По същество „Умирай трудно: Денят настъпи” е безобразен! От „Бойни кораби” насам не съм гледал филм, който да пробуди в мен толкова остро чувство на недоволство. Принципно бихте могли да ме наречете „movie whore” – гледам всичко от братя Дарден до най-евтината “Z-movie” брадва, която можете да се сетите – и почти във всеки филм мога да си открия някаква спасителна сламка, за която да се хвана, но тук отказвам да търся такава. Не за друго, а защото не е честно, заради едно-едничко нещо, което се е получило, да реабилитирам подобен филм.
Разочарованието ми идва въпреки ниските очаквания, които имах. Трейлърите бяха достатъчно красноречиви по отношение на качеството, но все пак се надявах на нещо поне от калибъра на „Умирай трудно 4”, който ако не го сравняваме с предишните части от поредицата (главно първата и третата) би могъл да мине за прилично развлечение, при все многото глупости и кофти решения като „PG-13” рейтинга. Или пък защо не, от калибъра на „Бързи и яростни 5”, който беше най-добрият филм от поредицата след оригинала. „Денят настъпи” обаче е доста далеч от това ниво и пред него споменатите два филма са като произведения на изкуството.
Цялостният подход към филма е прекрасно илюстриран в следната размяна на реплики между баща и син Маклейн: „Имаш ли план? – Не съвсем, по-скоро си мислех да атакуваме на бегом и с трещящи оръжия и да импровизираме в движение.” Разбирайте чичко Брус Уилис каза, че иска шест филма от поредицата, затова по-добре бързичко да се захващаме за работа, преди и той да се е превърнал в сянка на това, което беше, както се случи със Сталоун и Шварценегер. А това, че нямаме никаква идея за смислена история, която дори бегло да се връзва с поредицата и образа, няма никакво значение – дето се вика ще заснемем една-две екшън сцени и ще нагласим нещата все някак.
Историята е следната: Джон Маклейн заминава за Русия, за да намери отчуждения си син Джей, който е арестуван за убийство. Това, което той не знае е, че Джак е агент на ЦРУ със задача да спаси важния политически затворник Комаров, който е на път да свидетелства срещу корумпиран (и много лош) военен министър, и с намесата си Маклейн проваля мисията на сина си. Сега двамата трябва да измислят нов план да защитят затворника и да се доберат до папка с уличаваща лошия министър информация, преди неговите агенти да са ги ликвидирали, като междувременно трябва да се изтърпят един другиго.
Разочарованието от този типичен шпионски сюжет, характерен за всеки втори посредствен екшън, е голямо и може да се мери само с финалния обрат, опитващ да замаже нещата, поставяйки историята в стила на предните филми (поне първия и третия). Само че, дето се вика, „too little, too late”. На всичкото отгоре сюжетната спойка изисква просто невъзможен „suspension of disbelief”. И не говоря за това, че героите са практически безсмъртни, а за неща от рода на: трябват им оръжия и открадват кола, в багажника на която откриват снаряжението на Арнолд Шварценегер от „Командо”. Обяснението е, че тя е паркирана пред заведение, в което ходят чеченци и те си оставят оръжията в багажника. Колко удобно. По-добре да бяха вкарали клишето с „приятеля от време оно”, който удря едно рамо на героите с инфо и хардуер, а нас ни радва с някой друг лаф.
Що се касае до самите герои, принципно бих казал, че опитите за някакво, поне схематично представяне са жалки, но в случая не мога, защото авторите са осъзнали, че това допълнително ще развали нещата и са решили въобще да не си правят труда. Tака се лишаваме от качествен (централен) злодей, а оставаме да ни занимава един прост главорез – абсолютен Леймо Леймисън, който похапва морковчета, за да се прави на интересен и се обръща към Маклейн със забележки на базата на предишните изяви на героя, с които ние бихме могли да сме запознати, но не и той. Нещо, което видяхме да се прави и в предния филм, в името на безсмислени и самоцелни препратки.
Участието на самия Джон Маклейн пък, един от наистина незабравимите и оригинални образи в киното, е сведено до реплики от рода на „аз съм на почивка” (или „във ваканция съм”), „твърде стар съм за тези неща” и коментари към сина му от рода на „‘Джон’? Какво стана с ‘татко’?”. Джуниър от своя страна не би могъл да бъде по-посредствен – образът му е клише от началото до края, а на Джей Кортни му липсва достатъчно харизма, за да компенсира. Ирина, дъщерята на Комаров (изиграна от Юлия Снигир), е интересен образ, но пък тя е съсипана от ненужните обрати. Всички останали включително и „важните” са по-зле и от схематични.
Всичко това щях да приема далеч по-лесно, ако екшънът, на който се разчита да компенсира драматургичните недостатъци, не ми беше толкоз бездушен. Принципно е изключително зрелищен и мащабен, но му липсва каквато и да е човещинка. Няма никакво реално усещане за заплаха – едно време Маклейн си режеше краката на обикновени стъкла, а сега излиза от зверска катастрофа със сумА ти километри в част само с едно изтупване на полепналия по него прахоляк. Преследването в Москва предлага няколко доста добри момента, но като цяло не успява да се възползва максимално от локацията и по този начин да се отличи от десетките подобни деструктивни вакханалии, които сме гледали. Общо взето това, което остава, е усещането за бруталната реклама на „Мерцедес”, пред която тази в „Изгубеният свят: Джурасик Парк” изглежда повече от скромно.
Единственото изключение във филма прави последният екшън епизод в Припят, който въпреки сериозното количество CGI, е доста приличен (като за „неприличен”) и ако повече моменти показваха подобна индивидуалност и креативност, положението щеше да е далеч по-добре. По време на този сблъсък е и единственият момент, който оправдава „R” рейтинга на филма, извън задължителното „Yippеe-ki-yay, motherfucker”.
За финал ще кажа, че принципно имах идея в главата си каква трябва да бъде евентуалната последна част, но след това безобразие не съм сигурен, че искам да видя още един филм. Но ако все пак решат да „стрелят” още веднъж по вече мъртвата поредица, предпочитам да е своеобразно завръщане към корените, а не някаква световна криза, която кара Маклейн да лети по целия свят, ала Бонд или Борн. Това ще е жалка работа.
Филмът се прожектира у нас на IMAX, което винаги е най-добрият избор, но можете да го видите и в „Арена Deluxe” на новата звукова система „Dolby Atmos”. Гарантирано ще ви гръмнат главите.
Филмът деиствително предизвика универсално отрицание, но пък ще накара доста хора – включително и мен – да си припомнят първата и третата част. Но си е чекия, де. А на мен очакванията ми бяха не ниски, а подземни, направо.
Ама защо така се пренебрегва втората серия ? Тя ми беше първата, която гледах от поредицата и все още ми е на сърцето 🙂
Защото сме субективни SOBs. Вече почти не си спомням Die Harder, но Рени Харлин знае как се снима як екшън и е на светлинни години пред Лейм Уайзман и новия анонимник. Така, че и двойката ще се гледа. И заради Франко Неро
Е, двойката не се счита за класика, затова често се изпуска. Иначе, да, Харлин снимаше здрав екшън – „Дълга целувка за лека нощ“ беше мощен „гилти плежър“ – а не като сегашните стерилитети, като горния филм!
Вчера в прилив на мазохизъм го изгледах.
Оценка: върнете ми нет трафика!