Казино / Casino

Някои мои приятели израснаха със „Star Wars”, други с филмите за Индиана Джоунс или с „бат Арни” в „Терминатор”, „Командо” и „Конан варваринът”, а аз с гангстерското кино на Скорсезе, Брайън Де Палма, Копола, Серджо Леоне и актьорските чудовища Пачино и Де Ниро. „Смърках кока” с Белязания, „крачех“ из селцето Корлеоне, „пуших опиум“ в китайския квартал, исках да приличам на Нийл Макколи от „Жега” и въобще „For me being a gangster was better than being president of the U.S.”. (Въпреки това не станах нито наркоман, нито бандит, защото, както казва Тарантино, филмите с насилие в киното могат да те направят единствено творец на филми с насилие.)

Моят личен Personal Jesus до ден днешен си остава Мартин Скорсезе. Авторът на шедьоври като „Шофьор на такси”, „Разяреният бик”, „Добри момчета”, „Казино”, „Авиаторът”, израснал в квартала „Малката Италия” в Ню Йорк покрай типове, приличащи на героите му от „Жестоки улици” (филмът от 1973 г., дал старт на кариерите на Харви Кайтел, Робърт Де Ниро и на самия Скорсезе), и „wise guys” типовете от „Добри момчета”. Един от най-добрите му приятели от детинство е син на мафиотски шеф, но фактът, че расте като слабо и болнаво дете, страдащо от астма, може би го спасява от италиано-американската мафиотска среда и го тласка към киното. От малък е воден често на кино от баща си и майка си и филми като „Шейн” (1954), „Денят, в който Земята спря” (1951), „Човекът от Колорадо” (1948), „Следотърсачите” (1956), „Шемет” (1958), „Scarfacе” (1932), „Гражданинът Кейн” (1941) и „Война на световете” (1953) го бележат завинаги.

За Скорсезе и филмите му е писано и казано почти всичко – много от тях ще останат в пантеона на киноизкуството. „Шофьор на такси”, „Разяреният бик”, „Добри момчета” – те са получили признанието на зрителите и критиката по целия свят. Затова ми се ще да обърна внимание на един от не дотам оценените и признати негови филми, а именно „Казино” – magnum opus-a за Лас Вегас през 70-те, градът без ограничения.

След „Невинни години” (1993) и култовия 225-минутен документален филм „A Personal Journey with Martin Scorsese Through American Movies”, Скорсезе се връща към гангстерското кино, разработвайки сценария на „Казино”, базиран на едноименната книга на Никълъс Пиледжи – бивш криминален репортер със солидни познания за ъндърграунда и мафията, с когото вече е работил в „Добри момчета”. Пиледжи пише книгата си след часове записани разговори с истински гангстери и се вдъхновява от историята на един от тях – Лефти Розентал. Историята е следната: мафиоти от Средния запад купуват казино в Лас Вегас и изпращат техен човек да го ръководи, след което – за по-сигурно – изпращат друг да се увери, че парите отиват където трябва. Двамата са стари приятели, но влизат в конфликт, в центъра на който е жена. Скорсезе също се среща с Розентал, харесва екстравагантния му и ярък стил на обличане и контрастиращото сдържано поведение.

