С появата си през 1954 г. оригиналният „Годжира“ предизвиква комерсиална и културна сензация, формирайки една от крайъгълните парадигми на жанровото изкуство и киното на зрелището. Употребата на прилагателни като „оригинален“, разбира се, до голяма степен е условна, тъй като подобен тип творчески явления рядко дължат появата си на самите себе си. Яхнало раменете на щатски гиганти като „Кинг Конг“ (1933) и „The Beast From 20 000 Fathoms“ (1953), праисторическото същество на Иширо Хонда отвръща със свиреп рев на Запада и заявява собствена мейнстрийм позиция, наситена със социални послания. Първоначално заклеймена от критиците, но приета с възторг от публиката, преименувана от янките на „Годзила“ и отприщила орда продължения и римейкове, рожбата на Хонда отразява цяла епоха и в крайна сметка самата тя се превръща в такава. Стихийна и непобедима, Годзила изглежда сякаш е лишена от емоция, защото „самата Годзила е емоция“ (по думите на режисьора Юн Фукуда, един от ветераните на франчайза). Тя не е просто манифестация на атомните опустошения в Япония от края на Втората световна война, но и отражение на японската действителност – на нейната сеизмична и вулканична територия, а и на наситеното с морски поверия съзнание на населението (неслучайно в „Годжира“ от един суеверен моряк научаваме легендата за Годзила, в която той припознава първите атаки на влечугото върху крайбрежието).
Цената на този успех е сравнително висока: от една страна с годините Годзила се трансформира от твар с ужасяващи характеристики в супергерой, който пази света от всякакви чудновати набези (чудовища, роботи, извънземни); звездният й ореол започва да радва децата, вместо да плаши възрастните. Днес гущероподобният мутант, минал през неизброими премеждия и физически преобразявания, е по-често синоним на пародията, отколкото символ на разплатата и изкуплението (вина за това имат и престъпно консервативните бутафорни ефекти, които игнорират анимацията за сметка на смешни костюми и картонено изглеждащи миниатюри – от даден момент нататък този подход спира да носи чар и става предимно нелеп). От друга страна, поради неоспоримата си и дългогодишна популярност, е неистова отговорност да се захванеш с гигантския звяр наново и да се опиташ да го възкресиш за модерната западна, че и световна публика. Точно затова решението на продуцентите да се спрат върху британския новак Гарет Едуардс е колкото изненадващо, толкова и логично.
Едуардс дебютира с приличния „Monsters“ (2010), чрез който ни демонстрира как може с шепа пари, инвестирани в независим филм, да направиш атмосферен и приет радушно monster flick, който работи на почти всички нива. Ако изненадата за избора на режисьор на новата „Годзила“ идва от липсата на достатъчно опит у Едуардс, то логиката следва една по-важна липса: липсата на его. Точно заради това вместо да наблюдаваме с равнодушие поредното аудио-визуално порно (тук всички фенбойчета на Питър Джаксън трябва да се почувстват настъпени), ние се наслаждаваме по-скоро на интимен филм. Нещо повече: „Годзила“ е кайджу фантастика, която не се отпуска на сигурно в обятията на своите чудовища, а гони много по-рискована цел и за разлика от (да кажем) CGI-чревоугодничеството на иначе чудесния скорошен хит „Огненият пръстен“ (2013) не е иронично гийк-намигване към поджанра, а поклон от уважение към първообраза на този поджанр. Подходът на Едуардс, както ни беше обещано от самото начало, освен че е коренно противоположен на този на Гийермо дел Торо, се опитва да бъде оптимално най-близък с „Годжира“ на Хонда, представяйки на аудиторията запомнящ се и епичен филм-катастрофа. Още с великолепната тийзър кампания на филма, която ползваше гласа на Робърт Опенхаймер и неговия зловещо прословут цитат на Кришна от Бхагавад гита, заявката за сериозен тон беше бетонирана. Музикалният реверанс към Дьорд Лигети от „2001: Космическа одисея“ (1968) на Станли Кубрик пък ни подсказа, че чисто режисьорски римейкът ще се опитва да се придържа към голямото кино. (Каквото и да значи това. При всички случаи поне индикираше, че трябва да очакваме тотална противоположност на „Годзила“ на Роланд Емерих, която с агресивната си рекламна кампания крещеше с помпозност и самонадеяност, макар при появата си през 1998 г. да се оказа предимно кичозна и беззъба.)
Близостта с „Годжира“ е налице и Едуардс – тип с очевидно вещ усет към реализма – я постига без напълно да игнорира последвалите продължения, допускайки еволюиране на образа на своята чудовищна звезда (нещо подобно се случи през 2005 г. с „Кинг Конг“ на вече споменатия Джаксън – един от последните засега опити на новозеландеца да бъде наистина искрен в това, което прави). Така се ражда новата „Годзила“, описваща рафинирано една позната история: през 50-те години на XX-ти век човешката злоупотреба с атомното оръжие пробужда от анабиотичната им летаргия древни същества с огромни пропорции и нетипичен метаболизъм. Опитите да бъдат спрени не постигат успех, а задълбочават проблема и в началото на XXI век титаните са вече достатъчно силни, за да развихрят хищническата си ярост, засищайки радиоактивния си глад, рушейки всичко по пътя си. Естествено, докато това се случва, няколко човешки персонажа се опитват хем да спасят положението, хем да оцелеят… а на финала осъзнават, че това, което е изглеждало като ултимативна заплаха, всъщност се оказва неочаквано спасение.
