Храна за ума – Xанибал

Отидоха си дните, в които участието в ТВ продукции предвещаваше бавния, но сигурен нископлатен залез на кино-величията. Съчетанието от все по-мащабни бюджети, по-голяма творческа свобода и времевите предимства на формата (повече екранно време за разгръщане на сюжета в детайли и разработване на персонажите, вместо 2 часа, в които да се „наблъска“ всичко) са основните причини в момента ТВ продукциите да са във възход както по отношение на зрителския интерес, така и на драматургичното качество.

Впечатляващата продукция на NBC Hannibal e един от най-ярките примери за тази тенденция на малкия екран. Визуалният размах на сериала, сюрреалистичната, подобна на кошмар атмосфера, интелигентните диалози и впечатляващата актьорска игра правят нещо почти невъзможно: създават тежък като надвиснала гилотина съспенс за публика, която вече знае как завършва историята още преди да е гледала първия епизод.

Едно от най-трудните неща е да интерпретираш безкрайно познат на аудиторията материал по начин, който не само добавя нещо твое към митологията на произведението, но създава цяла нова филмова вселена, която живее собствен пълнокръвен живот. Да не говорим, че очакванията са огромни, както от страна на литературните почитатели на Томас Харис, така и на киноманите, които неизбежно правят сравнение със Сър Антъни Хопкинс, (директно влязъл в кино-историята с интерпретацията си на едноименния персонаж) и работата на Джонатан Деми, който е вдигнал летвата до равносилно на култ ниво.

Е, летвата е не просто прескочена. За телевизионните стандарти тя е буквално пометена и както никога критиците са почти единодушни по отношение на достойнствата на сериала. Ханибал изпъква с нещо много повече от криминална история и разследване на зрелищни убийства, които така или иначе са се доказали като добър генератор на рейтинги както за пластмасов ТВ fast food от рода на  От местопрестъплението Маями, Ню Йорк, Казабланка, Тел Авив и Долно Камарци, така и за популярни поредици като Декстър, The Following, Bates Motel и тн.

Ключът към силата на Ханибал се крие в умението на Уил Греъм: емпатията.Сериалът е толкова въздействащ, защото не просто виждаме какво се случва и кой кого убива. С помощта на къдравия ни Харон – Уил ние постепенно навлизаме все по-дълбоко отвъд фасадата на Ханибал (великолепно изигран от Мадс Микелсен): опознаваме го, потапяме се бавно в света му, затъваме в дълбоките води на патологичното му съзнание и мрачния свят на психологическата манипулация, на която подлага останалите.

Не просто слушаме за света на Ханибал: гмуркаме се директно в него, виждайки всички изкривени форми, докато съзнанието на Уил пулсира с асоциации за вътрешния свят на човека, по чийто стъпки върви.

В добавка към това сериалът създава свой собствен визуален почерк и стил на разказване: естетизира насилието, превръща грозното и отблъскващото в своеобразно произведение на изкуството, което по същността си прилича на самия Ханибал: безупречно изглеждащо и смразяващо кръвта с жестокостта си.

Това визуално и идейно отражение на света на Ханибал е замислено в детайли и изпипано от екипа с много конкретна идея как точно трябва да въздейства на мозъка и сетивата.  Тъй като естетиката на продукцията е много силно повлияна от бароковото изкуство, ще се опитам разгледам някои от основните неща в него през призмата на много популярната през този период Алегория за петте сетива.

Sight

Джеймс Хоукинсън, който отговаря за операторската работа, споделя че много от визуалните решения са психологически обосновани, а не просто въпрос на дизайнерско или творческо решение.Oтправна точка е мракът, който струи от Ханибал, тъмната му страна, която операторският екип умишлено използва като начин на осветяване на героите. Колкото по-дълго контактуват с Ханибал, толкова повече се набляга на драматично осветление и все по-плътни сенки. Сякаш мракът постепенно ги обгръща.

През цялото време, докато гледах сериите си мислех за барокови картини заради тежките драматични и осветени като в картина сцени, както и заради поднасянето на храната (за това по-нататък в текста), така че никак не се изненадах днес, когато в интервю с Хоукинсън, разбрах че отправна точка за цялата стилистика при заснемане е била картината на Караваджо Отвеждането на Христос: начина на осветяване на лицата там, цветовете, драматизма.

