Терминатор: Генисис / Terminator Genisys

През 2029 г. съпротивата на човечеството срещу господстващата диктатура на машините е към края си. Предвождани от Джон Конър, хората успяват да сразят „Скайнет“, но не и преди жестокият изкуствен интелект да предприеме един от най-коварните си ходове: чрез машина на времето в миналото е изпратен терминатор с мисия да убие Сара Конър, още преди да е заченала своя син и бъдещ лидер на бунтовниците. Мигове преди верният Кайл Рийс да последва киборга-убиец, Конър е атакуван от мистериозен нападател, а миналото, в което Рийс се озовава, е много по-различно от очакваното: Сара е вече готова за бъдещия Армагедон, помага й застаряващ Т-800, а по петите им е променящ формата си прототип, изграден от течен метал… и това е само началото, естествено.

Първият половин час на „Терминатор: Генисис“ е почти перфектен – най-вече сцените, които 1:1 претворяват разни носталгично въздействащи моменти от „Терминаторът“ (1984) на Джеймс Кемърън. Склонен си да простиш не дотам убедителния „млад“ Арнолд Шварценегер, както и самоцелното заплитане на сценария, само че последното неминуемо те кара да се запиташ как и дали ще бъде оправдано случващото се на екрана. Отговорът не закъснява и не е приятен: изведнъж един от най-загадъчните елементи в първите три филма – машината на времето, която досега не бяхме виждали, а и която винаги е имала ненатрапващо и косвено присъствие, е трансформиран в средство, което буквално можеш да сглобиш с подръчни средства в гаража си. Демитологизирането на въпросното устройство и употребата му като някакво терминаторско такси през различните десетилетия, из които се озовават героите, е първият признак за проблем в продукцията на Алън Тейлър – тези драматургични своеволия принизяват „Терминатор: Генисис“ до нивото на евтин сериал, при който придвижването на действието и разплитането на конфликтите има значително по-слаба необходимост от обяснение или мотивация (от друга страна, почитателите на лековатия и с право забравен „Терминатор: Хрониките на Сара Конър“ може да останат доволни).

Освен това най-популярният в поредицата времеви парадокс отново е застъпен чрез привидно усукания и уж оригинален сюжет: както „Скайнет“ създава себе си чрез първия терминатор, изпратен в 1984 г., чиито останки са в основата на революционните разработки на д-р Майлс Дайсън (ключова фигура  в корпорация „Сайбърдайн“), довели до появата на „Скайнет“, така и Конър създава себе си, изпращайки Рийс по същото време, за да защити майка му, подсигурявайки бъдещото оцеляване на хората. Парадоксът е колкото интересен, толкова и научно спорен, разбира се, но на кино работи брилянтно, поне що се отнася до „Терминатор 2: Денят на Страшния съд“ (1991) на Кемърън. За съжаление, с напредването на „Терминатор: Генисис“ цялата претенция за преоткриване в разбъркания и уж рестартиран таймлайн работи по точно обратния начин в сравнение с, да кажем, находчивия „Стар Трек“ на Дж. Дж. Ейбраймс, който също започна собствената си митология наново, но и много по-адекватно. Подмяната на Конър, скандално разкрита още в рамките на рекламната кампания, е обрат, който не рефлектира според предвижданията – превръщането му в злодей не носи нужния емоционален ефект и в крайна сметка врътката е пропиляна и изгубена сред дъждовете от куршуми и бездиханните гонки… Нека тогава оставим настрана всички възможни стремежи на Тейлър за фабулна иновация и да обърнем внимание единствено на гръбнака на петата част: жалкото е, че няма нищо, което реално да осмисля направата на „Терминатор: Генисис“ – даже предхождащият го „Терминатор: Спасение“ (2009) на МакДжи имаше по-разумни основания за съществуването си от това поредно преследване между хора и машини в надпревара с времето и в стрeмеж чрез една голяма кулминационна експлозия да се терминира „Скайнет“.

Друг провал за „Терминатор: Генисис“ е онова, което вбесяваше още от трейлърите: кастингът. Макар все пак да проблясва химия между Рийс, Сара и Т-800 (има някакъв чар в абсурдната, но забавна антагонистична „семейност“ между войника, защитаващ бъдещата майка на Спасителя, и терминатора, конструиран от самия „Скайнет“, благодарение на който Сара до този момент всъщност е останала жива), но това не премахва неприятния вкус от нелепия диалог и безсилното актьорско присъствие на Емилия Кларк и Джай Кортни, който винаги е с вид и маниери на примитивен бабаит. В „Терминаторът“ Майкъл Бийн дори само с мършавата си, изранена физика и с невротичното си, болнаво поведение напълно те убеждава, че неговият Рийс е ветеран от смъртoносна и изтощителна война – ядреният Холокост на бъдещето го е маркирал необратимо. Докато новият Рийс е фитнес модел с харизмата на права щанга.