След наелектризиращия старт на филма, който (в най-добрия смисъл) леко напомня на страхотните начални надписи на Емериховата „Годзила“, следва слабовата, близо 30-минутна експозиция, балансираща сляпо между сценарно лутане, стерилен диалог и спорадичен патос, често минаващ границите на поносимото. После обаче атмосферата убедително настига позакърпения сюжет и баналната драма за разбитата връзка между таткото и сина бързо се превръща в background-разказ за син, който трябва да поправи или да не повтори грешките на баща си на фона на надигащ се цивилизационен крах. С други думи: с излюпването на мъжкия MUTO и след смъртта на Джо Броуди, изигран със страст (поне доколкото му е възможно предвид схематично развития му образ) от все още „горещия“ ТВ-идол Брайън Кранстън, новата „Годзила“ влиза в правилния кинематографичен коловоз.
Над всичко изпъква ненатрапчивата, но прецизна и отдадена режисура на Едуардс, който несъмнено е силно повлиян от creature feature шедьоврите на Стивън Спилбърг „Челюсти“ (1975) и „Джурасик парк“ (1993) – заради очакването и съспенса, но и заради свирепостта на природата като проява на възмездието. Разбира се, нито при Спилбърг, нито при Едуардс това възмездие не е мотивирано от технофобия; то е проекция на чисто човешкото, без посланието да пречи с претенциите си на зрелището – все пак „Годзила“ е основно развлекателен филм, а подтекстът е повече благоприятен страничен ефект, отколкото някаква творческа маниерност. Затова и асоциациите с аварията в електроцентралата на Фукушима (най-вече в началото на филма), макар и неизбежни, са далеч по-малко болезнени в сравнение с дори днес пулсиращата агония от Хирошима и Нагасаки, която драматично рефлектира върху „Годжира“, особено в сцените с разрухата на Токио и последствията от нея (във филма на Едуардс почти еквивалентен епизод е този в Хавай, ровичкащ из пресните спомени за земетръсните и смъртоносни цунами трагедии от последните години). Благодарение на прекрасния саундтрак на винаги удивителния Александър Деспла, който се усеща страхотно при „извънфилмово“ слушане, но който в контекста на филма буквално ти изправя косата, „Годзила“ изглежда, но и звучи автентично. Решението да не се злоупотребява с присъствието на мутиралия антагонист допълнително нажежава (или смразява?) настроението – по същия начин, по който в „Пришълецът“ (1979) присъствието на заплахата се усеща, но до края е почти неуловимо, така и при Едуардс напрежението от неизвестната, но явна опасност изплита цялостното усещане с почти садистично търпение. Естествено, няма как да криеш основното меню до края, така че когато Годзила се показва в пълен блясък, ефектът е наистина шамаросващ. Едуардс обаче не спира дотук: дори след като гигантите влизат в яростна схватка, екшънът флиртува със зрителя и не му позволява да огледа действието и участниците, докато не настъпи същинската кулминация: насред рухнала урбанизация, изпържен хайвер и тиктакаща бомба, която се детонира с изпепеляващ блясък.
Красотата на „Годзила“ струи от визията на филма, но и от дизайна на своите митични образи. Годзила никога не е изглеждала толкова внушително – с по-малко антропоморфна и далеч по-животинска муцуна, с бронирано от люспеста текстура тяло и със задължителния атомен дъх, а нейните опоненти – електромагнитни насекомоподобни колоси с разгонен нрав – имат леки сходства с Clover от „Чудовищно“ (2008), но са достатъчно добре развити, за да бъдат положително възприети и самостоятелно. Самите сблъсъци помитат всички досегашни битки в поредицата (независимо дали става дума за по-сносния „Годзила срещу Биоланте“ (1989) или за откровено смехотворния „Godzilla: Final Wars“ от 2004 г.), а не кой знае колко натрапчивия, но все пак наличен трансцендентен мотив, който срещаме при някои от по-старите филми, тук може съвсем бегло да се почувства, някак мимоходом , например с двойния припадък – този на Годзила и Броуди, след победата над женския MUTO. В японските филми от франчайза образът на създанието понякога се допира до източните символика и духовност, а опустошенията на Годзила може да се разглеждат като божествена намеса (в този смисъл тя не е нито добра, нито лоша; тя просто прави това, което е необходимо за възвръщането на баланса); при Едуардс това не е недвусмислено заявена тема, но начинът, по който е поднесено всичко, допуска и такова тълкуване – в чисто философски смисъл, без вулгарно буквализиране.
