Goosebumps: Страховити истории / Goosebumps

Робърт Лорънс Стайн отдавна е спечелил и многократно защитил титлата и имиджа си на тийн версията на Стивън Кинг. Даже „тийн“ е силна дума – Стайн пише за аудитория във възрастовия диапазон 8-12 години, така че ако не толкова на младежката, то конкретно на детската литература е абсолютен владетел… поне що се отнася до cтраховитите истоpии. Куриозното е, че от чисто комерсиална гледна точка той всъщност е по-хитов писател от Кинг (400 млн. копия от книгите му са продадени в световен мащаб… срещу 350 милиона на Краля). Творбите му са изключително зарибяващи, тъпкани с обрати и с т. нат. cliffhangers, които често увенчават почти всяка глава. Героите му са любознателни хлапета, които в процеса си на приобщаване и свикване с някаква нова среда (семейството им се пренася в забутано градче или отиват на екскурзия в отдалечено, понякога екзотично място) се сблъскват с нещо едновременно фантастично и страшно. При все увлекателността си и неоспоримо разтоварващото съдържание, често хартиените му творения (предвид количеството им – това едва ли е изненада) страдат от повтаряне на модела, но това е по-скоро бял кахър на фона на едно особено важно обстоятелство: историите на Стайн карат децата да четат като луди. Освен това някои от романите му са с ненатрапчив етичен подтекст, както и доста мрачни теми за размисъл или сюжети за запомняне, да кажем „Лятото на страха“, „Стой далече от мазето“ и „Добре дошли в мъртвата къща“. Последните три, впрочем, са част от феноменално успешната и многобройна поредица „Goosebumps“ на издателство Scholastic (жалко е, че у нас авторът не е познат с писането си, а с ТВ-екранизациите си – няколкото безславни опита за превод на Стайн на български език приключиха с провал, докато късометражките, излъчвани по Fox Kids, се помнят и днес).

С оглед на упоменатото в горния абзац, пристъпваме към проекта „Goosebumps: Страховити истории“ на режисьора Pоб Летерман с очакването за нещо познато, което да отговори както на зрителските страсти, жалеещи за миналото, така и на желанието на съвременните пубери да видят нещо по-модерно, което частично поне да кореспондира с тях. Началото е типичен Стайн: малко след смъртта на баща си тинейджърът Зак се премества заедно с майка си в малкото и никакво градче Мадисън, ситуирано нейде из щата Делауеър. Интересното е, че за разлика от тертипа на повечето заглавия от серията „Goosebumps“, тук семейството е непълно, но в интригата все пак се намесва една втора, по-зловеща и загадъчна семейна половина: намръщеният и недружелюбен съсед Шивърс, живеещ изолирано с щерка си Хана, която очевидно от пръв поглед хлътва по Зак и противно на родителските заръки започва стабилно да движи с новата си дружка. В уравнението попада и Шамп – задължителният залупен приятел тип Рон Уизли, който е безнадеждно влюбен в секс символа на училището. Важно е да се отбележи, че подобно и на произведенията на Стайн при Летерман изграждането на действието е постепенно – ужасиите не стартират с първия кадър чрез някакъв тийзърски пролог, който разкрива какво да очакваме в лицето на древно проклятие, демонски съзаклятници или гибелно пророчество. Напротив: осигурено ни е достатъчно време да се потопим в баналното ежедневие и поетапно да навлезем във фантазията на Стайн, послужила за вдъхновение. Така стигаме до момента, когато Зак и Шимп уж спасяват Хана от набезите на настойника й, но както много добре знаем, пътят към Ада е постлан с добри намерения: смелото им дело отприщва десетки страшилища, държани досега под ключ в мистериозната библиотека на Шивърс… който пък се оказва, че е самият Стайн, живеещ инкогнито и опитващ се всячески да предпази света от злото, стаено в библиографията му.

