Заклинанието / The Conjuring

„Заклинанието” идва у нас с репутацията на един от най-успешните (и в комерсиално, и в културно отношение) свръхестествени хоръри от последните години, но както доста често се случва при подобни ситуации – особено ако не става въпрос за новия филм на някое доказано име като Скорсезе, П.Т. Андерсън, Спилбърг или Тарантино, а за обикновен „haunted house” хорър – славата му е силно преувеличена.

Сюжетът разкрива един от „най-страшните случаи” (толкова страшен, че досега е оставал скрит) в кариерата на прочутите и уважавани изследователи на паранормални явления – двойката Едуард и Лорейн Уорън. Най-новата им задача ги отвежда в отдалечена фермерска къща, където Керълайн и Роджър Перон и петте им дъщери са тормозени от зловещо демонично присъствие. Скоро става ясно, че заплахата е много по-голяма от очакваното и опасността за живота не само на семейство Перон, но и на Едуард и Лорейн, става все по-реална.

В най-общи линии, откъм история (в чиято основа лежи презумпцията, че всичко е базирано на действителни събития) „Заклинанието” представлява класическо „haunted house” хорър клише от първата до последната минута, с дървен диалог и без каквито и да е моменти на оригиналност, като единствената възможност за нещо по-интересно, като някакво двусмислено тълкувание, подобно на това в „Дяволът в Емили Роуз” например, умира рано-рано.

От друга страна постулирането, че в тази вселена призраците и демоните съществуват и са неоспорим факт, дава възможност на режисьора Джеймс Уан да се възползва максимално от жанровия си усет и от таланта си за изграждане на зловеща атмосфера и напрежение, с които поне частично да компенсира недостатъците в историята и така да задържи вниманието на зрителите до самия край, а ако са и от по-плашливите, да ги постресне мъничко.

За съжаление, въпреки че в известна степен Уан успява в начинанието си, и неговите усилия са някак половинчати. Два от най-силните му козове – изграждането на съспенс и визуалната презентация с акцент на използването на движението на камерата – са пресичани от кофти решения и клишета, не по-малки от тези в историята.

Кулминацията на голяма част от по-зловещите и страшни моменти е някоя елементарна „jump scare” сцена с буквалното „материализиране на страха” (пък била тя и отиграна „old school style” с грим и други трикове, а не с кофти CGI), а доста от епизодите, в които това е избегнато и всъщност нещата се получават, са леко деривативни и силно напомнят за „Paranormal Activity”, с единствената разлика, че тук липсва „found footage” стилистиката.

А пък при споменатото движение на камерата, моментите, в които вътрешнокадровият монтаж играе изключително важна роля и върши фантастична работа за изграждането на цялостната атмосфера и напрегнатия тон на филма, са редувани с такива абсолютни и тотални визуални клишета, които както вече казах, са по-големи от тези, които са на сценарийно ниво.

Положителен елемент във филма са актьорите в лицето на Патрик Уилсън, Вера Фармига, Лили Тейлър, Рон Ливингстън и останалите поддържащи актьори, които се справят изненадващо добре предвид нелепите неща, които има се налага да говорят, а и да правят.

За финал, мога да обобщя, че „Заклинанието” представлява класически „haunted house” хорър с добре изградено напрежение и няколко интересни визуални решения, които го отличават с една идея (една, една, кой ти я дава?) пред останалите слаби конвейерни „jump scare” хорър упражнения от същия род, но с прекалено много сценарни и визуални клишета, за да го приемем за наистина стойностен представител на жанра и да го наредим до филми като оригиналния „The Haunting”, „The Amityville Horror” или „Полтъргайст”.

Любителите на жанра спокойно могат да му хвърлят едно око, тъй като, въпреки че не е откровението, за което всички говорят, той все пак има някакви качества, пък и рядко получаваме шанс да гледаме подобни филми на голям екран.