Няма как да не се маркират и слабостите на филма – те, наред с неориентираното начало и като цяло не дотам изгладения сценарий, силно афектират персонажите и развитието им. При повечето от героите и начина, по който са изиграни, проблемите са чисто драматургични и това влиза в директен конфликт с намерението на Едуардс да покаже една по-човешка история чрез историята на „Годзила“. Актьорското присъствие е в пъти по-професионално от това в повечето издания от поредицата (независимо дали говорим за японските филми или за креативно сакатата игуана на Емерих), но така и не успява да впечатли. Плюс е, че тук Кранстън за пръв път получава шанса да се развихри драматично, било то в рамките на ограничено екранно време (това беше напълно пропиляно в други високобюджетни проекти, като „Зов за завръщане“ и „Джон Картър: Между два свята“, излезли през 2012 г.), но почти винаги жестокият Кен Ватанабе във всеки кадър изглежда идентично, без капка емоционален диапазон, а неговият антураж – в лицето на безличната Сали Хокинс – стои единствено като безцветна панделка с нулева фабулна функция. Взелият се на сериозно Арън Тейлър-Джонсън е бездушен, но в никакъв случай трагичен, което води до компромисно примирение от страна на зрителя; филмовата му съпруга също не успява кой знае колко да те подтикне към каквото и да е отношение (при всички случаи обаче е далеч по-удачна от кифленското бездарие на Мария Питило при Емерих, че дори и от преиграването на Момоко Кочи при Хонда). Истината е, че тя е необходим елемент в подобен тип филми, но избирането на сравнително познатата Елизабет Олсън сякаш е задължило Едуардс и компания да й предоставят повече присъствие от необходимото. Приятно изключение е краткото, но симпатично участие на Жулиет Бинош, която повече от 20 години след „Джурасик парк“ все пак се озова в близост до допотопни животни (ролята на д-р Ели Сатлър в екранизацията по бестселъра на Майкъл Крайтън първоначално е била предложена на нея, но Бинош я отхвърля заради ангажиментите си в „Три цвята: Синьо“ (1993) на Кшищоф Кешловски).
В крайна сметка реинкарнацията на едно от най-могъщите и легендарни кино-божества не избухва в пълния си потенциал, но със сигурност ударната вълна от новата му поява – цели 60 години след първата – е достатъчно силна, за да го затвърди като вълнуващо събитие. Рядко можем да видим толкова дръзки решения по линия на толкова ангажиращо и обременено от прекомерна експлоатация съдържание и точно в това филмът успява, а Едуардс заслужава аплодисменти: въпреки бремето на очакването и задълженията на изградената митология, Годзила изплува от дълбините, както никога досега – с нрав, много по-убедителен, откогато и да било. Едновременно разрушител и спасител на светове, Кралят на чудовищата не само възвърна имиджа си, но и се доказа като крал на едно почти първокласно кино изживяване.
7.5/10
Deadline съобщиха за продължение.. 🙂
http://www.deadline.com/2014/05/godzilla-2-sequel-warner-bros-legendary-gareth-edwards/
пазейки се от спойлерите , които щедро разпръсквате, ревюто ще чета след някой ден, ама кво е мнението ви за новата ай макс зала?
Много добро. Има си някой забележки, но като цяло беше супер 🙂 Аз лично останах много доволен. Природата зовеше, та не можахме да ви изчакаме да обменим мнения след края, но… виждам, че горе-долу съвпадат хехе 🙂
И аз останах много доволен. Даже се изкефих максимално! 🙂 Едуардс е свършил прекрасна работа. 🙂
Много добро ревю, даже „ревю“ не е най-точното. Това е урок по Годзила! 🙂 Само един съвет, ако може да се разделя ревюто с някакви точки или теми, напрмер „предистория“!
Аз такива разрушения във филм не съм виждал до сега 😀 . Дринов беше споменал за Pacific Rim, че има много добри визуални ефекти за бюджета си от 190 млн $, а тук просто няма какво да говорим … Изтръпнах на някои сцени, но последните 20 минути ме оставиха без дъх 🙂 , а Браян Кранстън си изигра много силно ролята . Бих оценил филма с 8.5/10 и все пак римейка на Кинг Конг от 2005 ми харесва повече . Нямам търпение да видя продължението на историята начело с 200 млн $ бюджет 😀
В сравнение с предната Годзила е по-слаб. Не се научиха, че гол CGI филм не прави.
@Riddick
Става новата IMAX зала. Дали е по-добра или по-лоша от старата, всеки ще реши за себе си.
@Godgift
Коя предна „Годзила“? На Емерих ли? Да, онзи беше „шедьовър“!
Годзила се бори като мечка!!! Факт. Точка. И е супер!!!!!!!!!!!! 🙂 🙂 🙂
Ревюто е пре-крас-но! 😀
Филмът е добър – много 🙂
Малко як concept art. 🙂
Много добре написано! (макар да е толкова дълго, че накрая взех да се прозявам – и макар с много от казаното да не съм съгласна.)
Явно авторът в добре платен!
Няма да спойлвам с конкретика, само с лични впечатления!
Филмът според мен беше доста посредствен и някак си остава привкус на нискобюджетен! Има красиви сцени, но те са по-скоро като застинали картини в които си личи визията и умисъла, а иначе всичко останало 90% е посредствен пълнеж!
Общо взето гледаш, очакваш, очакваш, очакваш, задаваш си въпроси от типа: е сега като обяснят това или онова ще е много интересно и изведнъж почват да се бият и филмът свършва! Изведнъж е силна дума, защото първите 80% от филма са бавни, безлични и не компенсират нито с история, нито с ефекти, нито с драма, нито с човешки съдби, с една дума с нищо!
Пълно разочарование, само обещанията за мрачен, завладяващ флм с невероятен актьорски състав остават… и не искам да кажа нищо за Кев Уатанабе или любимецът от Breaking bad (както го знаят повечето хора), те са уникално добри и се справят отлично, само че имат точно толкова екрано време, колкото и годзила – 10 мин в най-добрия случай!
Положението е Pacific Rim > Годжира™ за съжаление, а толкова потенциал. Силно японска поредица, а толкова да не се усеща като такава. Едните червени фенери не оправят положението. Момента с „аз имам пистолет, знам как да го използвам…“ просто беше толкова на място. Сигурно са му казали и на Кен Уатанабе да извади и той една катана и да всява страх, в замяна на повече екранно време, но явно им е теглил една.