Де Ниро И Джо Пеши

От самото начало на работата по филма кастът на главните герои в него е ясен – Робърт Де Ниро (Сам Ротстийн) и Джо Пеши (Ники Санторо). И двамата големи приятели на Скорсезе и по думите му, „част от семейството”. Сътрудничеството между Де Ниро и Скорсезе вече е белязало кариерите и на двамата и е родило класиките „Шофьор на такси”, „Разяреният бик” и „Добри момчета”. Съвместната им работа започва с „Жестоки улици”, а Де Ниро се снима при Скорсезе още и в „Ню Йорк, Ню Йорк”, „Кралят на комедията” и „Нос Страх”. Джо Пеши вече е избухвал с култови роли в „Разярения бик” и „Добри момчета” – сцената с диалога между него и героя на Рей Лиота („Искаш да кажеш, че съм забавен?…”) е импровизация между двамата и емблематична за филма. По-голям проблем е изборът на актриса за Джинджър – проститутката, която застава между Де Ниро и Пеши. Желаещите са много. Първа опция е Мадона, но изборът на Скорсезе е Шарън Стоун – секс символ, нашумяла с еротичния трилър „Първичен инстинкт“ (за който, като пишлигар, трябваше да чакам ранните часове на деня по сръбската телевизия, за да видя, че Шарън не обича да носи бельо). Първоначално контактите между двамата са се осъществявали на ниво агенти. Това така и не дава резултат. По тази причина Скорсезе взема нещата в свои ръце и инициира лична среща между него и нашумялата актриса. Срещата за малко да се провали, поради закъснение на Скорсезе. Той е принуден да издири Стоун. Намира я в ресторант в Ел Ей, за да ѝ поднесе своите извинения, и това изглажда всички недоразумения между тях. След това правят една проба в Ню Йорк, на която Шарън е фантастична и Скорсезе разбира, че това е актрисата, която му трябва. Играта ѝ внушава сила и увереност, актрисата е решена да прави и по 40 дубли, ако се наложи, и е способна да побеснява, когато трябва. Още на пробите проличава, че между нея и Де Ниро има необходимата химия, за да се получи един добър филм, затова ролята е нейна. Във второстепенните роли влизат добре познатите от други филми на Скорсезе – Франк Винсънт, Джери Вейл и дори майка му, Катрин Скорсезе (в ролята на майката на Пискано), която вече е играла майката на Джо Пеши в „Добри момчета”.

По-горе казах какво вдъхновява сценария на филма. Да видим каква история се получава на практика: Сам Ротстийн „Асото“, чийто прототип е Розентал (в ролята Де Ниро), е най-добрият хазартен играч в Средния запад. Направил първия си залог на 15 години и оттогава не е спирал да печели. Перфекционист, проучващ и най-малката подробност за спорта, на който залага – дали играчът има проблеми с гаджето, дали смърка, как отскача топката на конкретната настилка… Тази информация споделя с големия бос Римо Гаджи, защото „да поддържаш щастието на Римо беше най-добрата застраховка“. Ники Санторо (Джо Пеши), стар приятел на Ротстийн, опасен и неконтролируем, е натоварен от босовете да се грижи за златната им кокошка – Ротстийн.

Шарън Стоун

За управител на новозакупеното казино „Танжер“ във Вегас босовете от Средния запад изпращат Ротстийн, който за отрицателно време удвоява печалбата му. Виждайки колко пари им носи това начинание, те изпращат Ники във Вегас, за да пази Ротстийн и да не позволяват на никой да му се бърка в управлението. Ники обаче не седи мирен, а започва да изкарва пари за себе си – изнудва сводници, наркомани, дребни престъпници, започва да дава заеми с лихва, събира група покер измамници, с които вършее в казината. В същото време Ротстийн се влюбва в проститутката Джинджър – работещо момиче и топ измамница в Лас Вегас. Жени се за нея, но бракът им e обречен – Джинджър се омъжва за Ротстийн само заради парите и е в сложни отношения със стария си сводник Лестър (в ролята Джеймс Уудс), който я използва, за да точи пари от Асото. Ники и Сам стават все по-силни, влиятелни и богати и колкото по мощни стават, толкова повече се самозабравят; алчността, жаждата за власт, липсата на мярка – архетипни човешки пороци, съборили цели империи, провалят и тях. Твърде много кока, жени, пари… Постепенно нещата излизат извън контрол. Ники Санторо влиза в черния списък на ФБР и му е забранен достъп до всяко казино във Вегас, а това рефлектира и върху неговия приятел, който става обект на проверки от страна на Комисията по контрол на хазарта. Куфарчетата към босовете олекват. Ники започва да обира местните тузари и още повече приковава вниманието на властите, а един ден ФБР случайно, подслушвайки магазин във връзка с друг случай, попадат на вице боса Пискано, който (за да не се прецака) е записал всеки долар, който е харчил – безценна информация за разследващите и началото на края…

Това, разбира се, е само бегло щрихиране на историята и по никакъв начин не ни казва защо този филм е мастърпийс от най-чиста кино проба…

Още с началните си надписи (дело на култовия дизайнер Сол Бас, сътворил надписите на филми като „Шемет”, „Север-северозапад”, „Психо”, „Добри момчета”, „Нос Страх” и др.), на фона на музиката от „Страсти по Матея“ на Йохан С. Бах и златисто-неоновите светлини на казината, всичко подсказва, че ще гледаме поредния шедьовър на Мартин Скорсезе.

