Вдън Горите

Приказките са фантасмагорични и познати до всяка дума истории, татко ми ги е чел за „лека нощ” когато съм била малка. Помня, че знаех наизуст съдържанието на Братя Грим (май и сега мога да го изрецитирам до някъде…), обичах да се пренасям сред героите и да преживявам всеки път, отново и отново, любимите, познати приключения. Така се чувствам и в киното. Колкото по-често се случва, толкова по-щастлива съм. А когато „деликатесът” е приказен мюзикъл, нещата лесно могат да излязат извън контрол – и горко на зрителите, които седят до мен в киносалона!

Вдън горите” дебютира на сцена през 1986 година в Сан Диего, от 5 ноември 1987 започват представленията му на Бродуей. Стиховете и музиката са дело на Стивън Зондхайм, по книгата на Джеймс Лапайн. Творците са решили да измъкнат от удобните им приказки различни персонажи и да попреплетат пътищата им в сюжета. Хлебарят и жена му си мечтаят за рожба, но за да се сбъдне желанието им, ще трябва да изпълнят почти невъзможните изисквания на съседката – вещицата, която крие Рапунцел в обичайната кула насред горския пущинак, а там живее и бабата на Червената шапчица, която някак си се натъква на вълка, защото е обрала доста курабийки и малко хляб от селската пекарна, а именно натам е тръгнал и малкият Джак със своята крава и някъде наблизо се оказва къщата на Пепеляшка, в която мащехата е разсипала лещата в огнището и не може да си представи, че заварената й дъщеря иска да отиде на бала, където – разбира се – ще срещне Принца, и ще избяга от него… Ето такава е плетеницата – очарователна, непретенциозна, забавно-римувана, интелигентно подредена и подканяща „Ела, Вълчо – изяж ме!” И да – на сцената се появяват Disney! Които проявяват достатъчно разум и ангажират за киноадаптацията Роб Маршъл. Далеч сме от мисълта, че само той е решавал кои актьори да зарази с шантавата идея да правиш мюзикъл за голям екран в 21 век, но фактът е налице – екипът е повече от интересен!

Честно да си призная, бях много скептична към възможностите на Емили Блънт и останах приятно изненадана, а за Джеймс Кордън не знаех нищо. Още от „Суини Тод” беше ясно, че мистър Деп (с камео-появяване) няма да предложи нищо повече от тананикане, а Анна Кендрик тепърва предстои да я видим в още два мюзикъла на голям екран до края на 2015, пък и има опит на бродуейска сцена. А Мерил Стрийп – е, то е ясно, че за нея невъзможни неща няма! О, да – става дума за вокалните умения и с радост мога да споделя, че (с изключение на едно-две включвания на Кордън и малкия, чаровен Хътълстоун – Гаврош от „Клетниците”) нищо не успя да ме „извади” от историята, разказана в песни. И когато става дума за мюзикъл, на всички е ясно, че е позволено известно театралничене, затова мистър Маршъл великодушно е бил разточителен по отношение на образите.

Мерил Стрийп

Вдън горите” е доказателство за липсата на ограничения за свободната творческа мисъл – ако си решил, че ще преведеш на киноезик един супер-успешен мюзикъл, няма да се замисляш дълбоко защо точно го правиш. Разбира се, авторитета, репутацията са важни, хонорарният чек също, но когато гледаш филма, ти става ясно, че тези хора са се забавлявали от сърце, докато са работили по него, и са си давали ясна сметка, че жонглират с много поуки, намеци, бъзици, че подхвърлят саркастични коментари по адрес на вековни архетипни образи и стереотипи на поведение. Съблазняването на Червената шапчица от големия лош Вълк, с песничката за „сладката малка мръвка” съдържа толкова сексуален подтекст, че в други времена филмът би могъл да бъде „бан”-нат с повече от настоящото родителско ограничение. Разказът за изядените баба и внучка продължава темата за „разкритите неподозирани тайни”, която звучи толкова двусмислено, че нищо чудно Шапчицата да ви заприлича на една истинска Лолитка. Образът на русокосата Рапунцел, въпреки привидната му излишност, е доста кухо олицетворение на безразсъдната влюбчивост, а покрай нея в приказката се пласира още един принц. И честно – една от най-вдъхновяващо забавните сцени от филма е „надпяването” на Крис Пайн и Били Магнусен, в което всеки от тях се оплаква от несгодите си със съответната възлюбена. Песента „Agony” е поздрав и чиста наслада за сетивата – докато  се превивах от смях, гледах с изумление колко тенденциозно се е вживял Пайн в своя откровено комедиен „чаровен Принц” – и колко му отива!…

Роб Маршъл успява да постигне удивителен баланс между задължителната за Disney „захарна” приказност и мрачната, заплашителна реалност, която дебне героите още преди да „заживеят щастливо до края на дните си”. Все пак не бива да забравяме, че в основата на всичко случило се „вдън горите”, е една вещица. Може да ви звучи като „дежа-вю”, ала Мерил Стрийп за пореден път демонстрира неограничените си възможности и талант в създаването на този образ – най-реален от всички нереално-съчинени герои. Грозота и старост–амбиция–красота–разочарование–оттегляне – това са „фазите” в комуникацията на вещицата с останалите персонажи и със самата приказка. Тя е „ключовият камък” в цялата история – и актрисата го доказва с финес и категоричност, присъщи на нейното майсторство. И именно защото „Вдън горите” не е „Чикаго”, мистър Маршъл трябва много да благодари на Мерил Стрийп за спойката между всички елементи и детайли, с която го подкрепя в създаването на този филм-удоволствие.

Into the Woods

И след всичко казано дотук искам да направя едно уточнение – не съм фен на музиката на Зондхайм*, не и по начина, по който обожавам Андрю Лойд Уебър. Но „Вдън горите” е забавно-мрачен, омагьосващо-реалистичен и сатирично-приказен мюзикъл, който не бих пропуснала за нищо на света!

I’m not good,
I’m not nice,
I’m just right.
I’m the Witch.

*На 22 март Стивън Зондхайм ще навърши 85 години. Той е носител на „Оскар”, осем награди „Тони”, включително и за цялостен принос към изкуството на театъра, на осем награди „Грами”, „Пулицър” и „Лоурънс Оливие”. „The New York Times” го определят като „най-великият и може би най-известният в съвремието ни творец на американския музикален театър”. Сред най-известните му творби, като композитор и текстописец, са „A Funny Thing Happened on the Way to the Forum”, „Company”, „Follies”, „A Little Night Music”, „Sweeney Todd”, „Sunday in the Park with George” и „Into the Woods”. Негови са стиховете и на „Уестсайдска история” и „Gypsy”. Различните постановки на „Вдън горите” са удостоени с пет награди „Тони” и три „Лоурънс Оливие”.

Similar Posts

Вашият отговор на TTT Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

2 Comments

  1. Поздравления, Светли, мюзикълът ме зашемети! САМО за ценители на изкуствата, като първите 2 са най-съкровените. Във века на технологиите се пренебрегват и останалите, а се обръща внимание едва на последното, киното. Филмът не ще се изтърпи от тъ(л)пата или „критиката“…

  2. Сега го гледах – може да звучи кощунствено, но за мен в този филм Емили Блънт е най 🙂