Оз: Великият и могъщият / Oz The Great and Powerful

Като своеобразна предистория на „Магьосникът от Оз” – широко признат за един от шедьоврите на американското кино, „Оз: Великият и могъщият” има почти невъзможната задача да избяга от огромната сянка, която предшественикът му хвърля и до ден днешен. Битка, която е кажи-речи загубена, още преди филмът да е стигнал до екран, и всеки, който подходи към него с очаквания да види нещо от ранга, стила, героите и усещанията, които предизвикваше „Магьосникът”, е обречен на разочарование.

„Оз: Великият и могъщият” е съвсем различно животно. Той е продукт на модерната епоха и е нормално да носи нейните белези, дори и това автоматично да го прави по-малко добър в сравнение с филмите, които традиционно определяме като наистина стойностни. Той няма за цел да претворява или да имитира, за да угоди, а използвайки модерна визуална естетика и трикове, да привлече по-младите поколения, към един приказен свят, нареждащ се сред най-добрите произведения на човешкото въображение.

Приемайки този факт е трудно да нарека „Оз: Великият и могъщият” провал, даже напротив. Филмът има проблеми – ако разгледаме отделните му елементи самостоятелно, оценката за повечето (като изключим визията) в най-добрия случай няма да е много над средното ниво – но като цяло, той предлага едно приятно приказно развлечение, което не е лишено от качества, и мога да кажа, че определено притежава стойност, дори и отвъд предварителната уговорка, че става дума за филм на „Disney”, насочен предимно към детската аудитория.

„Оз: Великият и могъщият” започва с черно-бял пролог, решен в академичен формат на кадъра (4:3), което обаче не е просто закачка или самоцелна имитация на „Магьосникът”, а поклон, който също така илюстрира факта, че филмът е  нещо ново и различно. Показва прехода от „това, което беше” – от начина, по който се снимаха филмите, към „това, което е” – света на модерната дигитална визия в 3D. А ако самото начало беше лишено от 3D ефекта, то преходът щеше да е наистина впечатляващ.

В този пролог се запознаваме с главния герой на историята, цирковия илюзионист Оскар „Оз” Дигс (Джеймс Франко), който въпреки мечтите си да бъде велик творец, иноватор и изпълнител като Томас Едисон и Хари Худини, се е превърнал в егоистичен дребен мошеник, който се интересува единствено от лесна печалба и от следващото си женско завоевание. В момент на поредното си падение и в опит да спаси кожата си, качвайки се на балон, Оз попада в торнадо, което го отнася в едноименната приказна страна.

Там той попада на добрата вещица Теодора (Мила Кунис), която му казва за пророчеството за великия магьосник, който ще спаси страната от злата вещица и ще стане крал, обсипан в слава и злато. Теодора отвежда Оз в Изумрудения град, където той се запознава със сестра ѝ Еванора (Рейчъл Вайс), която съвсем не е убедена във величието му – както между другото и самият Оз. Все пак той е поблазнен от огромното богатство, което върви с трона, и се отправя към Мрачната гора, за да се изправи срещу злата вещица Глинда (Мишел Уилямс), само за да открие, че не тя е тази, която трябва да срази.

На този етап, дори и да не сте запознати с „Магьосникът от Оз” (а дори и още по-рано), вече сте наясно накъде вървят нещата и какъв, в крайна сметка, ще е изходът от цялата история. Това обаче не е проблемът. Проблемът е, че нито един от главните образи не е достатъчно пълнокръвен, включително и този на Оз, на когото принципно му е предоставено доста голямо поле за развитие. За съжаление обаче, след силното начало, от момента на попадането му в Оз, развитието му зацикля и разчита единствено на чара на Франко да го води напред.

Глинда е прозорлива, дразнещо мила и добра до степен на човек да му стане лошо и, общо взето, Мишел Уилямс само позева, а знаем, че може да бъде доста добра. Мила Кунис от своя страна се бори доколкото може с ролята на обърканата и наивна Теодора, но след един момент нататък, нещата излизат извън способностите ѝ да е правдоподобна. Единствената, която се справя отлично и придава на ролята си правдоподобност, колкото и малка и ограничена да е тя, е Рейчъл Вайс като Еванора, но не мога да не се съглася с доста от коментарите за филма, че тя би била далеч по-добра като Теодора. Това щеше да е нещо наистина интересно.

Изненадващо героите, които отчасти компенсират, са типичните за „Disney” поддържащи образи, набутани за да спечелят детската аудитория – в случая говорещата летяща маймуна Финли, озвучавана от Зак Браф, която Оз използва като прислужник и тормози непрекъснато, и Порцелановото момиче, което Оз спасява благодарение на магията на лепилото. Те не са нещо особено (особено в сравнение с образи като Лъва, Плашилото и Тенекиения дървар от „Магьосникът”) и както казах, са клише за филмите на „Disney”, но са ужасно симпатични и, на фона на Нук или някой от останалите по-малки герои, са истинско попадение.

Това, което скрепява филма, е начинът, по който Сам Рейми изгражда света и води разказа. Характерните за него визуални похвати успяват да внесат необходимата доза индивидуалност, за да отличат филма от „Алиса в Страната на чудесата” на Тим Бъртън (приликите между двата филма са очевидни дори и на ниво трейлър), а и начинът, по който Рейми движи камерата, използва 3D-то, цветовете и гледните точки, е доста по-успешен. Що се отнася до историята и героите, той компенсира с хумор и очарователна наивност.

Струва ми се, че реакциите към филма ще са следните: по-малките, които никога не са гледали „Магьосникът от Оз” и са свикнали с модерното кино, ще останат доволни; тези, който си спомнят с умиление оригинала и дори си го пускат от време на време, ще останат недоволни от всичко, а тези, които не попадат в двете категории, едва ли ще съжаляват, че са загубили два часа от живота си.

За финал мога да кажа, че „Оз: Великият и могъщият” е чудесен пример за това как цялото има по-голяма стойност от сумата на съставните му части. И макар да не предлага нищо специално, нито като „изкуство”, нито като „чисто забавление”, успява да предложи едно прилично приказно развлечение, което тези, които досега не са посещавали Оз, ще оценят подобаващо. Останалите, стига да не са от типа „бездушното дигитализиране съсипа киното”, също биха могли да се позабавляват. Знам, защото аз успях. 6,5/10