Саймън (Джеймс Макавой) е служител в аукционна къща, който заедно с престъпна група, ръководена от опасния Франк (Венсан Касел), планира дързък обир на известна картина. В опит да се презастрахова, по време на обира той скрива картината, но след сериозен удар по главата получава амнезия. Вбесен Франк заставя Саймън да отиде на хипнотизатор (Розарио Доусън), който да извлече потиснатия спомен, но навлизането в обърканата психика на Саймън води до разкрития, които не са по вкуса на никоя от замесените страни, a междувременно границата между действителност и внушение се размива все повече и повече.
Това е синопсисът на „Транс”, с който Дани Бойл взима това, което Стивън Содърбърг доста успешно правеше в последните си няколко филма, и го извежда до нови висоти. А именно, естетически преобразува материал като за второразряден (ако не и треторазряден) филм и го превръща в арт-форма. Развлекателно ориентирана и непретенциозна, но все пак арт-форма – все пак Бойл е изкусен познавач на модерните изразни средства на киното и неслучайно е признат за един от най-добрите и идиосинкратични режисьори, работещи днес.
„Транс” е амалгама от така наречените „heist” филми и своеобразно изследване върху природата на спомените, възприятията и естеството на реалността, поради което често изскачат паралели с „Генезис” на Кристофър Нолан. Истината обаче е, че двата филма са доста различни един от друг. Докато в „Генезис” Нолан подхожда към материята доста по-сериозно и философски, Бойл е далеч по-заинтересован от развлекателните измерения на историята, от нейната механика и чисто „пъзелски” достойнства.
В следствие на това остават недоразвити някои от другите, по-любопитни и сериозни теми, които засяга филмът, като например за алчността или за домашното насилие. И което е по-лошо, от това страдат и героите, които се държат и действат по определен начин, само за да оправдаят „следващия сюжетен обрат” – вместо те да движат действието, то движи тях. А това е жалко, защото и трите (не особено приятни) главни персонажа (всички останали са просто статисти) са интересни и различни от това, което бихте могли да очаквате на базата на синопсис и сюжет.
Джеймс Макавой е отличен като противоречивия Саймън и е чудесно да го види човек в нещо различно от поредната роля на голям симпатяга. Венсан Касел не му отстъпва като типичния злодей Франк, на който предава голяма част от (странната си) чувствителност, по която (за учудване на повечето мъже) толкова си падат жените. Розарио Доусън също е на висота като Елизабет, която общо взето е най-комплексният образ във филма. Феновете ѝ ще се зарадват да я видят „full frontal” гола – с което между другото е свързан най-големият WTF момент в целия филм.
Преди да завърша, искам да адресирам и темата с хипнозата и внушенията. Лично за мен (поне) 90% от нещата, показани във филма, са пълни тинтири-минтири, дори и отнесени до не-знам-си-колкото-си процента податливи на подобен род интервенции, но въпреки това нямам проблем да ги преглътна, тъй като все пак става въпрос за художествено произведение. Проблемът е само в това, че филмът ще подхрани вярата на по-лековерните и наивни хора, които и без това имат остра нужда от отрезвяване.
В крайна сметка впечатлението, което се налага е, че с „Транс” Дани Бойл очевидно е решил да свали напрежението покрай организирането на откриването на Олимпийските игри, като спретне нещо по-лековато и не особено сериозно, и благодарение на изключителния си визуален стил и начина, по който води разказа, той успява да превъзмогне недостатъците на сценария и да задържи както целостта на филма, така и вниманието на зрителите.
Френетичен, кинетичен и мъничко абсурден, „Транс” ще ви позабавлява подобаващо за два часа в киното, а дали след това ще остане дълго с вас зависи от личната ви податливост към филмови хипнози.