(Скоба) Тук освен визуално намигване има и закачка със сюжета, ако приемем че предателството между съмишленици и целувката на Юда могат да се съотнесат с обратен знак – Ханибал не е Месия, а антагонист, носителят на недвусмислен чифт рога, като Знаете кого.(Затваряме скобата)

Но да се върнем към думите на Хоукинсън. Той казва че дори изборът на осветяване и обективите са избрани спрямо психологическото състояние на героите: все по-тъмни и мрачни пространства с влошаването на психическото състояние на Уил, все по-размит заден фон с цел да се внуши, че макар и да гледаме не можем да видим всичко.

Нещо все остава скрито, нещо все остава в сенките.

Интересни са и напълно съзнателните решения за заснемане на самия Уил (Хю Данси, който въздейства невероятно в тази роля, въпреки че е почти незабележим в други свои появи) от страна на екипа. Режисьорът и операторът са се споразумeли дори чисто визуално неговата изолираност да бъде подчертана чрез дълбочината на фокуса. Ако има няколко плана както в горния кадър да кажем – разследващи на заден план, Уил по средата и Джак Крофорд отпред, всичко е извън фокус освен Уил, което хем насочва вниманието ни директно към него, хем го показва изолиран, откъснат от заобикалящата го среда.

Излишно е да подчертавам колко въздействащa e употребата на такъв тип фокус във филмова продукция. Освен да насочва погледа към съществените детайли (и да размива/прикрива останалите), чисто естетически ефектът е огромен. Съчетан с дизайна на локациите, психеделичните видения на Уил, подобните на сън асоциации и болната симетрия в ужасяващите, но спиращи дъха местопрестъпления, този подход прави от Ханибал истинско произведение на изкуството.

Един от най-интересните визуални елементи са повтарящите се сцени с елен/рога и начинът, по който тези два елемента се появяват показнo или остават само загатнати в сериала под формата на сън/видение/халюцинация или детайл от интериора (неделима част от трапезата, скулптурите и кабинета на Ханибал).

Стана ми интересно дали еленът няма някакво конкретно символно значение (освен травмата на Уил, която отключва цялото нещо с Дерек Джейкъб Хобс). Guess what?:  „Thе instinctual energy that deer represent tells us to trust our gut reactions, because those instincts will tell us when to fight or flee.“

Именно това е ролята на елена в шоуто- той е Подсъзнанието на Уил, което му казва че това, което търси е близо, ужасно близо, буквално пред очите му и само трябва да се довери на шестото си чувство. Тази тема навлиза дълбоко в света на втори сезон, когато Подсъзнанието на Уил буквално го бомбардира с асоциации, като в сън, който съвсем правилно сочи към това, което в будно състояние отказва да види.

Taste

Вкусът играе безкрайно важна роля в цялостната митология на книгите, филмите и сериала. Все пак същността на Ханибал е в максимата „You are what you eat“ (all puns intended).

Неслучайно в първата сцена, в която Ханибал се появява, той яде.

Епизодите и в двата сезона носят имена на храни/части от меню, като целия втори сезон е (в буквален и преносен смисъл) многостепенна гурме вечеря:пилотният епизод Kaiseki носи името на традиционна японска вечеря, а останалите епизоди в сезона са ястията и поредността, с която се сервират по време на нея (намигване към предстоящата поява в следващия сезон поява на ключова фигура за живота на Ханибал- Лейди Мурасаки).

Всичко безкрайно много ми напомня на поговорката „Revenge is a dish best served cold“.

Излишно е да обяснявам колко съвършено изглеждат приготвените от педантичния Ханибал неща и колко disturbing е изрядното им поднасяне като се има предвид надвисналата над всяка сцена истина за съдържанието на месото в тях.Силната ми асоциация на атмосферата на сериала с барока се дължи именно на тези ястия и начина, по който са аранжирани на масата на Ханибал, придържайки се към композициите, осветлението и цялостния стил на популярните през 17 век натюрморти, наречени Vanitas/Суета.

