Само Бог прощава / Only God Forgives

Ако не сте чували все още за Николас Виндинг Рефн, или сте били заспали през последните няколко години, или не се интересувате сериозно от кино. Предишният му проект – „Drive: Живот на скорост” беше обявен за първия култов филм на новото хилядолетие и пожъна масови хвалби от критици и фенове. „Само Бог прощава” от своя страна раздели критиката на две. Едните го обявиха за претенциозен, объркан и несъстоятелен, за „триумф на визуалното над съдържанието”, а другата половина го коронова като съвременен шедьовър, психологическо изследване с архетипи и кинематографично постижение. С други думи: ако ти харесва си сноб, ако не – значи си фен на „Трансформърс”. Дори само тази остра реакция показва, че филмът определено е интересен и заслужава да му бъде обърнато внимание.

Привидно става въпрос за така наречената „revenge story”. Джулиан (Райън Гослинг) е управител на зала за тай-бокс в Банкок, която е само фасада за операции с наркотици. Една вечер братът на Джулиан убива малолетна проститутка и е наказан от Чанг – мистериозен полицай, който въздава правосъдие според кодекс от собствени правила. След няколко дена в града пристига майката на двамата братя и шефка на криминалната организация (Кристин Скот-Томас). Принуден от нея, Джулиан трябва да отмъсти за убийството на брат си.

Рекламната кампания акцентираше предимно върху екшън елемента, сблъсъците на ринга и престрелките извън него, но това се оказа подвеждащо. Филмът има много по-дълбоки нива и символи, които не се забелязват толкова лесно от пръв поглед. Още от първата сцена, която започва с Джулиан в мрачно помещение, облято в червена светлина. Лицето му е наполовина осветено,  подсказващо за дуалистичната природа на героя и конфликта между светлината и тъмнината – мотив, който ще бъде доразвит в остатъка от филма.

Героят на Гослинг не е протагонист в класическия смисъл на думата, а по-скоро нещо като аватар. Той не играе, а просто преминава, наблюдавайки, без да реагира, почти като бездушно същество.  Образът на майката от друга страна е сатанизиран до краен предел. Тя е манипулативна, зла, отмъстителна и със съмнителни сексуални пориви. Кристин Скот Томас върши невероятна работа в този толкова нетипичен за нея образ.

Чанг е далеч по-интересен. Не са една или две подсказките, че той въплъщава образа на Бог. Най-малкото той се мисли за такъв и въздава справедливост както намери за добре (с къс меч, който мистериозно се появява зад гърба му). Ако той е някакъв бог, то би трябвало да е старозаветният, защото от него не струи любов и разбиране, а само студена пресметливост и безсърдечно правосъдие. Има особено величие в начина, по който ходи и се държи с околните. Полицаите го гледат с безмерен респект и страхопочитание. На няколко места демонстрира изключителни сила и издръжливост, както и силно шесто чувство. Не носи униформа и на нито едно място не дава обяснение за това, което върши, което засилва мистерията за миналото му. Но пък има дъщеря, което веднага го принизява до човек и разбива теориите за божественото създание. В такъв случай оставаме с образа на човек, който се мисли за бог, въздава справедливост и има неограничена власт да го прави.

Филмът изгражда бавно сблъсъка между Джулиан и Чанг в забележителна кулминация. Рефн споделя, че е искал да направи филм, илюстриращ борбата между човек и бог. Това е история, стара като земята, и е описана още в Библията. Яков се бори със свръхестествено същество и не го пуска, докато не получи желаното благословение. Битката между двамата е заснета забележително. Джулиан обикаля около Чанг в кръгове, докато синтетичен орган надува религиозната аура на фона на демонично изображение. Сблъсъкът е кратък и брутално реалистичен. Това не е филм за тай-бокс и акцентът не пада върху бойните изкуства.

Както знаете, няма филм на Рефн, в който да липсват внезапни изблици на насилие и „Само Бог прощава” не е изключение. Тук то е тясно свързано със сексуалността и образа на ръцете. Според режисьора, цялата идея за този филм започнала, когато в съзнанието си видял свиващи се в юмрук отворени длани. Безспорно това е силен символ, зареден с агресия, страх и емоционална опресия и играе важна роля за образа на Джулиан.

