Мъж на ръба / Man on a Ledge

Ник Касиди (Сам Уортингтън) стои на високия перваз на хотелска стая в Ню Йорк, заплашвайки да скочи. Той е бивше ченге и е осъден на 25 години затвор за престъпление, което не е извършил – кражбата на диамант на стойност 40 млн. от известния магнат Дейвид Ингландър. Касиди обаче не иска да се самоубие. Зад „каскадата му”, превърнала се във фокус на внимание от страна на полиция, медии и търсещи развлечение обикновени хора, се крие сложен план да докаже невинността си, ограбвайки трезора на Ингландър (Ед Харис), където той предполагаемо държи ужким откраднатия диамант.

С много малки изключения всеки, който е гледал поне един-два филма през живота си, може да ви каже какво ще се случи в „Мъж на ръба”, от първата до последната минута – че главният герой няма намерение наистина да се самоубива, че е натопен за престъплението, за което лежи(ще лежи/е лежал) в затвора, и че в крайна сметка, по един или друг начин ще си отмъсти на онези, които стоят зад цялата работа.

Не това обаче е основният недостатък на филма. Всъщност това с „през цялото време знаех какво ще стане” и всичките му производни напоследък се е превърнало в по-досадно клише дори и от тези, които гледаме във филмите, да не говорим, че сам по себе си е глупав аргумент „срещу” при положение, че сме гледали не едно или две заглавия, които знаем точно как ще свършат, но въпреки това са били наистина качествени и интересни.

Проблемът е в елементарния и доста неправдоподобен начин, по който е разказана историята. В много случаи правенето на филм е като ходенето „по ръба”, особено когато става дума за жанрови пастиши или филми, които са се захванали да разкажат нещо добре познато и не особено оригинално (какъвто е случаят с „Мъж на ръба”) – една грешна стъпка, разсейване, залитане в една или друга посока и доста често резултатът е, ако не фатален, то поне представлява кофти гледка.

В началото „Мъж на ръба” започва като приятно трилърче, здраво стъпило „по средата на перваза”. Представени са ни героите, имаме малко ретроспективен екшън и въпреки че се досещаме за общата посока на случващото се, има един-два дребни елемента, за които не знаем нищо и това държи вниманието ни. В момента, в който действието на филма започва да върви паралелно между Ник на перваза и брат му (Джейми Бел) и неговата приятелка (Дженезис Родригес), които се опитват да проникнат в трезора на Ингландър, нещата започват да губят равновесие.

Мъж на ръба - Сам Уортингтън

Начинът, по който те извършват обира, е толкова неправдоподобен и изисква такъв „suspension of disbelief”, какъвто поне на мен не ми се е налагало да давам за който и да е относително сериозен филм за обири през последните незнайно колко години. Струва ми се, че да снимаш празния коридор и да сложиш снимката пред камерата, за да можеш да работиш спокойно е метод, на който и 5-годишно дете не би повярвало. Осъзнавам идеята за хумористичния момент, но все пак говорим за „напрегнат трилър”, а не за „tongue-in-cheek” пародия.

А всичко това е жалко, защото Бел и Родригес са един от най-добрите елементи на филма. Химията между тях е налице, динамиката във взаимоотношенията им е чудесна и най-важното те са наистина забавни. И макар хуморът в определени случаи да е очевиден, а диалогът дървен и насилен, двамата се справят със задачите си повече от приятно. Да не говорим, че Родиригес изглежда впечатляващо и авторите на филма са се постарали да го забележим. Като че ли по принцип е възможно да пропуснем подобно тяло, без да ни го показват по бельо или да го навират в дрехи с два размера по-малки.

В тази си част филмът, макар и разклатен, все още запазва позиция. Моментът, в който окончателно губи равновесие и не просто „пада от перваза”, а направо си скача, е финалната развръзка, която е нелепо елементарна и плюе и на малкото добри моменти, които е имало дотогава. Ако трябва да илюстрирам колко прибързано и супер мързеливо ни е представена тя, ще трябва да ви разваля и мъничкото удоволствие, което можете да изпитате от възможността сами да стигнете до тези изводи. Освен това ще ми се наложи да кажа няколко думи за една от сюжетните линии, за която умишлено не споменах нищо досега. Тя включва полицейския парламентьор Елизабет Банкс, полицаите Ед Бърнс, Антъни Маки и Тайтъс Уеливър, чиито имена само при споменаването можете да поставите по точните места, камо ли ако включа нещо от сюжета.

Погледнато от дистанция, „Мъж на ръба” не е лош филм. Направен е адекватно и доста сръчно – режисьорът Асгер Лет има добро око за ритъм, структурирането на кадрите и гледната точка – а някои от епизодите, в действителност заснети на перваза на хотел „Рузвелт”, са повече от грабващи. Актьорските изпълнения са прилични – е, Сам Уортингтън все още не ни е показал истински актьорски заложби, но като че ли от него вече не се и очаква – и колкото и елементарно да е представена историята и развръзката, все пак филмът не отчайва и дори можете да се позабавлявате. Но ако търсите интелигентен и напрегнат трилър, който поне да се старае да гони някаква правдоподобност, по-добре пропуснете.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

6 Comments

  1. Много хубава картинка сте сложили на заглавието, КЕФИ!!!

    За ревюто – то е ясно – точно, стегнато, ясно и си вадиш изводи дали да „го“ или да „не го“!

  2. Радвам се, че те „кефи“! 🙂 Борихме се да намерим нещо готино за този филм. Беше трудно! 🙂 🙂 🙂

  3. Не че има връзка, но онзи ден гледах „Смъртоносните Тексаски Полета“. Споменавам го защото там участва Сам Уортингтън, както и още куп известни имена. Доста добър трилър, а Джефри Дийн Морган кефи бая 🙂

  4. Определено “Смъртоносните Тексаски Полета” е доста приличен филм! Иначе готин текст, аз мисля да му дам шанс, въпреки всичко, но най-вероятно от торентите.