Капитан Филипс

На  12 април 2009-а в близост до бреговете на Сомалия и след няколко дни дебнене, снайперисти от американските специални части пръскат черепите на трима пирати, прихванати като мишени в затворена спасителна лодка от инвентара на търговския кораб „Маерск Алабама”. В малкия плавателен съд до трите трупа се намира невредимия  капитан Ричард Филипс. Той е бил взет за заложник от африканските престъпници  след неуспешния им опит да установят контрол над „Маерск Алабама”, а драматичната случка разтоварва огромни контейнери с материал за първа страница на глобалното медийно пристанище.

Ричард Филипс влиза в светлината на прожекторите и бързо става  ясно, че и там се чувства в свои води. Героят от пиратската драма пише книга, посветена на преживяното и връчва солиден хартиен аргумент за неизбежната екранизация в ръцете на Холивуд. Хиените със сигурност са чакали развръзката на конфликта през април, 2009-а,  с калкулиращи физиономии и още преди сомалийската кръв да бъде изчистена от интериора на спасителната лодка, някъде в просторни, луксозни офиси е вибрирал въпросът – „Кой да изиграе ролята на капитан Ричард Филипс?”.

Четири години по-късно филмът, посветен на петдневната драма в Аденския залив, вече е факт. И то успешен, подплатен със солиден боксофис и прогнози за Академично злато, факт. А отговорът на въпроса е Том Ханкс. Разбира се, че Том Ханкс. Въпреки клишираните надежди на мисис Филипс съпругът и да бъде изигран от Джордж  Клуни. Както всички очаквахме, Ханкс изглежда уверено стъпил на борда на филма и още в първите минути  поемаме  по сигурния курс към познатите акватории на безбрежния му актьорския талант. А няколко кастинг открития от Минеаполис със сомалийски произход портретуват по пленяващ начин африканските пирати и осигуряват допълнителна сол на морския трилър.

Капитан Филипс

Режисьор на „Капитан Филипс” е Пол Грийнграс, който, освен с два филма от прекалено успешната сага за шпионина с амнезия Джейсън Борн, е известен със своето влечение към екранизиране на реални, наситени с драма и съспенс, конфликтни ситуации.  Такива са   „Кървава неделя” и „Полет 93”, а „Капитан Филипс” спокойно може да се разглежда като техен своеобразен companion piece в иначе леко противоречивата филмография на британеца.

Филмът започва с представяне на двата основни персонажа – капитана на търговски кораб Ричард Филипс (Ханкс) и рибаря, превърнал се в пират, Мусе (Баркад Абди) – в респективните им среди. Филипс тръгва от добре уреденото си семейно гнездо в Масачузетс, за да поеме командването на товарния съд „Маерск Алабама”, превозващ провизии за Кения, Сомалия и Уганда.  Той е щрихован като улегнал мъж с типичните притеснения на човек от „първия свят”  като например колебливото представяне  на едното му дете в училище. Мусе, от друга страна, буквално диша мизерията в Сомалия и няма никакви морални скрупули да  поеме на поредния „улов” за кораби от Запада, плаващи в гъмжащия от пирати Аденски залив. В начало той е просто един от няколкото бедняци със скъсани сандали и  АК-47, но по стечение на обстоятелствата и изискванията на всяка уважаваща себе си драматургия,  се превръща в лидер на едно подивяло каре от разбойници, които успяват да се качат на борда на „Маерск Алабама”.

Няма как да знаем доколко филмът се различава от реалността. Още при  първата им среща Ханкс е рекъл на Филипс – „Искам да си наясно, че правим филм, драматизация на действителността. Ще кажа неща, които никога не си изричал и ще направя неща, които никога не си извършвал”. Това е ясно. Разбира се – доколкото е допустимо – филмът се стреми да изглежда стъписващо реалистичен с голямо внимание към детайла, рутинните морски ритуали и с подчертана естественост на изпълненията. Ханкс върши страхотна работа, опаковайки поведението на своя персонаж като убедителен бленд от професионализъм и импровизация, основана на импулси, задействани от примордиален страх. А Абди се опитва да открадне шоуто с впечатляваща и нюансирана игра. Образът на Мусе е особено сложен и наситен. Той очевидно има „топките” да неутрализира свой арогантен събрат и да се превърне във водач. Но какво води той? Разпасаната му команда се състои от тотален новобранец в предгимназиална възраст с боси крака,  неуверен, лесно подчиняващ се клетник и задължителният експлозивен елемент – потенциален психар с влечение към дъвченето на стимулиращи треви, въобразил си, че съветската легенда АК-47 е детската играчка, която никога не е имал.

Сомалийските пирати са композирани като нещастниците, които са. Нито жертви, нито хищници. Те са шайка обречени случайници, които могат да активират срещу себе си авангарда на американската армия, но това ще е последното нещо, сторено от тях. Внушението, че повечето мъже от тази част на света се раждат с мишена на челото не е популистки ход, а представлява съвсем закономерно отражение на тъжната африканска реалност. Оставяме настрана успешните примери за африкански абордажи и данните, че някои от тези модерни корсари живеят като гангстери от епохата на сухия режим в САЩ.