Доста критика се изсипва срещу актьорите, заради техните обрани изпълнения и особено към Гослинг. След некоронованата романтична класика „Тетрадката”, актьорът беше белязан от същото проклятие, което споходи и Леонардо Дикаприо след „Титаник” – имаше вероятност да изпадне до образа на лигав палячо, който да занимава тийнейджърските сърца след училище. Как се излиза от това клише? С много работа и нестандартни проекти. В следващите пет години го видяхме  в „Half Nelson” (за която роля беше номиниран за „Оскар”), „Lars and The Real Girl”, „Blue Valentine” и „All Good Things”. Героите му във всички тези филми са сложни, дълбоко психологични образи, които изискват време, концентрация и талант. Тук обаче целта е доста по-различна. Джулиан е сексуално потиснат престъпник, който напомня на безмълвен уестърн персонаж. Знаем от „Valhala Rising” и „Drive”, че Рефн си пада по тихите герои. Тишината е силен способ за засилване на вниманието на зрителите (поне тези, които подхождат с отворено съзнание).

Почти всички сцени са снимани през нощта, а Банкок вечерно време е нещо наистина специално. Рефн споделя впечатлението за ясно разграничената дуалистичност между деня и нощта. През деня градът е пълен с туристи и работещи хора, а вечер заживява друг живот. Ел Ей в „Drive” също беше особен или поне аз останах с такова впечатление. Сякаш филмът беше сниман в квартал, който никога не съм виждал. Същото чувство имах и тук. Не само това, но и сцените с тесни коридори и необикновена едноцветна наситеност придават усещането за сън или паралелна реалност. Разбира се, за това огромна заслуга имат кинематографът Лари Смит и композиторът Клиф Мартинес. Първият е работел с Кубрик по „Сиянието”, „Бари Линдън” и „Широко затворени очи”, а вторият – по незабравимата музика на „Drive”, която беше толкова важна част от атмосферата на филма. Кадрите са бавни, снимани в дълги, тесни коридори, които придават чувство на клаустрофобия, а основните цветове – червено и жълто – обрисуват някакъв ад на земята. Неоновите светлини пък придават усещане за сън. В контраст с това, домът на Чанг е винаги сниман през деня и е изпълнен със светлина. Прозорецът му гледа към спокойно езеро. Рано сутрин той тренира с меча си край реката в абсолютна хармония и мир. Бюджетът е смехотворен. Под 5 милиона, а визуално изглежда като за 50. Могат да се забележат влияния от Скорсезе, Линч и Кубрик, а филмът е посветен на Ходоровски.

Не мога да не кажа една-две думи за прословутото караоке. Всеки път, след като въздаде справедливост, Чанг отива на караоке и ни предоставя едни леко комични, но емоционални изпълнения, абсолютно откъснати като тон от филма, които на пръв поглед са излишни. В Тайланд обаче караокето се възприема много сериозно, почти с религиозно благоговение. Не само това, но сцените показват поетичната душа на Чанг и неговата склонност към красивото. Зад гърба му има образ на път, който се извисява към небето. Чанг решава кой да мине по него и кой да бъде наказан.

„Само Бог прощава” е история за прераждане, ново начало и намирането на така желания мир. С невероятната си атмосфера, той остава дълго в съзнанието ви, а психологическите загадки ще ви карат да изпробвате различни теории. Дали можеше да бъде по-разбираем и лесно смилаем? Може би, но все пак Рефн е (и винаги е бил) безкомпромисен режисьор и тази крачка след грандиозния успех на “Drive” доказва това.

В заключение: „Само Бог прощава” е тежък и може би труден за възприемане филм. Дали обаче е успешен в целите, които си поставя, дали разрешава проблемите и извежда героите до нужното ниво? Абсолютно! Всъщност през цялото време той се движи по ръба между провала и успеха. Една грешна стъпка и това щеше да е най-несвързаното и объркано нещо, което съм гледал, но Рефн не прави тази грешна стъпка. На второ гледане е още по-добър, а на трето вече достига култови пропорции. Филмът е емоционално пътешествие по спиралата към ада и обратно, разказан с изключителна кинематография и оригинална визия и абсолютно си заслужава да се види на голям екран.