Midnight Special“. Сърцето ми ускорено се разтуптява, докато изписвам името на филма. Звучи толкова готино – преизпълнено с обещания и натъпкано с очаквания. А по тракерите са го превели „Среднощен чудак“, направо ми иде да повърна от липсата на всякаква акуратност, сякаш става въпрос за ексхибиционист, посрещащ изгревите по детските градинки.

Филмът бил кръстен на песен на Credence Clearwater Revival, четох. Само дето самия Джеф Никълс казва, че филмът не е кръстен на нищо, просто му е трябвало заглавие, което да звучи достатъчно мрачно и мистериозно и да пръска от куулнес, дотолкова куул, че да може да се нареди до други роуд-мууви заглавия като „Моят личен Айдахо“. Това последното Джеф Никълс не го е казал, аз си го  измислих.

midnight-special-review-img01-20160811

Вълнувам се. Дешифрирането на удоволствието от този филм е удоволствие само по себе си; пишейки за филми като този може да усили преживяването на гледането с още няколко пункта. Разбира се, причината „Midnight Special“ да е толкова добър е главно в режисьора. Първият ми досег с Джеф Никълс се случи, когато излезе „Take Shelter“. Спомням си, че реагирах: “Никога не съм гледала толкова фин филм за природна катастрофа“.  Това беше отдавна обаче и дори третият му филм – „Mud” – е успял някак да мине покрай радара ми. Преди няколко месеца приятел ми напомни, че „Midnight Special“ вече е излязъл. Гледах го и останах с отворена уста. Именно от такъв филм имах нужда! Разлях се от кеф. Усетих се като дете, което за първи път изобретява любимо занимание. Веднага изгледах другите филми на Никълс и се зачетох в интервюта, превъртах сцени. Убедена съм, че този човек е феномен в съвременното кино и тепърва ще става все по-добър.

Има очевидна връзка между трите му филма досега (не броя „Shotgun Stories“, защото той някак си се отклонява от по-комерсиалния успех на останалите) и тя не е сюжетна, а по-скоро емоционална. Никълс признава, че идеята за „Take Shelter“ е възникнала от спонтанен образ, който го спохожда – човек строи убежище за буря в дома си. Оттам се е запитал някакви въпроси, които са го отнесли към извода, че цели да направи филм за страха. Нещо повече – иска да направи филм за страха от загубата на семейството. Само че страхът сам по себе си не може да бъде сюжет на филм, и така Никълс построява прекрасната история за неминуемото усещане за края на света; за предвкусването на катаклизъм; за един мъж, скован от паника, чийто единствен дълг е да спаси жена си и дъщеря си от идващо торнадо.

midnight-special-review-img03-20160811

На първи поглед това може да бъде филм като ония дето даваха по телевизията, докато бяхме малки през 90-те и заемахме от видеотеките; в тях хора бягат по пукащ се асфалт, крещят, кървят, слушат радио в някой бункер и накрая се измъкват само със счупени прозорци в кухнята. Може да бъде екшън, може да бъде семейна драма. Само че не е такъв филм. Това е филм за усещането за края на света, не за буквалния край на света. And that makes all the difference in the world. Джеф Никълс казва, че крайната му цел, като човек, който твори, е да предаде емоция на публиката. „Нито историята, нито героите са толкова важни. Най-важното е да бъде предадена конкретна емоция“.

Midnight Special“ също е филм за страха, само че този страх е пакетиран по съвсем различен начин. Този път Никълс има по-личен мотив: когато синът му е на една годинка, за малко не умира. Тогава за първи път се сблъсква с реалността: можеш да загубиш детето си. И това не е някаква абстрактна концепция, това е съвсем реална, кръвна ситуация. Можеш да загубиш детето си. Ето това е емоция, която си струва да завърти около себе си филм. Сурова, истинска, значима. Но отново – не можеш да направиш филм чисто и просто за страх, и то за втори път. Трябва да има още пластове. Какви? Този път изниква образа на двама мъже, каращи бързо по прашните магистрали на южните американски щати през нощта.

midnight-special-review-img04-20160811

Следват умерени спойлери, сами си преценете дали ще продължите да четете.

Midnight Special“ е първият му филм, за който Никълс казва, че е съзнателно замислен да бъде жанров. Докато „Take Shelter“ е целенасочена артхаус продукция, тук прозира ясното влияние на 80-те, 90-те, надигащата се вълна култове по UFO-та, мистериозни събития и т.н.