Симпатичният каст, свежият диалог, адекватна адаптация на Стайновото въображение, а и значително подсилената роля на един от най-ярките злодеи от книжната поредица „Goosebumps“ – марионетката Слапи, който обединява, контролира и насъсква ордата чудовища срещу жителите на Мадисън, та всичко това накуп гарантира отличното забавление, сервирано както с умерен сантимент, така и с подобаващото компютърно генерирано зрелище, болезнено типично за днешното кино. Гъделичкащите асоциации с любими комедии на ужасите от 80-те години на миналия век (най-вече „Гремлините“ на Джо Данте) допълват чисто фенския кеф, а и библиофилите не са подминати, особено що се отнася до вече споменатия Кинг, който често е обект на вицове и закачки – примерно аналогията с кулминацията на хоръра му „Тъмната половина“, филмиран от Джордж А. Ромеро през 1993 г., е трудна за пренебрегване, когато Слапи (един своеобразен Джордж Старк, вдъхновен на свой ред от „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ на Робърт Луис Стивънсън) се опитва да попречи на своя създател да го победи чрез писане; писането не е просто терапия, а истинско оръжие срещу детските страхове, а и срещу фобиите на порасналите. Както Слапи е Старк, така Стайн е Тад Бомънт , който докато трака трескаво по пишещата си машина, придвижва действието и спомага за щастливата развръзка (чудесна метафора за битката срещу вътрешните демони и за креативността като метод за преборването им). Кодошът е хептен култов поради факта, че този сегмент от „Goosebumps: Страховити истории“ е разгърнат на театрална сцена, украсена с декорите на „Сиянието“.

Естествено, Летерман нито се стреми самоцелно да оригиналничи, нито влага някакъв кой знае колко по-дълбок подтекст; съответно филмът му не само не се опитва да избегне клишетата, а съзнателно ги преследва и това го превръща в преднамерен шаблон на неподправената и лишена от претенции екранна разтуха. Дори усещаме бегла самоирония, когато десетки дребни керамични гадове завързват Стайн и се опитват да го издърпат към печката: сцената автоматично препраща към „Пътешествията на Гъливер“ – негативно приетия от публиката провал на Летерман (отново с участието на Джак Блек), излязъл през 2010 г. Истинският Стайн пък има епизодична поява към края – като преподавател по актьорско майсторство, а артистично поднесените финални надписи директно възкресяват кориците на „Goosebumps“ – при това под акомпанимента на един по-скоро генеричен, но иначе задължителен за такъв проект Дани Елфман, който озвучава триизмерно анимирания artwork, следващ стриктно класическите и добре познати визии от бестселърите на Стайн.

Негативните компоненти на „Goosebumps: Страховити истории“ се изчерпват основно с прекалената употреба на CGI – Летерман щеше да спечели, ако беше ползвал повече практични ефекти и по-малко анимация. Освен това включването на толкова голям брой от любимите „Goosebumps“ монстъри след даден етап спира да те радва и по-скоро дразни, тъй като върху почти никой от тях няма фокус и не успяваш да им се порадваш пълноценно. Спорен е и прекалено надутият хепиенд – образът на Хана с напредването на фабулата се очертава като класически трагичен; тя e тъжен, но точен символ на скъсването с фантазията и приемането на реалността, който символ се демитологизира с нейното завръщане на финала. Вероятно за мнозина, особено ако cа подрастващи, подобна забележка не е от значение, но обратът е в директно противоречие с едно от най-важните послания: превъзмогването на загубата и привикването към промяна.

Изброените оплаквания са издребняване. Накратко: „Goosebumps: Страховити истории“ е пипнат, свеж, разпускащ и работи безотказно на нивото, което сам си е поставил за цел. Оставаш доволен, тъй като вместо да получиш очаквания от трейлърите евтинджос, си изненадан с рядко енергично кинематографично отражение на творчеството на Стайн. Затова се пригответе за носталгично влакче на ужаса, което обикаля през всички спирки на детството, за да спре на последната и най-важна: тази на порастването.

7/10