Джой - ревю

Биографичните филми винаги са имали своето очарование за мен – „Добри момчета” неотклонно присъства във всеки списък с любими филми, който съм правил, откакто бях в средното училище и вярвам, че „Дрога” е последният вдъхновен филм на Джони Деп. Можем да пуснем редица паралели между двата, но в конкретния случай е нужно да споменем само, че забъркват динамична история, художествена измислица с реални факти, плътни и променящи се главни герои, предизвикващи омраза, непонятна любов, гняв и изобщо широка палитра от емоции у зрителя. Те разказват сюжети, които си заслужава да бъдат видени, чути и обсъждани. Същото се отнася и за „Красив ум“, например, който е далеч „по-тих“ и спокоен, но по нищо не отстъпва на изброените.

Тъкмо в този аспект се състоят проблемите на „Джой“.

Средностатистическият човек има нуждата от време на време да се вижда на екран, героизиран, център на повествованието, борещ се за по-добри бъдни дни. Понякога тази борба е съкрушителна. Друг път, какъвто е случаят с „Джой“, тя е скучна, бавна, създаваща единствено желание за лениви прозявки.

Робърт Де Ниро и Дженифър Лорънс

Отначало филмът ни запознава с младата майка Джой, представяйки я като най-средностатистическата жена, живяла някога. Разпадащата се къща, в която живее, е клиширана алюзия за несъстоятелния живот – майка ѝ помещава стая с телевизор, където потапя аутизма си от един сапунен сериал в друг, баща ѝ притежава фирма за ремонт на автомобили, а пред семейството си се изявява като пародиен образ на Джейк Ла Мота, малката ѝ дъщеря е нормално, здраво дете. Дори бабата, чийто е гласът зад кадър, откриваме в добро състояние на духа, макар непрекъснатият телешки възторг, отправян към внучката, да дразни от самото начало.

В семейството на Джой проблемите са толкова елементарни, че място за съчувствие не остава. Стремежът към надмогване е едва загатнат, а когато надмогването се изразява в (спорно) гениалната идея за по-добър моп, цялата интрига се изплъзва от действието като рехава пиявица от труп.

Диалозите между бившия ѝ съпруг (който живее в мазето, мечтаейки да се превърне в новия Том Уейтс) и бащата, са едни от най-посредствените и невдъхновени думи, разменени на екран тази година.

Брадли Купър и Дженифър Лорънс

Дейвид О. Ръсел има интерес да режисира сюжети, движени от героите (character driven, прощавайте) и това определено се получи в „Американска схема“, а съм склонен да нарека и „Наръчник на опитимиста“ приятен филм, заснет по (в най-добрия случай) посредствен роман. Но в „Джой“ не е останало нищо от химията между Брадли Купър и Дженифър Лорънс. Макар и двамата да имат своите проблясъци, подобен сценарий не им оставя достатъчно място за изява и малкото, което показват, по-скоро води зрителя към отчаяние по похабения талант, отколкото към емоционална реакция към образите във филма.

Малко след средата започнах да се смея, едновременно развеселен и агонизиращ, възприемайки кухия диалог, често наситен с излишни подробности, повече като абсурдна комедия, отколкото като драма. Тонът е объркващ, засегнатите теми, като еманципация на жените, феминизъм, несъстояли се мечти, пропиляно въображение, приятелски и семейни отношения, в крайна сметка остават недоразвити. Героите са кой от кой по-незавършени, седят предимно като нашумелите около ситкомите (а и все по-популярни в литературата) twee образи.

