Игрите на глада: Сойка-присмехулка – част II / The Hunger Games: Mockingjay – part II

Всички отдавна бяхме наясно как ще приключи екранизацията на антиутопичната трилогия „Игрите на глада”. Не говоря за сюжета – имам предвид реакцията на последния, четвърти филм. Колкото и доводи да се намерят в полза на разделянето на „Сойка-присмехулка” по средата в името на „достоверност” и почти буквално предаване на екрана на съчиненото от Сюзан Колинс, „сервирането” ѝ в този вид уби всичко – и емоцията от съпреживяването, и акумулирането на напрежение, и ритъма на разказа. Уби и желанието на ентусиазирания зрител да открие онази любима „добавена стойност”, която киното предлага на романа, повеждайки го към екрана.

Най-мъчно ми е, когато се стигне до „знаех си!” Не, всъщност това е второто стъпало – най-отгоре на омразната висота стои „изваждането от филма”. Признавам си, че с последното творение на Франсис Лорънс не стигнах дотам – почти веднага след началото си потънах успешно в познатия (вече) свят и проследих (отдавна) известния сюжет. И след края дойде ред на ужасното „знаех си!” – предчувствах, че ще творческият екип ще задълбае в рутина и „айде-да-свършваме-вече”; очаквах, че ще има опити за визуални акценти – за разсейване на по-невнимателните зрители; видя се от рекламната кампания, че вече не е останала никаква креативна енергия и от вайръл-идеите в нет-а преди първата и втората част няма и помен… Вероятно „Игрите на глада” е един от най-подробно отразяваните кинопроекти на сайта, и може да откриете доста коментари по темата – за рекламните кампании, за режисьорските рокади, за избора на актьори. Лайтмотивът „знаех си!” се прокрадва почти навсякъде в последните 12 месеца. Защото най-голямата грешка на Lionsgate беше осигуряването на тази „времева пропаст” между двете части на заключителната история! Така и така бяха снимали всичко на куп, много по-добре щеше да бъде, ако бяха решили да се забавят, за да се монтират/финализират и двата епизода, и да ги пуснат един след друг – буквално седмица след седмица, за да може при желание да се гледат двете части непосредствено една след друга. Сигурна съм, че при такъв „сценарий” реакцията спрямо четвъртия филм щеше да е различна!

Защото „Игрите на глада: Сойка-присмехулка – част II” си е направена свръх-професионално. Историята продължава оттам, където свърши част I – Катнис Евърдийн се възстановява след неочаквания изблик на жестокост от страна на Пийта – спасен от лапите на Капитола, но с отровени съзнание и спомени. Сойката-присмехулка се е фокусирала върху конкретна цел – да убие президента Сноу! Тя иска да отмъсти и да оцелее – без задни мисли, без амбиции за лидерство, без яснота дори кого от двамата си любими младежи обича, а също дали въобще и как точно… Един ýдарен и телевизионно-пропаганден отряд потегля към Капитола, за да демонстрират „показно” как се прави революция (и отново – вездесъщото лицемерие на реалити-формата!), а символът на бунта си прави лични планове незнайно как да проникне до двореца на президента, готова за това последно и задължително убийство. Но, както иронично подхвърля Финик Одеър, започват 76-ите „игри на глада” – навсякъде в столицата са заложени гейм-мейкърски убийствени „клопки” и ще е жесток късмет, ако бунтовниците успеят да завземат града. Следват гонитби, екшън, разкрития, развръзка… и свръх-захарен финал, който си е такъв и на книга, но като го видиш на екрана, ти се иска незабавно да се изпариш от киносалона… То бива буквализъм, господин Лорънс, то бива буквална екранизация, ама чак дотам ли?! Е, да – очевидно е навлязъл толкова навътре в света на авторката, че може да режисира и на сън. То малко и така изглежда – като сомнамбулска разходка из познати сцени на действието. Кой, кога и дали е работил с актьорите? И ако беше обърнал повече внимание на развитието на образите на главните действащи лица, дали пък цялостното усещане за филма нямаше да се промени?!

Знам, че ще стана досадна с повтарянето – за четвърти път! – на констатацията, че избора на Джош Хътчърсън за ролята на Пийта Меларк провали цялата поредица, но това е реалността. Ако се стремиш към истински конфликт на много нива в отношенията между трите главни действащи лица, какъвто обективно съществува в книгите, то задължително изборът на актьори трябва да бъде равностоен. Хътчърсън е единствено безчувствен рецитатор на реплики, с когото Дженифър Лорънс е нужно да се съобразява – в нито един момент, в нито един от филмите между двамата герои не се усети нещо, което да наподобява емоционална връзка! Развитието на персонажите беше ограничено в рамките, поставени от текста на Сюзан Колинс, но не присъстваше онази магична свързваща сила на истинското чувство. Гейл на Лиъм Хемсуърт винаги ми е изглеждал по-правдоподобен от книжния си първообраз. Дженифър Лорънс се оказа прекрасен избор за ролята на Катнис и довършването на историята се случи според очакванията ми – дисциплинирано и с внимание момичето си изигра всичко, което се искаше от нея, после е съблякла костюмите, взела си е чека и на следващата седмица вече е забравила своята героиня – поне така изглеждаше в четвъртата част на филма. Ще повторя – ако двата епизода бяха пуснати синхронно, може би нямаше да се усети тази досадна кухота в завършека на сагата, но сега истината е налице…

Изненадващо за мен беше да видя как президентът Сноу на Доналд Съдърланд се превръща в цялостен образ – очаквах и той да го дава рутинно на финала, но ме очарова финеса, с който бяха добавени последните щрихи. Което отново доказва старото правило – големият актьор се доказва като такъв във всякакви филми. Същото важи за Уди Харелсън и Филип Сиймур Хофман – колкото и странично-поддържащи да го играят в тази част, и Хеймич, и Плутарх са незаменимо колоритни образи, за чието оживяване дължим признателност на тези страхотни актьори… Ако продължа да търся успешните ходове във финалната част на „Игрите на глада”, най-вероятно ще намеря още доста – присъствието на Сам Клафлин и Джулиан Мур, както и Елизабет Банкс, а също и част от визуалните решения на екшън-елементите в сюжета (в подземната гонитба на Капитола имах чувството, че с образа на мутовете художниците „намигат” на заклетите зомби-фенове и почитателите на Гигер), ала финалното усещане не е променено – разочарование.

Фактите са следните: след първата част бях изпълнена с известен оптимизъм – защото започва нова история, по много харесвана от мен книга, с подходящ избор на главна героиня; след „Възпламеняване” имах надежди, че нещата ще потръгнат в правилна посока – нов режисьор, ентусиазъм, атрактивен съжет; но след първата част на „Сойка-присмехулка” вече ми беше ясно, че (отново) бизнес-реалността взима превес над всичко друго и двата „финални акорда” ще бъдат изсвирени най-вече заради свръх-ценните боксофис резултати. А можеше… да е друго. Не бих сравнила „Игрите на глада” с други „young adult” книжни или филмови сензации, но със сигурност очаквах много повече.. И ако трябваше да избирам сега – щях да си остана с образа от книгите, без да се доверявам на киноадаптацията, колкото и „old fashion” да изглежда това… Сбогом, Катнис!