Свръхестествен тАпизъм, а уж науката ни убеждава, че не съществуват необясними явления. Единствената разтуха през тези два часа, прекарани в Зоната на здрача, е смехът, породен от играещия като ударен по главата Кен Уатанабе и съм сигурен, че са го праснали здраво за да кандиса. Ако сред хората, замесени в тази подигравка с човечеството, има такива с развито чувство за самооценка, то единственото им оправдание да не си теглят куршума би могло да бъде само мисълта за паричките, прибрани от нас – балъците, подведени от перфектните трейлъри.
Според мен Pacific Rim и Годзила, два филма, които много хора биха описали като клиширани простотии за големи чудовища, трябва да бъдат вкарани в учебната програма и да не се дават дипломи на никакви кандидат-режисьори, сценаристи и подобни, които не могат да видят разликата между двата филма и да обяснят защо единият е страхотен, а другият, позволявайки си сдържаност, не е нищо повече от високобюджетно любителско начинание.
Blagoi Ivanov e 4ovek na Peevski! LI4no poznawam 4oveka. Ne mu viqrvaite za nishto!
A filma e mnogo dobar. Ve4e go imapo torentite. 4akame subs oba4e.
Благодарности на ъпа! 😀
Филмът определено има „ишус“, но от друга страна има и страхотно неща в него и като цяло ми напълни душата, а в последно време това ми се случва ужасно рядко. Гледа ми се отново (за трети път). 🙂
Гледах го вчера и останах със смесени чувства – иначе зверски зрелищния спектакъл, качествената игра на „ветераните“ актьори и сравнително интересната фабула беше зверски омазана с безобразната игра на уж главния герой и хилавото обяснение как, видиш ли това аджеба били праисторически гадини, които се хранят (???) с радиация, а не са наедрели поради човешката арогантност да си прави ташак със законите на природата. U srs ? Вярно, фантасмагория си е, ама…. Това малкото пишлеме Арън Джонсън с вариацията си на гримаси тип Кирстен Стюърд беше абсолютна разсипия на екранно време и въпреки, че в идиотщинката Kick-Ass си вършеше работата донякъде прилично , тука е абсолютно дърво и явно на някой роднина прекалено много му се иска да е „актьор“ и го бута къде ли не. Кен Уатанаби и „нашия човек“ показаха класа (доколкото го позволява слабия сценарий) и не бяха чак толкова зле, колкото актьорите в Pacific Rim, който си беше абсолютно дъно в това отношение. Ефектите няма да ги коментирам, на висота си бяха, но 3D-то от своя страна очаквано беше „колкото да не е без хич“. Не беше като цяло катастрофа филма, имаше много ценни моменти, но ми е непонятно защо развалят иначе интересни идеи за пълнещи душата аудиовизуални monster залъгалки с толкова отчайващо слаба актьорска игра…
„но ми е непонятно защо развалят иначе интересни идеи за пълнещи душата аудиовизуални monster залъгалки с толкова отчайващо слаба актьорска игра…“ Защото си мислят зрителите за идиоти и са прави общо взето за това.
Филмът е екстра, но разбира се има забележки. Арън Джонсън е забележителен бордюр, а Сали Хокинс ме впечатлява само с челото си. Намирам и за трогателно как командосите през цялото време бяха с бронежилетките и се държаха все едно се бият с терористи, а не с 100 метрови чудовища. Спойлер – Начина, по който Гоздила стана, изтупа праха от себе си, мина между два небостъргача и се гмурна към село също беше уау:) Но изброявам слабичките моменти, защото силните бяха много повече. Доволен съм от Годжирата аз:)
Godzilla: The Art of Destruction
Concept(ual) Art Book Preview:
https://www.youtube.com/watch?v=bhPaSa5OuEA
Почваме ги на килограм 🙂
Untitled Star Wars
Distributor: Buena Vista
Release Date: December 16, 2016
Genre: Sci-Fi Adventure
Director: Gareth Edwards
Силно земетресение!!! Какво става в АЕЦ „Козлодуй“?!???
A-ха-ха-ха-ха! Годжира идва. 🙂 Или някое МУТО, може би? 🙂
Обичам киното, и мога да се изкефя на всякакъв тип филми.
Въпреки позитивното ревю тук(което си е почти 100% гаранция, че филма е пълен ташак, щом иде реч за летни хитчета) му дадохме шанс. Отидохме с максимално занижени очаквания, с идеята да си изкараме що годе приятно, нещо неангажиращо и т.н. Да, ама не. Като се има предвид, че бяхме доста разнородна компания, всички бяхме втрещени от бездарната простотия, която се изля отгоре ни.
СКУКА, ПОСРЕДСТВЕНОСТ,И АБСОЛЮТНО НЕНУЖНО 3Д.
Като най-големия грях на тази безподобна боза е СКУКАТА. Успехът на такива филми си е чист позор за киното. Позорно е и това „ревю“, в което се опитвате да извадите вода от триста кладенеца, за да оправдаете всичките му кусури.
Струва ли си?
Дееба, покрай Scrotum-а и Honest trailers вече всички станаха критици и си мислят, че разбират от филми. 🙂
Требва да си направите ЛАЙК бутон като във фейсбука за да мога да лайкна коментара на Изумен 😉
Един Like и от мен за коментара на Изумения !
btw лом им беше на screen junkies honest trailer-а на X-men 😀 още повече дискусията за Godzilla
Така, сега за филма – трагична немощ, жалки и безцелни образи, никакъв съспенс, грозна и бутафорна „буболека“!