Разбира се това определя наличието на известно количество препратки към класиките в жанра. „Говорихме за много филми. Но главно говорихме за „Близки срещи от третия вид“ на Спилбърг и „Звездният човек“ на Карпентър. Почти не ставаше на въпрос за I.T.” Продължава като обяснява, че „Близки срещи от третия вид“ улавия много добре събърбън атмосферата на Америка през 70-те, тази в която Никълс е отраснал, с нейните южняшки простори, прашни пътища и натъпкани с инструменти гаражи. Опорни точки и киноманско вдъхновение –  това е, което черпят Никълс и целия екип от класиките, които са гледали, докато са се учили как се прави кино. „Midnight Special“ обаче е филм сам по себе си отделен,  така че сравнението му с други за мен лично е излишно занимание.

midnight-special-review-img05-20160811

Филмът започва с двама мъже, които са отвлекли 8-годишно момче и го държат в мотелска стая. Момчето се казва Алтън (Джейдън Либерхър) и го издирват не само ЦРУ и ФБР, но и религиозната секта, в която е израстнал и която го смята за свой месия. От очите му излизат ярки снопове светлина и е много чувствителен към Слънцето, затова през деня винаги се разхожда с очила. Докато Рой (много любимият Майкъл Шанън) и Лукас (Джоел Еджъртън, който ще бъде в главна роля в следващия филм на Никълс, „Loving“) карат на загасени фарове по празните нощни пътища, Алтън чете Супермен на задната седалка на светлината на запалено фенерче (и тук се сетих веднага за Хари Потър, който пък четеше с магическата си пръчка). Баща му (Шанън) казва, че обикновено не му дава да чете такива неща, защото „трябва да знае какво е реално“. Тази сцена предизвиква усмивка. А какво е реално?

Цветово филмът е засищащо съкровище. Като фотография на Грегъри Крюсдън е – синкави филтри, яркобели или сини светлини, премигващи крайпътни лампи, залезни градски пейзажи. Палитрите са понякога сиво-бели и стерилни (когато действието се развива в интериор – правителствените помещения, религиозната секта, мотелските стаи), но също и и топли и нежни; напр. докато героят на Шанън носи Алтън на ръце през полето, за да може синът му да посрещне за първи път в живота си изгрева.

Джеф Никълс има специално отношение към природата и към нейното магнетично присъствие на екран. „Mud” може би прави най-силно впечатления с упоребата на водата в кадър (реката Мисисипи), докато „Take Shelter” и особено „Midnight Special” са по-градски филми, по-пътищни. В последния времето тече на изгреви и залези – тъй като Алтън не може да е буден през деня, всичко интересно се случва през нощта – през нощта баща му и Рой се движат и пътуват, през нощта са и всички преследвания.

midnight-special-review-img02-20160811

Всъщност първата част на филма е по-нощната, във втората започва да се прокрадва светлината все повече и повече. Прекрасно разсичане на филма на две, както смислово, така и стилово – когато Алтън открива истината за себе си и спира да се бои от светлината, тогава филмът буквално се премества от тъмно на светло. Така както какавида се събужда за живот или мечка от зимен сън, така и с осъзнаването на Алтън за истинския му произход, филмът светва. Както любимият ни Ръст заключава в „True Detective” – You ask me, the light’s winning.

Говорейки за любовта на Джеф Никълс към естествеността и природата, няма как да не спомена и някои отличителни маниери на снимане. Например според него лентата е по-подходящ материал за снимане, защото е органична. По-близка е до човешкия начин, по който окото възприема, оттам филм, сниман на лента, ни носи повече удоволствие. Друго, което режисьорът споделя за начина си на работа е, че избягва неаргументирани движения на камерата. Всичко трябва да се движи по начина, по който се движи окото, иначе кадърът става интрузивен, натруфен и често нелеп. Освен това е много важна гледната точка – в „Mud“ например почти всички сцени са снимани от гледната точка на главното дете персонаж. Разбира се, киното е визуално изкуство и задължава екстравагантното използване на пълния потенциал на камерата и монтажа. За „Midnight Special“ споделя, че „спорен“ кадър е моментът, в който сателитът се разбива на бензиностанцията и камерата поглежда нагоре към горящото небе. Ако гледате филма обаче надали ще се замислите, че този кадър не работи.

И така – в крайна сметка какво прави този филм толкова специален? Защо смятам, че Никълс може и трябва да предизвика култ около себе си?

midnight-special-review-img06-20160811

Едно от най-красивите неща, които Джеф Никълс дава е усещането за приключение, за обръщането на реалността с хастара наопаки, за събирането на целия свят в един наратив. Той умее много добре да вкара публиката в центрофугата на въображението си и да не я пусне, докато не натисне сам копчето за край. Всеки един негов филм, макар и спокоен и монтажно ненатоварващ (за някои дори скучен), е свят сам по себе си, изграден от напълно човешки комплексни и градиращи емцоии, които плавно изкристализират във филмови сюжети. Преходите между фантастичното, екшъна и драмата са логични и ненатоварващи. Толкова е плътна историята, която създава, че се чувстваш комфортно в нея, вярваш й и искаш никога да не свършва. Усещането за приключение идва и от факта, че във филмите му винаги има деца, и тези деца са специални по някакъв начин. Винаги децата са пазени като писани яйца и са поощрявани да се развиват. И обикновено никой възрастен не се държи към тях с пренебрежение, защото знае, че има какво да научи. Свежо. Умно.