„Докато в „Генезис” Нолан подхожда към материята доста по-сериозно и философски, Бойл е далеч по-заинтересован от развлекателните измерения на историята, от нейната механика и чисто „пъзелски” достойнства.“
Категорично не съм съгласен с това твърдение. „Trance“ стъпва здраво върху основни теории на Фройд и психологията като цяло. Почти през цялото време Росарио Доусън обясняваше това, което тя прави, както и състоянието на Саймън, чрез изпитани методи в сферата на хипнозата и психо анализата (които са си доста рационални всъщност). Този елемент от филма, беше за мен, един от най-реалистичните, мотивирани, ключови и заслужаващи по-сериозно внимание компоненти на драматургията! Не знам дали изпитаните теории на Фройд могат да отстъпят пред „философския подход на Нолан“? В „Генезис“ имахме една машина, която се е пръкнала от някъде (така и не ни обясниха от къде, кой я е създал и как работи), около която беше изграден абсолютно целия филм! Всичко беше представено, просто ей-така, като даденост, докато в „Trance“, основното ядро на историята е обяснено, чрез напълно реални обстоятелства и научни теории. Отделно да не говорим и за екшъна и ефектите (наградени с Оскар!) в „Генезис“, които в един момент, точно по Майкъл Бейски си взеха връх над историята и филма се превърна в типичен блокбъстър. Така, че не знам кой филм точно от двата трябва да бъде обвинен повече в залитане към развлекателните измерения. Добре, де и двата, но не слагай единия над другия, поне в това отношение.
Но си много прав, че като цяло всичко си беше тинтири-минтири, ама от всякъде, а персонажите бяха кухи. Например, въобще не ми пукаше за Саймън. За миг не се идентифицирах с него и не започнах да му съчувствам или да се притеснявам за него, да му стискам палци или да искам всичко най-накрая да се нареди. Бях толкова емоционално дистанциран от случващото се на екран през цялото време. Може би, чак на края, когато се разкри, все пак някаква лична драма достойна за уважение – връзката, която са имали Росарио и Саймън, но се е прецакала по много болезнен и за двамата начин, успях да се за малко да се развълнувам. Но и това не ми помогна да заобичам протагониста кой-знае колко, защото с прекалено излишни неща вече ми бяха напълнили главата. Отделно имаше и недомислици, клишета и на моменти лека досада.
И, въпреки всичко Дани си е Дани. Не могат да се подминат достойнствата във визуален план, звуков план и най-вече, присъщата само на един истински артист любов (която Бойл напълно успешно демонстрира) към световното изкуство!
Филма си беше противоречив, с хубави и не толкова хубави моменти. Аз лично гледам напред стиснал палци към задаващото се продължение на „Трейнспотинг“ – „Порно“!
Думата е heist.
Бойл винаги е карал по пътя на най-малкото съпротивление. Добро сравнение. Содърбърг за европейци 🙂
Е,.. пак деликатно е Дрин 🙂
На мен адски ми хареса!
„така и не ни обясниха от къде, кой я е създал и как работи“ – Напротив много добре си обясниха, че е военна разработка за тренировки.
На какъв принцип, обаче?
Е ти формули и алгоритми ли очакваше да покажат?
Все нещо.
Ти кажи, че искаш Крисчън Бейл вместо Леонардо Ди Каприо.Ей това е приказка 🙂
Никога не бих го направил.
Хареса ми визуално и музикално, иначе големи глупости.
Хареса ми влятата психология, но не ми хареса понататъшното и нагласяне. Да можеше и по-добре и съм сигурен, че Дани го може, трябваше да се плъзне покрай повече хора (това с олимпиадата си е попадение). OST-а, обаче е друга бира, музиката е на Рик Смит, което помага много, както и в друг мой фаворит „Ванила Скай“, естествено пак с Бойл в „Плажът“, чиста проба класа.
По средата стана малко разхвърляно. Гледах го онзи ден и вече нищо не помня. :(((
Абе, Макавой си е КЛАСА!
И понеже съм му изгледала (почти) всичко, не навсякъде е „голям симпатяга“ 😀
Ахам, има много тинтири-минтири, ала визуално си е супер, пък и къде се е чуло и видяло да се изпусне филм на Дани Бойл!? Изумен-чо, явно не си гледал филма съсредоточено, че да ти изглежда разхвърлян… пък и толкова бързо да го забравиш… 😀 😛 може да помислиш за хапчета, едно-друго…