Игрите на глада: Възпламеняване / The Hunger Games: Catching Fire

Толкова е лесно да потънеш. Обзет от образите на един свят, се опитваш да ги изрисуваш с живи хора, и се превръщаш в тях. После се отдръпваш на мястото на зрителя и трябва да прецениш. Как определяш дали си прекалил или дозата кинореализъм е недостатъчна, защото и в двата случая недомислените детайли действат като ритник за „вадене” от действието, което си е чист провал…

Тежка е… „режисьорската” корона, ала очевидно „потъналия” в света на Панем и Капитола Франсис Лоурънс знае как да плува – във всички посоки на арената на Юбилейните 75-и Игри на глада. Той пое много неблагодарна задача – да осигури преход между екранизацията на първата част от трилогията на Сюзан Колинс и финала със „Сойка-присмехулка”. В наследство му се падна и актьорски екип, в който имаше малка (да не кажа никаква) възможност за промяна. Въпреки всички условности, вторият филм от поредицата е достоен представител на бунтовно-трогателно-екшън-сървайвър жанра, и ще заслужи всичките си зрители. Най-тъжното е, че те сигурно няма да са „орди-безчет” като милионите „здрачни” фенове, въпреки че и темата, и персонажите, както и историята заедно с екранизацията са в стотици пъти по-стойностни от сагата с вампирско-върколашки недоразумения.

Защо ги сравнявам ли? Защото ме е яд. Най-вече на лелите-авторки на „young adult”-романчета (или както едно време ги наричаха „за подрастващи”), защото изписват хиляди страници с пълни глупости. После целокупното тийнейджърство се изтрепва да си ги купува и чело-недочело – се юрва към моловете, за да види същите глупости на голям екран, услужливо блокбастърно опаковани от щатската машина за кинопари. Яд ме е също, че трилогията на Сюзан Колинс попада в тази категория романи, прицелена в горе-долу същата възрастова категория аудитория, а те просто не могат да я оценят по достойнство. Защото им липсва информираност, защото са бавно-мислещи, защото са свикнали всичко да им се поднася на готово. Ядосвам се, но в същото време ще се радвам, ако скептицизма ми се опровергае. Защото и „Възпламеняване”, подобно на първия филм, определено си струва да бъде видян и на кино, не само „преживяван” в читателското въображение.

Истина е – стилът на писане е непретенциозен, романите се поглъщат светкавично, ала най-ценното в тях са персонажите и атмосферата. Както и прекрасната бунтовна идея, но за нея – по-късно! Франсис Лоурънс изгражда с усет средата за действие на героите и те се чувстват удобно във фантазно-приказната реалност на държавата Панем. Ъъъ – грешно определение! Антиутопична мрачно-фантазна и болезнено позната реалност – територията е разделена на окръзи с различен поминък, хората са разпределени в касти с различен произход и притежания, властта управлява с по есесовски безжалостни „миротворци”, а желязната воля на президента и приближените му налагат на всички граждани всяка година „поучителните” „Игри на глада”. В тях участват по двама избрани трибути, момче и момиче, от 12-те окръга на държавата, на възраст между 12 и 18 години! Затворени на арена, следени неотлъчно от камери, играчите трябва да се унищожат взаимно, като победителят всяка година е само един – останалите загиват в жестокото реалити-шоу, предавано непрестанно и навсякъде – във всички окръзи. Не може да не гледаш – и само си представи как гледаш деца, които се убиват – не на игра, не на ужким, а съвсем наистина! Първата част от историята, съчинена от Колинс (и очевидно вдъхновена от безмерната глупост на днешното човечество!), разказва как Катнис Евърдийн се предлага като доброволец за игрите вместо малката си сестра, и заедно с момчето от родния окръг 12 успяват да измамят цялата държава и да изнудят признанието, че за първи път Игрите на глада са спечелени от двама души, при това (уж) влюбени.

„Възпламеняване” продължава историята с „турнето” на победителите през всички окръзи – показват ги като панаирджийски мечки за пример и назидание на населението. Всички неочаквани реплики и нестандартни решения, които взимат двамата победители, подклаждат желанието за справедливост у жителите на Панем. Донякъде заради ината и опърничавостта си, заради дръзкия си нрав силната девойка Катнис неусетно се превръща в подстрекател на зараждащия се бунт. Всички познават малката й брошка на Сойка-присмехулка, която става символ на надеждата. За да се пресече навреме „заразата”, президентът Сноу обявява „нови” правила за юбилейните 75-и Игри на глада – изборът на трибути ще стане измежду победителите, които са останали живи. Неизбежно е Катнис да се върне на арената и именно там ще е най-лесно да бъде унищожена, въпреки че вече се е превърнала в любимка на всички в Панем. Появяват се нови лица, игрите започват, но… отново не свършват според правилата! А зрителите в киносалона остават в очакване на третата част…

