Надявах се приятелите на Пламен Горанов да не се захванат да правят филм за него. Защото мъката е лош творчески съветник. В „Пламен“ част от тях участват, но само като персонажи от неговата история, като хората, които най-добре знаят кой е той – къде свършва действителният човек и започва легендата. А Горанов все повече се отдалечава от себе си в съзнанието на хората, които на 20 февруари 2013 година научиха за самозапалването му пред сградата на община Варна, а след това с мъка следяха постепенното угасване на живота му, докато продължаваха да протестират по улиците на големите градове в страната.
„Пламен“ бе показан на българска публика на 8 март в Дома на Киното в София в рамките на фестивала „София филм фест“, който започна на 5 март и ще продължи до 29-и.
Две години може би е твърде малко отдалечаване във времето, за да разкажеш историята на някого, който е предизвикал силен отклик у хора от всякакъв вид. Някои съжаляваха за погубения му млад живот, други бяха шокирани от ужасяващия начин, по който загина, имаше и такива, които не разбраха постъпката му и не намериха никакъв смисъл в нея. Нито един от тях обаче не остана равнодушен. А причината е ясна – Пламен и преди смъртта си беше ярка личност, с непоклатими принципи и с всеотдайност към творческите прояви. А смъртта му като че ли ги направи още по-отчетливи.
В интервю режисьорът на филма Андре Андреев казва, че първоначалната идея е била да представи Пламен Горанов като обикновен човек, с плюсове и минуси. Който е герой с живота си , а не със смъртта си, както казва негов приятел във филма. И Андреев действително е успял. Но за съжаление не е навлязъл в дълбочина. Не става ясно защо се налага да разкаже за Пламен като за обикновен човек. Нито защо толкова много хора се изредиха за поставят камък върху лобното му място. И защо тази Грамада се издига и до днес пред варненската община.
Във филма има много силни кадри – например как общинските чистачки изстъргват със шпатула овъглените останки на Пламен, или решения – да оставят сподавените звуци от мъката на негова приятелка след молбата й да спрат за малко записа, или технически ефекти – да постигнат „pop up” визуализация на фотографиите на Горанов. И все пак са недостатъчно, като че ли след финалните надписи очакваш разказът да продължи. Защото има още много да се каже…
Познавам Пацо твърде добре за да го идеализирам. Имало е идеализиране и то е било още, когато Пацо беше жив. Той наистина е легенда заради начина, по-който живя живота си, и беше легенда още приживе. Не веднъж съм споделял с приятели(далеч преди случката от преди 2г.), че Пламен ти се случва веднъж в живота, като това мнение е споделяно и от хора, които го бяха срещали един или два пъти в живота си, като въобще не беше задължително да се помни само с добро, както тези, които го познаваха бегло, така и по близките му хора (а най-близките му сме страдали доста покрай него).
Пацо заслужава (все още не съм гледал „Пламен“) животът му да бъде представен реално, защото той няма нужда от идеализиране. Всички негови приятели(а ние не сме никак малко) имаме страшно много, както весели, така и не толкова, но всичките невероятни и абсурдни истории за него, от които може да се направи не филм от 20 мин., а сериал от поне 7-8 сезона с по 20 серии. И пак не знам дали биха обхванали всичко за него, така че да бъде усетено подобаващо от хората, които не са го познавали.
Смятам, че е много трудно да повярваш за какъв човек иде реч, ако не си го познавал.
Ако не бях изживял тези истории, сигурно и на мен щеше да ми е трудно да повярвам много от нещата и да си мисля, че доста от хората го идеализират.
Исках да кажа само, че филми за него щяха да се правят, ако и да беше починал от естествена смърт, или нещо като катастрофа. Просто беше уникален във всеки един аспект от живота си и най-вече в начина, по който го живееше.
Ще завърша с една кратка историйка за него.
Беше есен, и тогава правихме изолация на един осми етаж в Сливен, а под нас забелязахме как една доста възрастна и прегърбена женица – на няколко пъти (в дните, които бяхме там) да мете падналите листа от близкото дръвче пред входа. В последния ни ден на обекта, когато правихме мазилката(по време на този процес общаците само се почесват) на Пацо му хрумна идеята, че трябва някак да се помогне на женицата, и затова изпрати общака да обрули листата от дръвчето и да ги изхвърли в чували в близкия казан. Като се наложи доста цветущо да обяснява на невярващия общак какво се изисква от него, и причините за това дело.
Гледката на което беше невероятна, онзи се качи на дървото и почна да го клати все едно има буря. И успя, не остана едно листо на дръвчето. 🙂
Сега прочетох началото на коментара си – имам предвид „да го идеализирам след смъртта му“.
Не го познавах, сигурен съм, че е бил страхотен човек, но от филма не го разбрах. Иначе не беше лош филм, доста адекватно направен, просто…
Гледах филма на София Филм Фест и мисля, че освен да събере на едно място информацията, която излизаше тук и там, други заслуги няма. Вярно е, че е направен добре, но не казва нищо. Няма собствена гледна точка, не задава въпроси и не търси отговори, не дълбае в някаква конкретна посока. Позовава се и на изключително малко източници, за да бъде сериозно документално кино, а не един набързо направен репортаж. Зад историята с Пламен стоят много противоречия, дълго сдържан граждански гняв, много премълчани престъпления. Повечето будни варненци (и не само те, може би) знаят за какво става дума и биха искали да видят един по-смел и безкомпромисен филм. Ще се осмемли ли някой да стигне по-далече?…