Със смъртта на Кранстон филмът загуби емоцията, с която започна. Няма CGI ефект, който да подсили апатичните, нелогични и безмислени персонажи, които се показваха покрай чудовищата. Иначе евала за труда на екипа.
Към краят си филмът беше загубил много от елементите си – освен шумът – който ставаше все по-непоносим …Ако зрителят си тръгне някъде 20 минути преди краят може само да спечели …
За пореден път се убеждавам – че едно от най-яките оръжия срещу холивудските финали се съдържа в нас самите – като упражним правото си да си тръгнем по-рано. Така – и тук конкретно – от първите две третини получаваме приятно кинопреживяване …без да стигаме до момента в който неизбежно го разваляме с безумни или псевдо обяснения /проникновения или клиширани образи и хепи-енди…
Незнам кое е по-голям празник за киното – всяка нова полу-успешна „Годзила“ (в кавички според името на съответния пореден изпъчен сериен франчайз) направена от (нарочно) още непокварен режисьор – или всеки нов филм на Fred Cavayé…
Аз 100% избирам всеки нов филм на Cavaye – който досега не се е наел да прави продължение на нито един от своите разкошни бисери в съспенса – Той ме развлича без да се налага да създава ‘чудовища’ – които неизбежно (според природата им) рано или късно се самоизяждат/унищожават…. Така имаме чудно развлечение – от което за нищо на света не бихме си тръгнали преди да сме стигнали до последната секунда на задъханият им край …..
Как се прави кино за кеф ?
Ето така:
https://www.youtube.com/watch?v=7vYaPIfwwTs
Гледах го три пъти – филмът е повече от чудесен. Да, има недостатъци, но положителните му страни са далеееч повече. Финалът по никакъв начин не попада в отрицателната графа. А да кажеш, че “буболеката” е грозна и бутафорна… Na-um, вместо да говориш глупости дай ревю на някой български шедьовър, обещал си. 🙂 🙂
За мен този филм не сработи като цяло;
На първо място – сценарият е абсолютно слаб, що се отнася до героите и линиите им: – Кранстън беше единственият, за чиито герой ми пукаше; Аарън Джонсън не притежава нито харизмата, нито актьорските умения, необходими му, за да защити присъствието си; Кен Уасабито исках да го зашлевя многократно с чук през лицето за всичкото повтаряне на простотии. Герой, който по дефиниция е учен, а всичко, което плещи, е свързано с някаква вдетинена философия за баланса в природата е… как да кажа… пълен бул. и изсмукан от пръстите. Ако такъв тип обяснение е работело преди 60 години и в друга филмова култура, то не работи сега и в западната такава, според мен.
След смъртта на Кранстън (ненужна на този етап, според мен, можеше да се направи далеч повече с този актьор и герой) всичко губи смисъл; някакви войници, въоръжени с автоматични оръжия и защитени с бронежилетки (?!?!?!) при положение, че рано във филма атакуват едното МУТО с ракети и те му действат като утринна роса…. не знам;
От това, което аз исках да видя, дефакто получих малко и чак накрая – дзверовете се биха ефектно (макар, че и тук се чувствах ограбен, щото половината кадри бяха от монитори и екрани (wtf?!??!!?)) Дизайна на чудовищата беше приятен, хареса ми класическият вид на Годжира и … толкоз. Скука. Всичко мога да простя, обаче двучасов филм за биещи се чудовища, който някак си се оказва snoozefest … сори.
Или пък не е за мен; виждам, хората си го харесват масово.
I can’t get it. Just can’t.
P.S.
Забравих да добавя – филмът е грешно кръстен Годзила. Трябваше да го кръстят „Перките на Годзила“. Те имат повече екранно време от самия звяр;
Over and out;
На второ гледане е още по-приятен. А това „филмът е грешно кръстен Годзила, защото, нали, нямало много от Годзила“ като го чуя, и… всичко приключва до там.
Абсолютно съм съгласен с Dorrian ! Дори доста нещица е спестил 🙂 Но странно е как минусите при едните се изтъкват като плюсове от другите …
Да, и „Пришълецът“ не трябваше да се казва така, нито „Челюсти“, нито „Джурасик парк“. Не, чакай, той може, а ма и при него динозаврите ги показват по-малко отколкото Годзила тук.
Балансът на живота сега е много по-релевантен отколкото беше преди 60 години, при това в много по-голяма степен в западната култура. Но да, виждам как „божествения“ образ на Годзила, може да се стори на много хора като WTF, и започвам да си мисля, че беше добре, че не беше работено повече в тази посока – да стане като някой от древните „спирити“ във филмите на Миязаки – така както ми се искаше.
А това за бронежилетките – нещо което напоследък чувам от няколко места, – е абсолютно малоумен довод против (макар не и толкова, колкото този за това, че не показват боя между чудовищата за да пестят пари – цунки Ти-си-знаеш-кой, I love you! :)) Повече от половината екипировка на военните не им е необходима по-всяко време, но все пак я носят. Нали не е нужно да обяснявам защо това няма никакво отношение към качествата на филма?
ХА-ХА-ХА
Хахахах Дрин, както го коментирахме това face to face, сравнението с „Челюсти“ и „Пришълеца“ не е особено приложимо в случая с „Годзила“.