Скорсезе и Де Ниро

Първото, което искам да отлича, е феноменалната актьорска игра – Робърт Де Ниро, Джо Пеши и Шарън Стоун правят безкомпромисни, органични изпълнения, изграждайки живи, пълнокръвни образи на хора, които сякаш скрита камера е заснела, докато реалният живот тече. Де Ниро, самият той известен с маникалния си перфекционизъм като актьор, се готви за ролята след безкрайни часове разговори с прототипа на героя му – истинския мафиот Лефти Розентал. Екстравагантните костюми в шантави цветове (розово, тюркоазено, жълто, прасковено), които Де Ниро носи, са изцяло вдъхновени от гардероба на Лефти. Излишно е да правя какъвто и да е анализ за играта на титан като Де Ниро – тя е просто безкомпромисна. Джо Пеши пък предлага запазената си марка – взривоопасен коктейл от брутален хумор и насилие. И, ако за Де Ниро и Пеши това не е никаква изненада, то Шарън Стоун като проститутката Джинджър, продала душата си на системата, прави най-силната роля в кариерата си, която ѝ носи „Златен глобус“ за женска роля в драма и номинация за „Оскар“ (самата награда обаче отива у Сюзън Сарандън за „Осъденият на смърт идва”).

За съжаление, освен края на 70-араския Вегас, филмът маркира и края на бляскавите кариери на Де Ниро и Пеши. След „Казино“ Пеши се снима в две слаби комедии, „Смъртоносно оръжие 4” (1998), след което си взема 8 г. пауза, преди пак да се появи под режисурата на Де Ниро в „The Good Shepherd”. Де Ниро не спира да се снима и до ден днешен, но така и не прави истински голяма роля (ролите му във филми като „Фенът” на Тони Скот или комедиите „Анализирай това” и „Запознай се с нашите” са добри, но не и велики). За Шарън Стоун пък това си остава единствената ѝ изява на топ ниво…

Шарън Стоун и Мартин Скорсезе

Операторската работа на легендата Робърт Ричардсън („Взвод“,JFK“, „Доорс“, „Авиаторът“ и почти всички филми на Тарантино) е чудовищен микс от светлини, злато, ярки цветове, власт, пари и насилие. Тоналността на филма е тъжна, горчива и меланхолична – нещо, което камерата на Ричърдсън блестящо представя на екрана. Снимането му е изродско и ако трябва да изреждам сцените, които са ме изкефили, ще трябва да преразказвам целия филм или да перифразирам Оги Павлов, като кажа, че любимият ми момент са първите 170 мин. Сцената между Де Ниро и Пеши в пустинята обаче е шибано изкуство и не мога да не я отбележа. Тя продължава само три минути, но е смазваща кинематографично – общият план на пустинята, супер близкият план на Де Ниро, при който в кадър са само слънчевите му очила и отражението на пристигащия автомобил на Джо Пеши в тях, потеглянето на Пеши с мръсна газ и замръзналият в облака от прахоляк и пясък Де Ниро, показани в общ план… Pure beauty! Сцената е и много важна драматургично за развитието на историята. На зрителя става ясно, че връщане назад няма, че и двамата стари приятели са отишли твърде далеч и до края на филма може да се случи всичко между тях. Драматичността на сцената е подсилена с брилянтно използваната музика на френския композитор Жорж Делрю от „Презрението” на Жан Люк Годар.

Стилът на воденето на разказа чрез „глас зад кадър“, познат ни и от други класики на Скорсезе като „Шофьор на такси” и „Добри момчета”, работи страхотно и тук. Но, ако при тях разказвачът е само един – Травис Бикъл и съответно Хенри Хил, то тук историята е представена през погледа на двата основни персонажа (героя на Франк Винсънт също има включвания, но те са епизодични), което обогатява историята, давайки ни различните гледни точки за едно и също събитие през призмата на два отделни житейски пътя.