Сблъсъкът между пирата Мусе и капитан Филипс е танц на съспенса с трети участник – митологизираните американски тюлени. От момента, в който специалните части поеха контрола над ситуацията ми се стори, че филмът навлезе в териториалните води на Катрин Бигълоу. Паралелите между финалното действие в „Капитан Филипс” и елиминирането на Осама във „Враг номер едно” се забиват в съзнанието като куршум от снайпер. Едно от посланията на филма, е че колкото и  да опъват нервите на западната цивилизация, пиратите аматьори в крайна сметка са пушечно месо за щастливите зад спусъка хиперпрофесионалисти в служба на чичо Сам.

Капитан Филипс

Извън мощните актьорски изпълнения на Ханкс и Абди за благоприятното плаване на филма допринася и стилът, изграден най-вече от писналата на всинца ни „развълнувана камера”. Естетиката, превърнала сагата за Борн и други екшън полюции в мръсните негледаеми помии, които са, тук работи безупречно. Ако има драматургична конструкция, позволяваща волното използване на hand-held, то това е именно морската драма. Още за абсолютния си шедьовър „Челюсти” Спилбърг пробва похвата с люшкащата се с морето камера. Грийнграс, разбира се, е прекалено далече от брадатия майстор. Но когато голяма  част от действието ти се развива в брулена от водата спасителна лодка, няма как да разчиташ на стативи, стедикамове, фартове и кранове за пресъздаване на драмата в малкото, клаустрофобично пространство.

В крайна сметка „Капитан Филипс” предлага солидно кино, напоено със съспенс и актьорски фойерверки. Желаният edge of your seat ефект е постигнат в няколко сцени и това би трябвало да е достатъчно да пласира филма в авангарда на студийните заглавия за тази година.

И все пак „Капитан Филипс” остава зад борда на истинските събития и няма да влезе в най-новата история на седмото изкуство. Там където сигурно място вече има най-добрият филм на 2013-а дотук – поредният шедьовър на братята Коен „Истинският Люин Дейвис”. Там също е застъпена темата за моряшкия живот, но произведението на великите автори oт Минесота е с един световен океан класа пред „Капитан Филипс”. A и  просто бях длъжен да спомена този триумф и да добавя, че всеки който не го хареса заслужава да бъде отвлечен от сомалийски пирати и да нахрани акулите в Аденския залив с жалката си плът.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

8 Comments

  1. „Примордиален“?
    Някои май се готви за кариера във вестник „Култура“ 🙂 Там, обаче, последния пасаж няма да ти го вземат.

  2. 😀 Гледа ми се „Истинският Люин Дейвис”, но нямам големи очаквания. Дано да не го хвалиш просто от инерция. А Филипс ще се гледа!

  3. Никаква инерция, братко – за мен това е филмът на годината дотук. Чисто кино. Нямам търпение да го гледам пак.

    “Примордиален”? – това ми е една от любимите думи, мамка му. Както и „гаргантюански“. Много музика има в тая дума, как да не я ползва човек.

    Кино секцията в „Култура“ е позор. Там някаква заблудена лелка беше написала, че „Мюнхен“ на Спилбърг не струва, докато в същото време обожествяваше поредната бг помия на набеден „роден режисьор“ с филмовип усет на зарзаватчия.

  4. Браво Влади! Надъха ме! ;)) А кой по дяволите ще пише за Небраска?!?

  5. Не знам Малъри, но знам, че тези дни трябва да гледаме The Counselor….

  6. Проблемът с сготвените за оскари филми е, че вторият и последен път, в който се сещаш за тях, е като им дават наградите. Затова пък винаги е удоволствие да гледаш добре изпипан филм. Тазгодишният, за разлика от миналогодишния – там с иранското посолство, дето сега и името му не мога да си спомня – е по-динамичен и с по-интересна история, макар и да е очевидно, че доста са напарфюмирали фактите. Само дето на Том Ханкс хич не му отиваше ролята и през по-голямата част от времето приличаше на човек, който се е сетил за много смешен виц, но не иска да го сподели с останалите. Кльощавият го надигра.

  7. Не съм съгласен за Ханкс. Според мен прави чудна роля – най-добрата му от години!

    Самият филм ми хареса, макар и да е далеч от любимия ми „Полет 93“. Като цяло съм съгласен с ревюто на Влади. 🙂

  8. Да твърдиш, че „Истинският Люин Дейвис” е с класа над „Капитан Филипс“ говори за тевжко психическо разстройство. Продукцията на Коен ще е поредната „криворазбрана“ за масата според „специалистите“ творба. Но истината е, че точно подобно помии минават и заминават без никой да ги помни.

    А ако смяташ, че „Истинският Люин Дейвис” е филмът на 2013-та, нищо чудно Бареков наситина да върне казармата, както е тръгнало.