И при „Челюсти“ и при „Пришълеца“ имаме създание, което в по-голямата част от времето е скрито от погледа на героите, напада изневиделица от засада … изобщо криенето на създанието в тези филми е търсен ефект за подсилване на напрежението и там този похват работи. Докато в „Годзила“ имаме чудовище с исполински размери, което разрушава градове, всява повсеместна паника, видимо е за всички зрящи и единствено зрителят e лишен от привилегията да види това зрелище, освен за кратко през зърнистите и неясни телевизионни кадри. Да, сигурно не са избрали този подход за да спестят пари (няма да спреш да ми го натякваш, нали :D), но поне за мен този техен избор не работи 🙂
Това за мен е основният проблем … освен изброените от Dorrian „дреболийки“ 🙂
p.s. I love you 2 ! 😛
Е, нали ти обясниха във филма, че Годжира обитава дълбините, където има силна радиация. Тя се показва за първи път в Хаваи, което е към средата на филма. Там обаче МУТО-то е твърде слабо и бързо си обира крушите. След което има преследване до Сан Франциско, където е и големият кеч. Не разбирам какво точно са ти спестили? Няколкото тийзвания не скриват някакви епични сцени, а по-малки сблъсъци между чудовищата. Ако ти ги бяха показали, крайното мазало нямаше да е наполовина толкова въздействащо, колкото е в момента.
Дрин, много ме кефи момента, когато Годзила се появява до гнездото. Първо показват само опашката, а музиката почти изчезва, чуват се само два странни акорда. Мисля че последвалия рев го имаше в трейлъра-където пред нея има китайски фенер. Мега яка сцена.
Не, всъщност са две. Първата е тази: https://www.youtube.com/watch?v=DCiM8kSfb8I
А втората е когато мама МУТО фокусира дришльото, дето й гръмна бебетата. Ех, как се дразня, че не разполагам с филма в момента. 🙂
@MadMax
Не знам какво сме коментирали, но напротив, супер приложимо е – няма никаква разлика. Това с „мащаба“ не го приемам. Годзила е животно, което по традиция се крие и е нормално да не подава глава от водата всеки път. А в случаите, когато е навън и нарочно не е показано, вече е логично, че е съзнателно решение на твореца, което е същото като при горните филми – решение, което работи на 100%. И нека не забравяме, че МУТО-тата всяват паниката, а тях си ги показват предостатъчно.
А чак сега зацепвам колко яко са проектирали маршрута на Годзила, и защо точно минава през Хаваи. 🙂
Опа, пропуснал съм коментара ти, преди моя. Ама нищо, де, то аз няма какво да кажа по него. 🙂 Моят любим момент май се очертава този при моста – освен че изглеждаше яко, имаше нечовешки звуков дизайн, направо ми напълни душата. 🙂
Хаха, филмът е ма-ло-у-мен! Но остава приятно чувство! В един момент реших, че е комедия (в някакъв смисъл) и доста се забавлявах! Наистина никакво сравнение с „Огненият пръстен“!
E, Габриела, ти поне като драматург трябва да оцениш качествата на филма, като структура, ритъм и т.н. “Огненият пръстен” е страхотен филм, но аз смятам, че в много отношение е по-слаб и тези недостатъци ясно изпъкват на второ и трето гледане. При все, че двата филма са абсолютно несравними, де. 🙂
@Дринов
Сравнението с „Челюсти“ и „Пришълец“ не е на място; Двата филма са horror (нищо, че вторият се води sci-fi), поджанр „monster in the house“. Съответно това, че не ги виждаме, си е жанрова тропа и работи там. Jurasic Park (adventure, по-близо до обсъжданият тук филм) не е кръстен на динозаврите, а заглавието е смислова заигравка по отношение на идеите на филма; па и ако не се лъжа, виждаме динозаври за пръв път в първата 1/3 от филма и от там нататък не спираме да ги виждаме; да не говорим, че перспективата е на героите, защото техният живот си е съвсем реално в опасност, докато в тази Годзила нещата не стоят така; Първо, че Годзила е протагонистът във филма, съвсем очевидно и второ – не може протагонистът не може да го няма през повечето време, рийш ли? Изобщо тези сравнения … уважавам те и т.н., ама как да кажа – са малко „тц“.
Сега за военните; и в този смисъл – за всички герои. Защо ги има? Чия е историята? Кой от тези герои имаше каквато и да е роля в моя между чудовищата и за чии ни е да им следим безличните сторилайни? А и защо да ми пука за самия гущер? Реално нито Годжира имаше някакъв характер, нито МУТИ-те. Конфликтът беше за ей-така – абсолютно безпредметен и лишен от реална мотивация от чиято и да е страна;
Много сбъркан драматургично филм е този, колкото повече мисля за това, толкова повече се нервя; През цялото време – смесени послания – и по отношение на ритъма и по отношение на жанра. Габриела е права – в някакъв смисъл е комедия; Имаше един момент в който Годжира е свален и лежи в прахта. Кикес го гледа, и Годжира го гледа обратно. И се гледат. Можех да се закълна, почти очаквах Годзила да беше проговорил на английски в този момент;
Обаче ще го гледам пак, напук на всичко, което казах. Ще се опитам много да го оценя;
Ми, гледай го, защото не си прав. И по принцип, познаваме се добре, така че не е нужно да ме „patronize“-ваш. 🙂
Сравнението с “Челюсти” и “Пришълец” работи прекрасно, първо защото и „Годзила“ е жанров филм, а дори и да не беше, похватът с криенето на нещата се използва и за създаването на съспенс (справка Хичкок) извън традиционното за хоръра (качествения) „това, което не виждаш е най-страшно“ и, второ, защото самият режисьор казва, че тези филми са му вдъхновението и отправните точки.