На екрана се избистря усещането, че Де Ниро, Лорънс и Купър са осъзнали в каква диаболична тъпотия са приели да се снимат и дори да е съществувала възможност от подобна история да се извлекат поуки, на „Джой“ му липсват душа и въображение, за да даде на зрителя нещо друго, освен желанието да забрави последните 2 часа от живота си.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

14 Comments

  1. хахаххаахах. Ето от къде Лорънс е получила телешкото си изражение – от екранната си майка в „Джой“.
    Плейбука беше негледаем, Америкън Хъсала ставаше, с няколко изключения.
    Но още от трейлъра „Джой“ миришеше на мърша и се виждаше колко много ще съква. И като знам, че най-вероятно, филмът ще бъде включен в надпреварата за най добър филм за оскарите (не, че и те са някакъв критерий, но все пак), направо не ми е ясно как ги мислят нещата тия хора.
    Адмирации за автора на ревюто, заради стоическата търпимост, с която разполага да изгледа този филм, че после и да го ревюира.

  2. На мен „Американска схема“ ми хареса, а „Наръчник на оптимиста“ с някои уговорки (книгата наистина ми беше безумна). Истината е, че дори в „Джой“ имаше сцени, които ми хареса как са режисирани, но бяха толкова изпразнени от съдържание, че филмът не ми остави капка положително впечатление.
    Жалко е, мисля че има доста по-интересни underdog истории, с които О’Ръсел може да се заеме, защото не е слаб режисьор, ама…

  3. “Наръчник на оптимиста” ми беше изключително приятен.
    Този… не! Не мога да кажа, че е изцяло лишен от съдържание, но както Жор е отбелязал тонално е „оу оувър дъ плекс“. От към ритъм и консистентност също.

  4. На мен Joy хич не ми допадна – скучен от самото начало, а в сравнен с гениалния „American Hustle“ издиша като спукан презерватив от 30 стотинки.

  5. най-хубавото във филма е музиката. нито един от филмите на давид о. ръсел не ме е грабнал, но поне в музикално отношение са супер.

  6. От всичките му филми единствено “Наръчник на оптимиста” ми харесва. Усещането да гледаш Joy е точно обратното на заглавието му.

  7. Hищо негово не ми харесва, ocвен донякъде „Three Kings“. При „Joy“ от трейлъра още се приспах. Пас.

  8. Според мен О’Ръсел понякога изкарва най-доброто от актьорите, с които работи, и това е най-ценното му качество. Примерно по мое мнение ролите на Крисчън Бейл в The Fighter и American Hustle са сред върховите му изпълнения, ако не дори и най-върховите му. Но е факт, че във филмографията на О’Ръсел има откровени провали и като цяло е далеч от любимите ми режисьори. И все пак Joy ще го гледам след време – имам доста ниски очаквания.

  9. О’Ръсел винаги ми е бил прехвален. Така и не разбрах какво му е толкова великото и защо са се прехласнали по филмите напоследък. Това нямам намерение да го гледам.

  10. Може би, малко прехвален, да. Но ако трябва да включа обективните си стандарти – последните години прави жестоко изпипани и от висока класа филми. Затова и толкова бива отбелязван с награди/номинации.

    Преди време бях гледал някаква кръгла маса с него и още няколко режисьора. Там той споменава, че след Трима Крале е (бил загубен) загубил посоката в която да върви като режисьор. Това продължило години, та чак до Боецът (ако не ме лъже паметта, филмът доста добър btw) с който отново преоткрил вдъхновението/музата (каквото си изберете), която отново разпалила кино искрата в него.

    В тази връзка Наръчника ми е солидно 8/10. Любовна драма/комедия е нестандартна за американските стандарти (имам предвид филмовите такива), но пък във същото време е страшно американска и за „тях“ си/в техен стил. Голяма част от хвалбите дето отнесе тогава се дължат и на това. Схемата още не съм я гледал.

    Но, О. Ръсел определено е много солиден режисьор в момента.

    п.с. Узи, аз от трейлърът (някой от тях :D) на Joy помня че останах приятно изненадан от сцената с Лоурънс :). Иначе другото не ми обра интереса кой знае колко.

  11. чак сега го гледах и аз. съгласен съм с жор. има интересни неща във филма, но като цяло оставя впечатлението, че е кух и неравномерен. жалко, много исках да ми хареса.