Саундтракът е железен и чудесно улавя духа на филма и 70-те с хитове като „You’re Nobody ‘Til Somebody Loves You” на Дийн Мартин, „Sing, Sing, Sing (With a Swing)” на Луи Прима, „Long Long While” и „(I Can’t Get No) Satisfaction” на Стоунс, „I’ll Take You There” на The Staple Singers, „Those Were The Days” на Крийм, „Harbor Lights” на Платърс, „The House of the Rising Sun” на The Animals и др.

Монтажът на Телма Шунмейкър (работила с него във всичките му шедьоври с изключение на „Шофьор на такси”) в дует със Скорсезе продължава 11 месеца и прави филма ултимативно разпознаваем като произведение на Скорсезе. Трябват само няколко минути, за да ти стане ясно, че гледаш филм на големия Марти.

Няколко думи за насилието във филма. Характерно за Мартин Скорсезе е реалистичното представяне на насилието. То не е зрелищно, самоцелно, иронично или забавляващо. Не е насилието на Тарантино, което често прилива в комиксова стилизация. То е реално. Чудесен пример е сцената, в която Джо Пеши и брат му са пребити до смърт и заровени, все още дишайки. Епизодът се концентрира върху факта, че Пеши вижда смъртта на брат си. Това е показано с поредица статични планове, правещи атмосферата максимално реалистична и документална. Смъртта на Пеши е показана много по-кратко. Точно този акцент, който ни кара да изпитаме симпатия към героя, въпреки всички зверства, които е извършил, прави епизода да работи толкова добре.

Като всеки голям филм, „Казино” може да се разглежда на различни нива – като филм за двама приятели, тичащи след торби с мангизи, като история за издигането и падението на „момчетата от улицата“, като любовна история, но преди всичко е филм за Лас Вегас – града, който Скорсезе нарича „светилище за мошеници” и „място, където всичко е възможно”. Крахът на Сам Ротстийн, Ники Санторо и Джинджър е крах и на града, такъв какъвто е бил през 50-те, 60-те и 70-те години. Край на цяла една епоха, подобно на покоряването на Запада (тематика, която Серджо Леоне развива в киношедьовъра „Имало едно време на запад”). Скорсезе не крие симпатията си към Вегас от 70-те, казвайки в епилога на филма „Градът никога нямаше да бъде същият… Днес изглежда като Дисниленд… Едно време крупиетата ти знаеха името, знаеха какво пиеш. Сега все едно си купуваш билет за самолет.”

Наративната структура на „Казино” (в който липсва истинска интрига, но има история) го родее с документален филм за Вегас, мафията и хазарта. Това го отличава от филм като „Кръстникът” – той е по-скоро митология. Истинските гангстери са тези, които виждаме в „Казино” и „Добри момчета”.

Скорсезе нарича „Казино” „дълъг епилог“ на „Добри момчета”. Сравненията между двата филма са неизбежни, дори само заради участието на Де Ниро и Джо Пеши в тях. „Добри момчета” е по-концентриран, с по-малко персонажи, в който личната история на Хенри Хил е това, около което е изграден филмът. „Казино” е по-разлят, епичен, разпръснат и мащабен филм, в който Градът на греха и неговата история са главните герои. Но това по никакъв начин не го прави по-малко кохерентен филм.

Казино” е кинематографично пиршество, носещо печата на гений като Мартин Скорсезе и белязано от маниакалните изпълнения на Робърт Де Ниро, Джо Пеши и Шарън Стоун. Гледането му е мехлем за всяка киноманска душа. Определено това е моята чаша Jack, която пия поне веднъж годишно. Опитайте я и вие или си припомнете вкуса ѝ – страхотен е.

Similar Posts

Вашият отговор на Ropero Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

12 Comments

  1. Една от любимите ми сцени от филма: https://www.youtube.com/watch?v=3-d5yU-aQ34

    Перфектно съчетава брутално насилие и жесток хумор 🙂 Иначе, тази в пустинята е ясна… една от иконичните сцени в киното въобще.