Относно „Джурасик парк“, да, показването на динозаври в първата третина, но Т-рексът, който е „звездата“ на филма, се появява 1 час след началото и екранното му време е броени минути – всъщност, времето, в което виждаме каквито и да е динозаври във филма, е общо 14 минути. Сигурен съм, че в „Гоздила“ времето, в което виждаме „гадове“ е доста повече, както и „рейшиото“ Годзила/МУТО е доста по-голямо в полза на Годзила, отколкото това на Т-рекса спрямо другите динозаври в „Джурасик“. И не знам колко е очевидно, че Годзила е протагонист във филма. Протагонист е Арън Тйлър Джоунс. И тук перспективата е на хората, и от тук произхожда и част от това, че не виждаме всички битки на чудовищата. Годзила е енигма, той не причината за отприщването на събитията, той е реакция, необходимо е да бъде забулен в мистерия. Пък и не вярвам наистина да смяташ, че ако бяха показали млатещи се чудовища още от 15-тата минута, филмът с всичките му останали сценарни проблеми, щеше да стане по-добър.
За военните пък съм толкова доволен, че не бяха малоумните злодеи, които виждаме типично, те просто си вършеха работата без излишна злоба. И аз да бях, да ми разправя някакъв „нека се бият“, и аз щях да го отеба. Историята е на семейството на Кранстън. Мотивацията на неговия герои беше да открие каква е причината за смъртта на жена му. На Джоунс, да изпълни предсмъртната заръка на баща си да се прибере при семейството си, нещо което влезе в конфликт с дълга му като войник към всички останали хора – нещо, което е елементарно, но не съвсем лишено от качества. За мотивацията на чудовищата. Каква е мотивацията на един носорог? Животните искат да се възпроизведат както всичко живо на планетата, това е. И Годзила имаше характер, като за същество, което, пак повтарям, трябва да е и е(!) енигма.
Перфектно изградена драматургична структура и ритъм – перфектни! Просто със сбъркани (разменени) места на героите и един два излишни, позеващи образа. Кранстън определено имаше най-интересната история и не трябваше да умира толкова рано. Изпълненията на актьорите (извън Кранстън) също не бяха на висота.
Така че, „рийш ли“, въобще не си прав – казвам ти едно голямо „ТЦ“. 🙂
Дринов, признай, че Годзилката е комедия 🙂
В своя защита ще кажа, че нямаше абсолютно никакъв съспенс, за драматизъм да не говорим! Военните къртеха с глупостта си, както и „учените“ 🙂
Признавам, да! Единственото по-смешно от филма, е твоят коментар. 🙂
Ама аз съм до тук с пъненето да отговарям по-точки. Бла е написал прекрасно ревю – ако то не ви е достатъчно, едва ли и аз ще успея да ви убедя, ако ще вода от 550 кладенеца да донеса.
Ревюто е за феномена Годзила и е не чак толкова ласкателно за филма, колкото ти се иска, а Узумаки е маниак 🙂
И отново по линия на смешното – накрая всички в салона се хилехме, когато МУТО-то хрускаше ядрени бойни глави като гризини 🙂
Аз съм бил на прожекция на „Спасяването на редник Райън“, в който някви тъпаци се хилеха когато един от умиращите войници викаше „мама!“. Това не е довод в полза на филма като комедия, а за ниската култура на зрителите. И ревюто на Узумаки е ЗА филма и Е ласкателно – оценката му е 7,5-8 от 10.
Ама да ти кажа, радвам се, че не ти харесва филмът. В последно време бях започнал да се притеснявам, че си се отрекла от Господа и си развила вкус към това изкуство. 🙂 🙂 🙂
Гледам, сравнения размятате.
Еми, няма нищо общо между култов филм като Джурасик парк и обикновен филм като Годзила.
14-те минути в първия са направени така, щото зрителят да мисли, че вижда динозаври през цялото време! (аз поне така го усещам, а съм го гледала и напоследък)
В Годзила наистина остава усещането, че много ги дават чудовищата, ама всъщност си малко прецакан и нищо не си видял.
Аз нямам кой знае какви забележки към филма, забавен ми беше, но в никакъв случай няма да го запомня и препоръчвам.
А Габриела ако вика на новата Годзила комедия, да преговори на Роланд Емерих варианта – е те това е ромком! 😀
Анита, според мен и ти самата не знаеш какво точно си казала.
За да е ясно, сравненията с „Джурасик парк“ не са качествени! Те се наложиха заради глупостта, че, разбираш ли, филмът е тъп и не трябвало да се казва „Годзила“, щото не показвали Годзила достатъчно. Тррррт! Недостатъците на филма по никакъв начин не са свързани с това, колко точно показват чудовищата. И не знам ти с какви усещания си за това, какво точно се вижда или не, но аз гледах филма три пъти (и не разчитам като теб на мъгляви спомен за това, какво точно съм видял или не), и повярвай ми, чудовищата си имат предостатъчно екранно време.
Какво и е на Емериховата годзилка (за времето си) :(?
За времето й ли? Джурасик парк е с пет години по-стар от нея, а изглежда като правен вчера. Технологичното развитие не е оправдание.
Изглежда, като правен вчера, ама друг път. Изглежда точно , като правен когато е правен. 🙂
Кхъм, да, не говорех само технологично, като казах това (а отдавна и не съм го гледал). Какво ще кажеш за късче от тогавашния времеви период :)? Емерих, също така е може би в „най-силният“ цикъл тогава, и едва след Патриотът (па дори и той влиза горе-долу) почва да зацикля и да му се губи ефекта с тия бедствени вакханалии. За сметка на това други дойдоха и под „друга“ форма, и смея ли да кажа с по-малко достойнства 😀 (не визирам ревюираният тук филм – не съм го гледал – говоря като цяло).
p.s. годинките на Джурасик Парк и те си личат :), за щастие е сниман от Спилбърг.
