Много fps за нищо

Миналата седмица се вдигна доста врява около 10-минутното превю на Хобитът, когато Питър Джаксън се изпъчи гордо и обяви, че ще покаже парченце от това, което според него е бъдещето на на индустрията: истински филм, сниман в истински 48 кадъра в секунда – цели два пъти повече, отколкото в момента е прилично да се използва. Публиката на CinemaCon беше съставена ексклузивно от кинаджии и собственици на киносалони, и по-малко от хаховци, които гийк-аутват с комплект километрични лиги по всяка нова технология, така че не беше много голяма изненада, когато всичко живо масово се надигна да протестира срещу това, което видя – плавна, реалистична картина, която буквално унищожава филмовото преживяване и те прави свидетел на нещо, което прилича повече на 70-тарски ТВ евтинджос по BBC, отколкото на филм. Всички замрънкаха – „това е гадно“, „това не прилича на филм“, „майната ти, Джаксън“ и т.н. Седмица по-късно Джаксън отговори подобаващо: „това е положението – ще му свикнете рано или късно“, „като не ви харесва, не гледайте“, „майната ви“ и т.н.

Ако сте минавали покрай магазин за продажба на черна техника през последните 2 години, вероятно знаете за какво става въпрос. Съвременните телевизори имат опция, наречена Motion Interpolation (интерполация на движението), която на практика създава допълнителни кадри от истинските и ги пуска между тях, с което създава усещането за плавност на движението. На практика фреймрейтът на филма се вдига изкуствено, като първоначалната идея е да се изчисти стробирането (насичането) в хоризонтални движения на камерата или бързи екшън сцени. Ефектът обаче е покъртителен и е първото нещо, което трябва да бъде изключено от опциите, ако човек иска да си запази „филмовото усещане“ – всичко започва да прилича на мазна евтина сапунена опера и зрителят моментално е изхвърлен от магическия свят, който надлежно си е свалил от торентите.

Когато Джаксън обяви, че Хобитът ще е първият филм сниман и показан в 48 fps (а Камерън – че Аватар 2 ще бъде първият в 60 fps) си казах – добре, може би ще има проблеми, но поне най-сетне ще видим реално заснет филм на високи честоти с последен писък дигитална камера, а не симулация от писан с краката алгоритъм. Ясно е, че това, което правят телевизорите в никакъв случай не може да се нарече идеално (макар и да има драстична еволюция на качеството през последните 2-3 години) – все още остават артефакти от интерполацията, а стробирането е само частично преодоляно. Надявах се някак си, че истински филм, заснет на истински 48 fps, ще успее да покаже… красотата на по-големия фреймрейт, която засега не може да бъде симулирана в домашни условия.

Уви, явно проблемът е закопан по-дълбоко – в главите на хората. Както и проклятието на uncanny valley, тук вече не става дума толкова за недостатък на технологията, колкото за нещо, което хората трябва да превъзмогнат психологически. Високият фреймрейт досега е бил асоцииран предимно с долнопробни допотопни телевизионни продукции (снимани на непрофесионално оборудване в interlaced 50 fps заради характеристиките на телевизионните стандарти), които не само като технически показатели, но и като съдържание са суб-филмово ниво. За истинското кино пък са резервирани 35-те милиметра и 24 кадъра в секунда. Точно тук зейва и ямата в субективното възприемане на различните fps – хората са свикнали да несъзнателно да приемат ниския фреймрейт като неделима част от естетиката на кино-преживяването и носител на dream-like ефекта, който те откъсва от реалността. Мозъкът на човек е трениран така, че 24-те кадъра да му казват „кино“, а повечето кадри в секунда – евтина, life-like, но долнокачествена продукция с документален отенък. Точно това е повредило възприятията ни и сега усещаме парадоксална неприязън, дори когато високочестотното изображение на практика дава много повече информация за единица време, напълно лишено е от артефакти, допълнителен мазен блър, стробиране при хоризонталните панове, и което е в кристално HD. На практика изображението на Джаксън превъзхожда по всички показатели всяко друго кино изображение.

Няма нищо магическо в 24-те кадъра в секунда – това не е число, заложено в тъканта на вселената, до което някой през 20-те на миналия век се е добрал и е открил светия граал на цяло изкуство. Нито високият фреймрейт е творение на пъклено изчадие, което иска да унищожи цялото това изкуство. Проблемът е в нас – ние сме свикнали с тези конвенции, те ни са исторически наложени. Вече са рефлекс. Ако си направим мислен експеримент, в който на човек, който никога не се е докосвал до филм и телевизия, и не е обременен от вкоренените „правила“ за кино-естетика, му се пусне Хобитът, после Властелинът на пръстените, после Казабланка и после Метрополис, въпросният човек ще запита съответно къде е звукът, къде са цветовете, и „това защо насича така гадно?“ При всички положения, най-позитивно ще бъде отношението му към картината с обективно най-добро качество – 48 fps, защото за мозъка му няма да има индуцирани правила.