Първоначално много недоволствах от избора на Дженифър Лоурънс за ролята на главната героиня. В първия филм обаче момичето се справи (учудващо за мен) добре с предизвикателството и макар да не я очаквах с нетърпението на почитател, повторното й превъплъщение също беше много добро. Силна, калена в сурови условия, решена да оцелее и да се грижи за семейството си, героинята на Дженифър се превръща в бунтовник по инстинкт – нейната същност не понася помпозния фалш на изкуствената реалност и за нея е по-лесно да насочи стрела към похлупака на лицемерното общество, отколкото да се примирява. Разкъсвана от угризения заради съдбите на хиляди жители на Панем, които рискуват и демонстрират уважението си към нея, независимо от участта, която ги очаква, на Катнис й е трудно да проумее какъв е нейният образ в очите на хората. Пък и връзката й с Пийта Меларк – в игрите, извън тях, пред камерите на реалити-действията и в самотата на уединението им, допълнително усложнява всички променливи. Катнис изпитва различни чувства към „годеника” си от Игрите и отдавнашния  близък приятел и ловен другар Гейл – и тъй като любовта не се поддава нито на описание, нито на определения, тя не може да реши на кого принадлежи сърцето й. Логично е „истинският враг” Сноу да се заиграе точно със слабостите на противничката си – обичта й към нейните близки.

И тук неизбежно избухва разочарованието от лошия избор на актьори за двамата младежи. Лиъм Хемсуърт изглеждаше благонадежден Гейл в екранизацията на първата книга, но в тази част (въпреки краткотрайните му появи) доказа, че е също толкова за ожалване, колкото и Джош Хътчърсън в ролята на Пийта. Може пък да не са виновни само момчетата, може да действат според режисьорски инструкции, но дори и поддържащи образи като техните имат потенциал да се превърнат в забележим акцент, ако актьорите притежават (поне) малко талант… В този филм има цели три примера за това – ненавистният президент Сноу е напълно реален благодарение на Доналд Съдърланд, главният „гейм-мейкър” Плутарх Хевънсбий се появява и представя повече от достойно с присъствието на Филип Сиймур Хофман, а бившият победител от Окръг 12 и ментор на Катнис и Пийта Хеймич Абърнети е неотразим, защото в ролята му отново е великолепният Уди Харълсън. Този човек е колос и доказан хамелеон – имам чувството, че може да изиграе абсолютно всичко!

Коментар за персонажите на съперниците-трибути на арената на 75-ите юбилейни игри би бил рисков за вниманието на аудиторията, пък и може би нямам сериозни забележки, защото тяхното присъствие не е от особена важност за сюжета. Спокойствието на визията е положителен акцент на филма, макар че честно казано аз нямах нищо против камерата от ръка, с която се отличаваше първия филм. Интригуващо режисьорско решение е играта с близките планове – прийом, който въпреки екшън-ориентирания сюжет, се оказва доста подходящ за допълване на усещането за значимост и/или интимност на преживяването. Още един плюс е фактът, че не забелязах да се прекалява със специални, свръхефектни кадри – не че нямаше такива, просто бяха ненатрапчиво и елегантно съчетани с всички останали визии. Силовите моменти във втората част с екшъна на арената си бяха съвсем правдоподобни, не се появи елемент, който да ме подразни или изкара извън атмосферата. Още едно впечатляващо постижение на Франсис Лоурънс и компания е почти дословната екранизация на книгата – „Възпламеняване” не е свръх-дълъг, при все това съдържа всички епизоди и значими моменти, описани от Сюзан Колинс.

Най-хубавото усещане, докато гледах „Игрите на глада: Възпламеняване” беше нещо, което мога да нарека „синхрон на емоциите” – трогателните моменти с искрите на зараждащия се бунт не бяха фалшиви, зарадва ме естествената непринуденост у Катнис и очакваното развитие на образа й, което Дженифър Лоурънс постига с лекота. И въпреки цялата несигурност на младата героиня, въпреки неволната съпротива срещу това да понесе отговорността на символ на надеждата, Катнис Евърдийн ще се превърне в сойка-присмехулка и ще разгори огъня на бъдещата революция. Всякакъв вид авторитаризъм, без изключение, заслужава разгрома си – защото в игрите, „дирижирани” от системата, НЕ МОЖЕ да има победители. Но трябва да има оцелели!