Филмът не тъп, а просто МНОГО ТЪП.
Чуден летен хит за подрастващи кретени, ама те са си таргет група, при това – голяма, както виждам от коментарите 🙂
Не мога да разбера какво се пънете…..
Все едно пари ви дават…
Баси, честно да ви кажа като видя, че така започнете да се пънете и заповам да смятам, че сте много зле наистина..
В аптеките продават хапчета „Инсулин“. Големи са колкото ябълка. Купуваш си едно и почваш да хрупаш. Хруп, Хруп… и след някоколко дни почваш да се оправяш.. 😉
А сега майтапа на настрана. Винаги ще има хора, които харесват или не харесват нещо си. Това е то индивидуализма и проявата на характер. Затова всички ние сме толкова различни, с различно мислене. Това ни прави хора, но като се замисля понякога се прекрачват различни граници и това ни превръща в една дума наречена със съзвучното наименование „селяни“
Та мисълта ми е да оставите „селянията“ настрана и да се забавлявате на филмчето. Който му харесал харесал, който не… ми да минава на следващия филм….
Нали така.
Аз например последния един месец гледах Ало, Ало.. Сега съм започнал да гледам Шоуто на Бени Хил. И после ще си пусна Злостър Черното Влечуго…. И знаете ли защо????
Защото ми харесват.
По между другото снощи гледах Дректен полет с Лиъм Нийсън. Готино филмче, хареса ми.
А колкото до Годзила. АБЕ .. гледах го хареса ми като цяло. Готино филмче за разтуха.. Краят ми беше обаче много, ама много тъп… последните 2-3 минути.
Така че, минавайте на „следващия“ и се забавлявайте 😉
„винаги ще има хора, които харесват и не харесват“, това като оня виц за тото -шансът да спечелиш е 50/50 – или печелиш или не печелиш! Само дето, едно нещо като е тъпо, безидейно, без послание, без хумор, без посока, без добри герои, без добри хрумки, без добър финал, без завръзка, съспенс и т.н…. то си остава ТЪПО!!!
Ти прочете ли внимателно коментара ми?
А разбра ли го?
Точно това имах предвид., Казах, че всеки има вкусове, предпочитания и т.н. И затова на един му харесва, а на друг не…
Това не означава, че като на теб не ти е харесал, значи и на бай Ставри от Пловдив не му е харесал…
Това ти обяснявам през цялото време, че например твоето мнение не може да е меродавно за останалия свят…
Абе, аз познавам хора, които и за „Кръстника“ казват, че е пълен боклук, така че…
А пък аз познавам хора, които не харесват и „Годзила“, така че…
И аз. А уж интелигентни хора се водят. 🙂
Сноби! 🙂
Яжте лайна бе 😀 😀 😀
Аз пък познавам едно лайно, което не харесва Фелини! 😀
@MadMax
Окей, ама вие изядохте всичко. 🙂
@The Bear Jew
Какво да направя, като по принцип харесвам жени. 🙂
Ама стига лигавщини, сподели твоето мнение за филма („Годзила“), не сме го чували досега!
От известно време чета тази позорна страница и не мога да се начудя как уж интелигентни хора (ами, пишат без очеизбождащи граматически, смислови и пунктуационни грешки) – на първо място господина Дринова, се стремят от сто кладенеца вода да извадят, за да направят реклама на пълните американски боклуци, с които ни заливат от десетки вече години и се опитват да смачкат малкото останали мозъчни клетки на подрастващото поколение, гравирайки вътре думите „Обама“, „носител“, „на“, „демокрация“, „Америка“, „символ“, „на“, „свободата“. И какво? Практикувате комунистическата пропаганда в най-чист вид ли? Когато на едно лайно 1000 пъти кажете „шоколад“, хората ще го вкусват с апетит ли? Когато нещо е бездарно, тъпо, безидейно, зле изиграно, зле режисирано, но американско, няма да ви стиска да го кажете, за да не навредите на бизнеса на киноразпространителите, които плащат за сайта ви, ли? Имате ли си представа колко позорно е цялото съществуване на мизерния ви сайт? Май не, доколкото ви чета…
The hate is strong with this one 😀
@Ейййййначиииии
Предполагам, че това е било риторичен въпрос, но нека да отговоря. Плащат ни да хвалим американските боклуци. Освен това взимаме пари и да изказваме също толкова „грешните“ си политически възгледи.
И се стегни малко, първата част от изказването ти звучи почти като комплимент. 🙂 🙂
Дринов, че то си е комплимент. Доста талант трябва, за да хвалиш някой боклук. Хубавите неща нямат нужда от хвалене. Навремето, през миналия век, сватовниците са ходили само да годяват грозните моми.
Благодаря за комплимента тогава.
Извод: Дринов е американска подлога! ХАХА
Дринов е соросоид!
Важното е, че съм платен. 🙂
И стига сте спамили! 🙂
Не, просто даваме идеи за филм „Американска подлога“ е много добро! 🙂 И без това всичко с „американска нещо си“ е използвано!
Що глупости изписа, да беше написал едно ревю, както си обещал. 🙂 🙂 Да видим продължението „Българска подлога“. 🙂 🙂