Крайно неубедителен е и Джейсън Кларк като Конър – в „Зората на планетата на маймуните“ на Мат Рийвс актьорът стоеше чудесно, но тук нито в положителната, нито в отрицателната си версия постига каквото и да е. От всички централни образи най-добре пасва Шварценегер – не просто обръгнал, ами направо принадлежащ към ролята и франчайза. Посоката, чрез която персонажът му е бил адаптиран към напредващата възраст на австриеца (примерно крайниците му отказват, косата му побелява, перманентно дрънка като досаден пенсионер и пр.), е симпатична, но шеговитите му реплики не са кой знае колко запомнящи се (забавното „Ольд“ звучи кажи-речи култово, ако вече не го бяхме чули в „Последната битка“ на Ким Джи Ун) и се оказват забележимо по-калпави от преднамерено самоироничния „Терминатор 3: Бунт на машините“ (2003) на Джонатан Мостоу. Що се отнася до загатнатия мотив, че героят му изпитва бащински чувства към Сара: ще се престорим, че това не сме го видели. Любимият Дж. К. Симънс хептен не е за коментиране, но ще се наложи: надеждите бяха, че ще видим еквивалент на Ърл Боен, но вместо това видяхме комедиен типаж с практически нулево приложение.

Ако горните оплаквания са базисни и при наличието им проект като „Терминатор: Генисис“ е чисто и просто обречен, то детайлите не са чак толкова важни, но като бял кахър си струва да се споменат. Разочароващ е и саундтракът – дрезгавият алтернативен рок с вокалите на емблеми като Джордж Торогууд, Аксел Роуз, Гевин Росдейл и Лейн Стейли е заменен от Inner Circle + досаден поп на финалните надписи. Балансът донякъде е съхранен чрез музиката на Лорн Балф, която работи качествено като аудио-плънка между взривовете и откосите, но от друга страна при нея няма и помен от синтетичната параноя на Брад Фийдъл, комбинираща индустриалната електроника с апокалиптично звучащия драматизъм на първите два филма. Съвсем нелошият Марко Белтрами в тройката и чудесният Дани Елфман в четворката сякаш звучаха по-запомнящо се, но и Балф има какво да предложи: залагайки предимно на бумтящ барабанен ритъм в комбинация със струнно изградени композиции, той в известен смисъл надгражда паразитните трикове на надценения си ментор Ханс Цимър, ала без да установи своя музикална тема, която да отвърне достойно на Фийдъл.

Зрелището пък е подчинено на дигитални крайности и един ефектен лупинг на търкалящ се по магистралата камион не оправя положението, а епизодът с преследващите се хеликоптери е откровена бутафория. Нямаме нищо против т. нар. „suspension of disbelief“, стига това да е в рамките на жанровата или ситуационна логика – при Кемърън екшънът винаги е бил технически съобразен и маниакално калкулиран, подчинен на фундаменталните физични закони и без грам самоцелни „оver the top“ изпълнения (изключение е „Истински лъжи“, където наративът често криволичи около периферията на възможното, а понякога го напуска, но ироничната стилистика на историята го позволява), докато Тейлър очевидно има по-различни разбирания по въпроса. Трябва обаче да признаем нелошите появи на Т-1000 (И Бьонг Хун е попадение в „Терминатор: Генисис“ и е жалко, че екранното му време е ограничено), които бяха прилично хореографирани и като излъчване паснаха на аморфната социопатична традиция на страховития Робърт Патрик.

Въпреки всичко, на финала зрителят може би остава по-скоро равнодушен. Компромисно погледнато, „Терминатор: Генисис“ е около 2/3 гледаем и развлекателен, а няколкото оставени без отговор въпроса и задължителният тийзър с оказалия се все още функциониращ „Скайнет“ са достатъчна причина някой път пак да се озовем в киносалона – ако скоро или след време Холивуд ни върне в света на разбунтувалите се машини. Просто тогава бихме се заредили с повече търпение и с още по-ниски очаквания.

5.5/10