  2. Евала !!! Тая чаша Jack не съм я пил от над 15 години и май е време вече да се отрежа подобаващо 🙂

  3. „In Vegas, everybody’s gotta watch everybody else“ реплика, която едва ли ще забравя. Анализа е добър, защото:
    е писана е от фен и ценител
    е задълбочен
    дава информация около детайли за филма, които не са добре известни
    Ха дано автора ни зардва с подобен в близко бъдеще!

  4. Много, много добър материал. Мен също ме накара да го гледам пак.

  5. Силно, силно… Бравос за материала, голям филм, много недооценен.

  6. Вече, почти двадесетина години не може се направи нещо добро в тази посока, последните спомени са ми до средата на 90-те, с Казино, Жега, Дони Браско, и разбира се Сопрано, сложи края на тази магия.

  7. Хареса ми статията, ама мнооооого дълго бе! Иначе изглежда задълбочен анализ и май е за уикипедия 🙂

  8. Отдавна не бях чела нещо, което не е „fast food“ относно тема кино. Браво за задълбочния анализ, има нужда от такива ревюта 🙂

  9. Благодаря на всички за хубавите думи. Щастлив съм, че най-добрият сайт за кино в България публикува мой текст. Ако ви е накарал да гледате пак филма или да си пуснете някоя сцена от него, значи си е свършил работата.

    @Pacino
    Точно така е, пич.Качествените гангстерски филми си останаха в 90-те. Последните 15г. не произведоха нищо в този жанр, което да заслужава да се нареди до „Казино“, „Добри момчета“, „Белязания“, „Кръстникът“, „Имало едно време в Америка“. Добрите неща, за които се сещам са „American Gangster“ на Ридли Скот, „Public Enemies на Майкъл Ман“, „Lawless“ на John Hillcoat. Последното, което гледах на тази тематика беше голяма боза – „Gangster Squad“.
    Имам надежди за предстоящият „„Black Mass” с Джони Деп, ама да видим…

  10. Времената са други. Тематиката (онази от минало време), представяща този тип образи не е на топ вълна в момента. Другото е имената зад тези върховни гангстерски филми. Кое днешно име може да стъпи успешно или да се доближи до тях? Та те – тези имена – общо взета изградиха стереотипа на този тип кино :D.

    Иначе нещо, което бих наредил до големите – без много замисляне – е Eastern Promises. Харесвам го повече от Казино (който ми е доста забравим честно казано, и не бих бил прекалено положително словохотлив по негов адрес като цяло). Като малка отбивка ще кажа че определено щеше да ми допадне повече един поглед към Mean Streets (като „почти“ първо-проходникът на Скорсезе към гангстерската страна на оградата) и как се държи през годните, вместо „почти“ последният му голям филм в тази ниша (от онези времена).

    Бих препоръчал Nameless Gangester (корейски), за почитателите на Скорсезе. Мисля ще останат приятно очаровани (очевиден преклон пред режисьорът).
    Отделно има други (и кой знае колко още незнайни като количество, щото днешно време кино се прави на корем), които просто не са популярни/известени, не че нещо. Mesrine с Венсан Касел (страшно качествена продукция!) например, Корейските Infernal Affairs (който все още не съм гледал :D, но си знам че Скорсезе го римейкна качествено с Departed) или Bittersweet Life (повечко екшън ориентиран).

    Образци има, има и качествени такива, в едни други времена (които може да се възродят), може би щяха да са големи :D.

  11. Най-силната страна на анализа е, че ни дава поглед на друг зрител, при това с набито око, върху подробности, които допълнително „усилват“ атмосферата на филма. И не знам защо, освен че ми се догледа филма, ми се допи и уиски 🙂
    Любимата ми сцена е вкарана и в парчетата на любимата ми група – Psycho Realm. За да разберете коя е тя, пуснете си първо „Dysfunctional“ и след това „Good Times“ от албума им от 2003г -A War Story (Book 2). И се чувствайте поздравени!