Kurt Cobain: Montage of Heck - ревю

Montage of Heck” беше дълго и нетърпеливо очакван. От една страна, защото в скромната му рекламна кампания се говореше, че ще е „дефинитивният филм за Кобейн”, заради позволението на дъщеря му – Франсис Бийн Кобейн – и възможността режисьорът Брет Моргън да се разполага свободно в стаята с личните архиви на рок-иконата. От друга страна, това е филм за една от най-влиятелните и енигматични личности в рок музиката, около чийто живот все пак са се разстлали повече мъгла, измислици и блудкавост, отколкото някаква яснота.

Или поне се бяха разстлали…

Montage of Heck” наистина достига толкова близо до Кърт Кобейн, колкото някога ще е възможно да достигнем. Започва с шумните кадри от пиршеството за всеки фен на Nirvana, концерта в Рединг (1992), преливащи с части от интервютата с Крис Новоселич, сестрата и майката на Кърт. И още на този етап, благодарение на монтажите, се усеща чудесно тонът на филма, а именно разкъсан между абсолютната тишина, спокойствието и топлината около близките, нирвана(та) и безкрайният, несекващ шум и тревогата, надвиснала над гръндж културата от 90-те години на миналия век.

Уенди О’Конър (майката) и Дон Кобейн (бащата) споделят накратко за живота си, преди раждането на Кърт, за странната връзка, която са имали, и за Абърдийн, който (им) е изглеждал като райска градина за отглеждане на дете. И двамата говорят за това колко енергичен, креативен и забавен е бил синът им още от невръстните си години, но се чувства и тихата тъга от факта, че са го отхвърляли през целия му живот, че никога не са били съгласни с него, и общо взето, че са били неадекватни родители. Кадрите от детството са озвучени от „All Apologies“ и „Lake of Fire“, а точно преди да продължим напред към гимназиалните години, започва „Something In Тhe Way”, която, както фронтменът неведнъж е споделял, разказва личната му история, докато е живял под мост в Сиатъл.

Кърт Кобейн

Някъде тук започва истинският филм – c трескави, насечени монтажи, побиращи тонове снимки, озвучавани от класики на Nirvana, които успешно предават настроението. Рисунки, актове за раждане, фигури, странни, често и стряскащи кадри от реклами и филми, изобщо всичко, което създава атмосферата на времето, но едновременно и усещането за главоломно бързия, объркан, изплашен и блестящ с особена красота живот на Кърт. За последното неимоверно допринасят уникалните анимации, пресъздаващи ключови моменти от ученическите години, за които сам Кобейн разказва с глас зад кадър, взет от изчерпателно интервю. Откриването на марихуаната като лек срещу депресията и лекуващата сила на музиката превръщат

анимациите в първия отличителен белег на „Montage of Heck”.

Моргън е избрал да не определя и категоризира, оставил е малко място на чуждите думи и вместо това единствено ни показва нещата, каквито са. Майката на Кърт е заснела огромна част от ранното му детство, а в ученическите години той сам е документирал много от онова, което е преживявал. И новият подход, разчупен и оригинален, за проявяване на всичката налична информация, невижданите преди кадри и записите, които тук чуваме за пръв път, превръщат крайния резултат в спираловидно спускане в ума на разтревожен и отхвърлян от всички наоколо му младеж, който използва гнева и недоволството си, за да трансформира споменатите разтревоженост и гняв в символ на 90-те. Присъстват непоносимостта към мачизма, към обикновените съученици и една чудовищна (в своите размери и разкрития) реплика, която звучи така: „Because I… I hated everyone. For they were so phony”.

Monatge of Heck

Филмът, обаче, работи успешно на още едно ниво,

а именно, че представя музиката и въобще възможността да се изразяваш в писмена или художествена форма, като бягство от реалността. Показва истинската същност на изкуството, каквато е била в очите на „главния герой”; нещо наистина специфично, което изпъква по цялото протежение, е проявяването на любовта, на различните обекти на влюбването, когато си на 12, на 16, на 22… и това, само по себе си, моментално го преобразува от music documentary в документален филм за един човек, не за Nirvana (Дейв Грол изобщо не се появява в реално време, единствено в архивните кадри), а за Кърт Доналд Кобейн.

В заключение, „Montage of Heck” е всичко онова, което феновете на легендарния китарист очаквахме, дори повече. Представя задоволително количество информация, помага за демитологизирането на купища измислици и теории. Не го представя едностранчиво като месия, а дава реална представа какъв човек наистина е бил, с всички предимства и недостатъци, как крясъците и болката му са се превърнали в гласа на поколението Х. Защо музиката на Nirvana е толкова лична и достъпна за милиони хора дори днес, 20 години след трагичното самоубийство на една от най-многостранните, поетични и разтърсващи рок икони, които светът някога е познавал…

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

13 Comments

  1. анимация в документално кино отдавна вече не е „нов подход“, по-скоро даже стандарт. just sayin’

  2. Действително не е нов подход, но отличителен тук е начинът, по който е използвана анимацията. И особено анимирането на рисунки и други части от дневниците на Кобейн придава уникален вкус на филма 🙂

  3. не ми се щеше да издребнявам 🙂 – разбирам и абсолютно приподписвам, че филмът е безумно як. но. (иде време за но-то)
    нищо от изброеното не е „уникално“. междувременно станали стандарт подходи в документалистиката.
    не искам да ме разбирате погрешно, просто е малко опасно да се пише „И новият подход, разчупен и оригинален, за проявяване на всичката налична информация“
    Не искам да се заяждам, за Бога, пардон, за Кърта 🙂 Просто ми се ще уникално почустваното да не бъде описвано като уникално по принцип. И въобще, повече контекст, когато се говори за направа на филми.

  4. Книжен, ти пък откога си фен на Кобейнеца бе? 😀 Знаеш ли, че в тая Операция има разни дебили, които не се кефят на Нирвана 😀

  5. Някаква идея дали ще го видим на някой фестивал по родните екрани?

  6. Има нещо крайно зловещо в мистериозната незавършеност на горния коментар.

  7. Леле, нямам идея как се е случило 😀 Но зловещото е, че дори не помня какво съм искал да напиша. Шизофрениите на Филип Дик (напоследък) не ми влияят добре, явно.

  8. Преди дни и аз го наваксах, наистина е жесток – с всичките си плюсове и минуси, но преди всичко с плюсовете. 🙂

  9. Филма наистина си го бива, просто по такъв добре изглеждащ начин е обрисуван живота на Кърт Кобейн особено с рисуваните части , браво. Сигурно го гледах 5-6 пъти все не ми омръзва .