Това е експеримент, който няма как да се проведе, защото вече всички сме повредени, но масовите реакции към Хобитът показват, че нещата стоят именно по този начин. Колкото и да преобладават негативните мнения към видяното, все пак има група от технически грамотни хора, които винаги се вдъхновяват от върха в някоя технология и искат най-голямото количество пиксели на квадратен сантиметър, най-големия брой звукови канали, най-голямата възможна честота, за да бъде кино-преживяването им – така както те си го разбират – перфектно. Тази част от публиката са по-младите и израснали пред екраните на компютрите зрители, за които високият фреймрейт съществува от десетилетия в съвременните 3D видео-игри и всъщност вече носи dream-like усещането от онзи фантастичен кино свят. От другата страна на барикадата са по-консервативните и по-„опитни“ кино-зрители, за които увеличаването на фреймрейта означава нищо повече от лишаване от „магията на киното“ – те често дори не могат да определят какво точно им е отнето.

В оправданията си Джаксън даде много глупаво сравнение – „някои обичат риба, други не обичат риба – въпрос на вкус“. Не, Питър, ако ще даваме сравнение с риба, то е следното: „някои са свикнали да ядат определен вид риба и да избягват друг, по-вкусен по принцип вид риба, която обаче винаги досега им е била предлагана адски вмирисана и им се е повръщало дори от мисълта за нея; сега, когато този друг вид риба е прясно уловена и прекрасно сготвена, те още помнят адската воня отпреди това и не искат дори да я докоснат“. Така че поредната „революция“, която Камерън и Джаксън планират, просто няма как да се състои – не и докато преобладаващата част от кино-зрителите все още помнят миналото. С това не се свиква така бързо, както те си мислят, защото в очите на аудиторията е по-кофти алтернативата на нещо хубаво, с което вече са свикнали.

Има и още един проблем – високият фреймрейт няма как да бъде оправдан като естетически обоснован, т.е. като нов кинематографичен tool, който може да се използва с определени артистични подбуди. Това си е чист gimmick – игра на цифри и действане на принципа „колкото повече, толкова повече“, който в случая goes wrong. Двамата техничари – те вече не могат да бъдат наречени кинаджии – просто са сбъркали сметките тук. Докато аргументът на Камерън за 3D-то, че отваря нови възможности пред киното да въздейства и на първично и на концептуално ниво, минаваше сравнително добре*, сега просто няма оправдание, което да навърже високия фреймрейт с артистичните амбиции, които досега уж са били лимитирани заради липсата му. Добре, технически погледнато с него ще успееш да удовлетвориш 5% от аудиторията, на която 5% от екшън филмите и някой спорадичен панинг им се струват накъсани. Обаче на останалите 95% ще им докараш само едно – ритник и изхвърляне от киносалона. По-лошо: изхвърляне от самия филм.

* Въпреки че технологията се оказа системно abuse-вана от куцо и сакато и в крайна сметка се деноминира; пък и не точно Камерън показа, че осъзнава къде е силата на 3D-то, нито той беше новият пионер в тази област – просто, като на човек с нюх на продавач, се случи на него да я приложи в плосък филм с масов appeal

И така, какво се случва оттук нататък? В момента е трудно да се прецени колко народ ще види Хобитът в 48 fps, макар и Джаксън да очаква до премиерата броят на кината, екипирани с възможността за такава презентация да достигне 10000. Това ще е сравнително евтин ъпгрейд в сравнение с този, който беше направен след минаването към дигитални прожекции или към 3D. Колко от собствениците на кина ще се поддадат на натиска заради (необосновано) по-високите цени на билети – не е много ясно в момента, след като преобладаващата реакция е негативна. Същите тези собственици съвсем наскоро бяха принудени сериозно да се вътрят за ъпгрейд към цифрово и 3D кино, така че е непредсказуемо как ще реагират на тази поредна прищявка, която в случая върви и с потенциален отлив на зрители (във времена, в които истинското кино-преживяване е все по-лесно за симулация в домашни условия, а човек може да си плати за hi-def streaming 2-3 месеца след премиерата). Нека обаче да не забравяме – тенденциите не се носят нито от разбирачите, нито от естетите. Те се носят на крилата на сивата маса, която се възбужда от лъскави опаковки. Ето и сега, дори хора, на които 48-те кадъра в секунда на Джаксън откровено са им помрачили гледките от Средната земя, вярват на Камерън, когато им обяснява разпалено, че истината не е в 48-те, а в 60-те кадъра в секунда, които ще ни сполетят с Аватар 2. Говори се как забавените каданси изглеждали зашеметяващо по този начин, особено пък в 3D… И по някаква никому неясна причина, докато не се достигне тази граница, усещането не е оптималното. Bull-fuckin-shit. Това е поредната въдица, която масата зрители-непукисти ще налапат и ще дадат наклон на тенденция, която в момента поне за по-голямата част от аудиторията, на която всъщност й пука, значи буквално убийство на киното.

