрали критиците. По-интересното е другите заглавия след него, които реално не ги намирам за уместнии да са в такава престижна класация. Например лично за мен са режисьорски напъни, а не гениални произведения като:
    – Boyhood (Richard Linklater, 2014) пълен експеримент, а не филм 🙂
    – Zodiac (David Fincher, 2007) – един от най-слабите и развлечени ленти на Финчер
    – Eternal Sunshine of the Spotless Mind (Michel Gondry, 2004) – пълна депресантска тъпотия
    – The Social Network (David Fincher, 2010) – още един досаден филм на Финчер, който не успях да изтрая
    – Zero Dark Thirty (Kathryn Bigelow, 2012) – това пък какво прави тук.
    – Dogville (Lars von Trier, 2003) ужасссссс и скука на квадрат…
    От които и доста изобщо не съм поглеждал…
    Но определено си заслужават близки до шедьоври:

    There Will Be Blood (Paul Thomas Anderson, 2007)
    The Tree of Life (Terrence Malick, 2011)
    No Country for Old Men (Joel and Ethan Coen, 2007)
    Pan’s Labyrinth (Guillermo Del Toro, 2006)
    WALL-E (Andrew Stanton, 2008)
    12 Years a Slave (Steve McQueen, 2013)
    Brokeback Mountain (Ang Lee, 2005)
    Inception (Christopher Nolan, 2010)
    A History of Violence (David Cronenberg, 2005)
    Her (Spike Jonze, 2013)

  7. Днес го гледах,хареса ми,можеше малко повече ,ама пак става 🙂 Имаше си Бъртънови елементи.Оценка 4,5 от 6

  8. Вчера си припомних Слипи Холоу и това нещо неустарява мамка му и Бъртън. Старшна визия и толкова пипнат отвсякъде визуално. Любецки е кино-гений на камерата. И всъщност като го гледах се сетих, кой се опитва за прави същата тази присъща готическа визия маниакална детилна в елементите, и се сетих за така оплютото /за мен уникален/ последно творение на дебеланкото мой любимец – Гилермо делТоро и CRIMSON PEAK. Има толкова стряскащи хорор елементи така изпипани, а визуално дори може да мине и Бъртъновия стил. Просто го гледайте на спокойствие и сами ще се уверите.

  9. Снощи го гледах и останах със смесени чувства от филма. Това сякаш не е Бъртън, който познаваме, а сякаш е поукротил демоните в главата си, но въпреки това всеки кадър крещи за неговият уникален почерк. Филма е доста меланхоличен и музиката ме отвя. Уникална е и в точните момента по темата. Но си личи липсата на качествения оператор за да пресъздаде неговата визия. Реално го изгледах с удоволствие и като цяло ми хареса с изключение на крайните бойни сцени в лунапарка със скелетоните. По пресолил е екшъна. Но като цяло идеята и изпълнението особено на Ева Грийн бе добра. Отново се потопихме в Бъртановия причудлив свят. Добър, доста добър!

    1. Доста добър не,но добър да 🙂 Можеше и малко отгоре

  10. Спокойно. Аз съм Ема. Не съм гледала други филми на Тим Бъртън, но Домът на мис Перигрин за чудати деца беше невероятен! Гледах го още на осем години. Сега съм на 10. Чета книгите за пети път. Най много ми харесаха изпълненията на Ева Грийн-мис Перигрин, Ела Пърнел-Ема Блум и Лорън Мккрости-Олив Аброхолос Елефанта. Много се радвам, че има такъв филм. Малките, обаче, изобщо не са изплашени. Поне не тригодишната ми сестричка. Влюбена е в Ема и Олив. Харесва и мис Перигрин. Мрази Барън и Сенките. Щом ги види, обаче, започва да им се смее. Питам я защо, а тя ми казва, че им се смее, защото лошите губят, а те са лоши. Харесва и Клеър, Фиона, Бронуин, Близнаците, Милърд, мис Авъсет, и Инок. Така че и тригодишно може да гледа. На една гледаше Хари Потър. Иска да го гледа и на 3D. Е вярвате ли ми? Мразя да лъжа и не го правя.