Тъй като това е жанров филм, чиято развръзка е очаквана, финалът е много важен за сформирането на цялостната идея. За мен този финал е сам по себе си душевно откровение. Чудесно мултиплицира качествата на филма. Не бих могла да си позволя да ви развалям кефа с каквито и да било спойлери, само ще кажа, че финалът е точната доза катарзисна кулминация, която прави едно произведение важно и задължително.

И за последно – почерпете се с малко светещи очи от една песен, която обичам дълго преди „Midnight Special“ да огрее хоризонта, но която идеално се вписва с естестиката на филма –

Наздраве и да е жив и здрав Джеф Никълс.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

13 Comments

  1. Още не съм го гледал, нема да чета, в случай че има спойлъри.

    M83 са сила!

    Обаче като видях картинката и първо си помислих, че е някаква олимпийска статия за Майкъл Фелпс 😀

  2. Гледах го преди 1-2 месеца. Исках да ми хареса много повече, тъй като съм голям фен на такъв тип сюжетно конструиране (буквално захвърляне в средата на действието), а и като цяло на такива истории. Може би едни допълнителни 10-15 минути нямаше да са му излишни, по спомен някои неща буквално висяха във въздуха.

  3. Не съм споменавал „чак толкова“ никъде, а само че ми хареса. А шегата е, че финалът е anti-climactic, което е тъпотия и половина. Научи се да четеш, говедо!

    1. На мен не ми влиза в топ-а, но много ми хареса 🙂

  4. Take Shelter е един от филмите, които са ми харесали най-много в последните 5 години – от филмите, които знаеш, че ще ти харесат още от 5-тата минута и до края чувството само се затвърждава. Midnight Special не ми допадна толкова, колкото очаквах. Разбирам ентусиазма на Христиана, познато ми е чувството да виждаш нещо изключително в творението на режисьор/актьор/писател/художник, който обожаваш, макар и много други да не усещат нещата по този начин.

  5. Да – едно от наистина хубавите преживявания в киносалона последната година….опитвам се с няколко изречения да обхвана защо филмът ми изпъква и се сещам за три най-общо :

    1) историята и начина по който е разказана …широк кръг от зрители могат да изпитат напрежение, защото няма да имат никаква идея какво следва…

    2) обичта баща-син, която е може да се каже е в основата на всичко….На пресконференцията мисля в Берлин, Никълс разказва как и защо е започнал да мисли за историята….Всеки зрител-родител ще усети дълбочината в бащата на Майкъл Шанън в едно негово характерно force-of-nature-man-of-few-words изпълнение…Моментите на слабост на този решен и способен на всичко баща са и моментите в които публиката е в най-голяма изправена на нокти … В този стадий от историята ние наистина …ама наистина не искаме той да се проваля…..

    3) релефният поглед, който получаваме в рамките един час и нещо – колко много от нещата с които се занимаваме в нашето ежедневие нямат значение и как малкото важни неща могат ей така да ни се изплъзнат от пръстите ….

    Във всичко е запазена чудна естетическа мяра – в разгръщането на епизодите с минималното неизбежно, в пестеливия диалог, в метафоричния избор светлината да е оскъдна, в подържането на човешка и съвсем ‘земна’ дистанция от героите, и в крайна сметка във визията накрая…Постепенно и неусетно случаен разказ за някакви обикновени хора, които бягат от нещо си прераства в (буквално) ослепяващ образ на нещо необикновено, което се разгръща пред очите ни, което ние всички имаме дълг да видим и осъзнаем ‘навреме’…Този филм и THE LOBSTER са едни от най-автентичните ‘измислени’ истории в последно време ….

  6. Не съм го гледал още, но поздравление на авторката за прекрасното и вдъхновено ревю. Така се пише – с плам и почит към всяко нещо все едно е единственото. Задължително ще го гледам и ще кажа мнение, но изхождайки от предишните му филми но Никълс, Take Shelter е уникално кино.

  7. Гледах го и за съжаление драга ми Христиана, не ми допадна много.
    Take Shelter е доста по-добре стои. Ако с тази последна сцена би трябвало вече да ни вземе ума режисьора/ браво за архитектурните идеи на сградите/, то това е оригинално, но и елементарно.

    Разбирам искрените намерения да е оригинален с цялата тази вплетена Alien-инкарнация в детето и свъх способностите му, ангели-хранители от отвъдното,но цялата история отива по дяволите поради факта, че сценария има толкова пробойни и недоизказани идеи, че му се обезсмисля силата на цялостното внушение. Самата идея не е кой знае колко оригинална и може би режисьора е разчитал не на идеята, а начина да я покаже оригинално, но не се е получило.

    Бялото петно за детството на детето, съществуването на такава секта-брадство не разследвана до сега от властите и развивайки всякаква дейност. Спуснати дирекно в ситуация априори и на места пародийни и нереални моменти, като и бащата и полицая ранени доста и никакви кръвоизливи, убиството на полицая и никакви последствия от властите относно този факт.
    Празноти и огромни пропуски за жалост. Иначе като идея става, но повече ми прилича на филмова версия на някой серия от досиетата Х, отколкото оригинален филм.