Другото парадоксално нещо е, че и Камерън и Джаксън правят всички тези маркетингови салта и с благородна (освен с очевидно финансова и експериментална) цел: те искат да направят ходенето на кино отново ексклузивно преживяване, което не можеш да получиш по друг начин. Парадоксално е, защото този път по грешка, като че ли без да се усещат, са си избрали методика, която А) се репродуцира елементарно в домашни условия (извинявам се, но не особено новият ми фотоапарат може да снима в 720p при 50 fps), и Б) както стана ясно по-горе, всъщност съсипва това преживяване, принизявайки го до усещането от прашасал ситком или youtube видео. Правилният път за връщане на публиката в кината не е това. Правилният път е това, което Кристофър Нолан и Майкъл Бей правят – използват пълните възможности на IMAX камерите и пускат филмите си ексклузивно за такъв гигантски формат – този, който зрителите просто няма как да преживеят у дома. И когато имаш подобна недоразвита ниша, където все още се подвизават предимно късометражни боклуци, и която ниша позволява (при това съвсем обосновано) раздути цени на билети, е изключително глупав ход да тръгнеш да налагаш нови стандарти с увеличаване на кадрите в секунда. Надявам се този път наистина да не им се отвори парашутът.

И нека все пак да не сме толкова негативни: Първо, за хората, които се безпокоят, че Хобитът ще се прецака при конверсията от 48 в 24 fps за конвенционални кина – предполагам до това няма да се стигне. Въпреки притеснението как ще изглежда motion blur-а в сцените, когато кадрите се покажат през един, все пак трейлърът дава надежди, че това няма да е проблем. Всъщност, съвсем скоро ще можем да се убедим лично как ще изглежда филм, сниман на 48 кадъра и прожектиран на 24:

Второ и по-важно: както и с всяка друга технология, тази също може да намери своето ефектно приложение. От собствен опит мога да твърдя, че CG анимации (особено в 3D) и документални филми не изглеждат никак зле, когато се пуснат в motion interpolation режим при разумни настройки. Тези дни покрай шумотевицата поекспериментирах с blu ray изданията на Life и Planet Earth и наистина мога да кажа, че добавянето на допълнителни кадри всъщност може да направи експириънса много приятен – различен, но приятен. Може би се задейства подсъзнателният карт бланш, че когато става дума за документален филм, или за силно стилоизиран такъв, който във всеки случай е далеч от фотореалността, повечето кадри в секунда, дори изкуствено създадени, не пречат не мозъка – той не се нуждае от дупки във фреймрейта, за да се почувства потопен в преживяването. В интерес на истината, дори Аватар в 3D понася известно „смазване на лагерите“. Така че, в крайна сметка нещата отново опират до съдържание. Когато то го позволява – нека херците да бъдат 120, че и повече. Тук обаче си говорим за Хобитът – фентъзи, което е последното нещо, подходящо за 48 кадъра в секунда.

За финал ще се направя на добрия пророк и ще ви кажа какво ще се случи: Ще дойде декември. Дотогава Джаксън ще продължи да се прави на ударен и да си вярва, че открива нещо по-прекрасно и от топлата вода. Ще пусне филма си и всичко живо ще изпищи. Помнете ми думата – всеки кинокритик ще види филма два пъти и всяко ревю ще казва как 24 кадровата версия е истински филм, а другата – пародия на такъв. Тогава Джаксън и Камерън ще се почешат по главите, ще поупорстват (защото е в кръвта им), може би ще пробват още 1-2 пъти и ще се кротнат. Тогава ще се появи една умна глава и ще измисли ултимативния стандарт, който ще се казва „dynamic fps“ или „adaptive fps“ или нещо подобно, който интелигентно на ниво презентация ще преценява кога сцената има нужда от висок фреймрейт, за да се унищожи стробирането и кога трябва да бъде оставена с по-cinematic усещане при ниски fps. Точката на драмата може да бъде сложена толкова лесно и ефективно, че не знам защо още никой не се е сетил активно да дълбае в тази посока.

Във всеки случай – стискайте палци този момент да дойде по-скоро.

Operationkino: Специални благодарности на Silver за това, че се съгласи да гостува при нас.