Суета не само в смисъла, който днес влагаме в думата (Ханибал с изрядния си външен вид, видимо се вписва и в това), а в някогашното му значение: заблудата, че младостта, богатствата и пищността могат да променят факта, че си смъртен. Храната се разваля и изгнива – за бароковия художник натюрмортът не е просто красива картинка, той е алегория на това колко преходно и тленно е всичко. Неслучайно много натюрморти включват череп. Върнете се към най-горната промо снимка на Ханибал в този пост и ще видите за какво говоря и колко силно повлияна е стилистиката на сериала от това изкуство.

Вкусът има и други по-зловещи измерения. Той издава психологическото състояние. Вкусът на страха има своята специфична киселинност. Сълзите са солени и горчиви и с тях Мейсън Върджър подправя своето Мартини, консумирайки плода на извратените си игри с психиката на хората.

Smell

Ръка за ръка с вкуса на приготвените ястия върви и обонянието, способността да се насладиш на аромата им. Много по-красноречива роля, обаче, играят миризми, за които дори не подозираме. Did you just smell me? – пита Уил и дори не подозира какво може да му коства ароматът, който тялото му издава.

Обикновените убийци надушват страха и паниката на жертвите си, но като първокласен хищник Ханибал може да усети много повече. Все пак единственият друг персонаж с толкова силно изострено и рафинирано обоняние, за който се сещам е Жан-Баптист Грьонуи от Парфюмът на Патрик Зюскинд…

Енцефалитът на Уил е безмилостно предусетен и манипулиран според нуждите. Силният разпознаваем парфюм на Фреди Лаундс вероятно е струвал живота на поне един човек. Тялото издава всичко.

Hearing

Класическата музика е неделима част от високо естетизирания свят на Ханибал. Толкова неделима, че както е видно от снимката направо си става част от някои хора в епизода Futamono.

Колкото до вкуса на Д-р Лектър, италианският произход (с намигване към Макиавели) на персонажа е подчертан с вкуса му към свирене/композиране на клавесин/чембало – типично ренесансов инструмент.

Ханибал често слуша класическа музика сам или с гости по време на вечеря или подвизите му са озвучени с класически композиции като добавка към визуалния размах на показваните сцени: най-често под съпровода на Бах, Шопен и Дебюси.

Като цяло звуковите ефекти, особено в сцените, в които Уил визуализира момента на убийството, са доста въздействащи и сериозно помагат за потъването в атмосферата на сериала.

Touch

В Ханибал, като че ли докосването не предвещава нищо добро. Дискретността и предпазливостта на Д-р Лектър не предполагат да е много touchy-feely с хората около него, с изключение на тези, които влизат под кожата му като Абигейл Хобс и Уил, май единственото докосване остава за сегашни и бъдещи жертви.

Самият Уил трудно допуска някой до себе си и това се влошава прогресивно с губенето на почва под краката му – поне до появата на Марго Върджър. Сцената, в която се направи визуален паралел между двете двойки (хайде няма да spoil-вам съвсем за негледалите сериала) разми до максимална степен усещането за пространство и докосване.

Всъщност за Уил по-правилното е по-скоро да се говори не за touch, a като цяло за: out of touch. Започвайки да размива възприятията си за реалността под манипулацията на д-р Лектър, Уил се докосва само до смърт и разруха и се отчуждава още повече. Още по-лошо от физическите неща, до които стига е фактът, че се докосва предимно до абстрактни неща- като съзнанието на убийците/Убиецът, по чийто пети върви (в кръг). Toвa e докосване, което осакатява и без това нестабилния му вътрешен мир.

Всички тези неща превръщат Уил в не по-малко интересен и забележителен герой от Ханибал: вътрешната му борба и лутането приковават вниманието и го правят противоречив и пълнокръвен. Той е не просто идеализиран антипод на Ханибал, а постоянно променящ се персонаж, който крие много изненади.Изправянето на двамата един срещу друг беше страхотен катализатор на много събития във втори сезон, но истинският stand off предстои и честно казано нямам търпение.

Ханибал е сериал, за който може да се пише безкрайно много: засега оставам само с тази асоциация за сетивата и си оставям вратичка за връщане по-нататък с любим цитат и любимия ми поддържащ персонаж –  неотразимата в новия й вид (какво хубаво FBI намигване) Джилиън Андерсън 🙂

Be careful, the mirrors in your mind
can reflect the past of your soul.

От Константина Василева