До Мюнхен и назад

За да се зароди едно течение, школа или направление в киното, обикновено няколко съмишленици, най-често от едно поколение съумяват да споделят своята нравствена и естетическа платформа и то по нов, оригинален начин и за няколко поредни години да обират наградите на големите международни кинофестивали. Постепенно те увличат и останалите си колеги и за дълго време за филмите от съответната страна се говори с уважение по света. На този принцип са се родили: Италианският неореализъм, Френската нова вълна, Полската школа, Сърдитите млади в Англия и Чехословашкото филмово чудо, намерили завинаги място в историята на киното, както и по-късно – унгарското, иранското и китайско кино. Днес стойностно кино се прави на много места по света, като номер едно са, ту Дания, ту Република Корея, ту Ирландия, ту Германия, ту Мексико, като напоследък и нашите съседки Румъния и Турция. Вече се чуват мнения, че ние сме следващите. Почти сме го постигнали, само че…

Относно големите фестивали: във Венеция не сме били в конкурса от 1989 г., когато „Единстевеният свидетел” на Михаил Пандурски взе три награди. На Берлинале не сме се състезавали от 1990 г. – филмът на Иван Ничев „1952 – Иван и Александра”. Още по-зле е положението в Кан. Хубаво е, че ни има в паралелните конкурси, но в официалния не сме участвали от далечната 1973 г. – „Последната дума” на Бинка Желязкова. През последното десетилетие успехите ни на „Топ фестивалите” са само три. „Обърната елха” на Васил Живков и Иван Черкелов – Специалната награда в Карлови Вари, Наградата за женска роля на Весела Казакова за „Откраднати очи” на Радослав Спасов и Наградата за режисура на Явор Гърдев за „Дзифт” в Москва. Да не забравяме пътя към Оскарите, който извървя „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” на Стефан Командарев. Но на останалите фестивали сме посрещани все по-добре. Все по-често България е в устата на киноспециалисти и киномани. И то с добро.

От две години се забелязва и друго радостно – българската публика откри българското кино и вече разпространителите го търсят. „Мисия Лондон”, „Лов на дребни хищници”, „TILT”, „Love.net” едва ли са по-добри от „Закъсняло пълнолуние”, „Гори, гори огънче”, „Граница”, „Дан Колов”, „Писмо от Америка”, „След края на света”, „Мила от Марс”, „Шивачки”, „Лейди Зи”, „А днес накъде”, „Футболни хамелиони”, мога да изброя още дузина, докато се стигне до „Източни пиеси” и „Подслон”. Но те извършиха дългочакания пробив. И точно пред прага на българското чудо, то е на път да секне. Достатъчно се писда за кризата, не спазване Закона за киното, „Сбогом, мамо” на Мишел Бонев, който се оказа не толкова лош и спирането на парите за българско кино. Макар не един шедьовър да се е раждал по време на най-голяма бедност, нека все пак кинаджийте ни да не изживяват това. Все повече от тях плащат със здравето, а вече и с живота си.

Освен за фестивали киното ни се търси за панорами и седмици, отзивите са повече от ласкави. След Ню Йорк, Лондон, Берлин, Рим и доста други места през май такава проява се проведе и в Мюнхен. Убедих се лично в нейния успех. В едно от студийните кина в Баварската столица – „Монопол” зрителите видяха седем игрални и три документални филма. „Кметът” на Адела Пеева и Антоний Дончев разказва за най-успешния столичен градоначалник инж. Иван Иванов, който е бил и Мюнхенски възпитаник, заради което е осъден на смърт от комунистите, които по-късно са се видели принудени да го освободят. По един или друг начин още три филма бяха свързани с Германия. „Цахес” на Анри Кулев още непознат на българските зрители е приказна романтична комедия, вдъхновена от фантастичните разкази на Е. Т. А. Хофман. „Викът за свобода на рибите” е показван само веднъж в Дома на киното и тъй като нямаме истинско „Арт-кино” е редно да бъде пуснат по телевизията. Това е немско-българска продукция. Режисьорката Вилма Кийнер е австрийка, възпитаничка на мюнхенската филмова школа и снаха на Любен Гройс. Жанрът е „филм във филма” със силно присъствие на Гергана Кофарджиева и Ицхак Финци. Филмът-портрет на голямата немска писателка Ангелика Шробсдорф „Защо точно България” послужи за заглавие на цялата поредица.

Авторът му Христо Бакалски – режисьор и продуцент, живял 30 години в Берлин, където е бил шеф на Българския културен център и сътрудник на Берлинале се е посветил на популяризиране на киното ни в Германия. Именно той е организаторът от българска страна, с подкрепата на Гьоте Институт София и Министерство на културата. Немският организатор Петер Нойгарт е кинокритик и киноман, ръководител на Медийна група Мюнхен, провеждащ представянето на различни кинематографии. Много си паснахме. Не случайно той подбра и „Един киноман в началото на века” на Петър Одажиев, филмът на БНТ, който през 2007 г. на най-големия в света фестивал на независимото кино (провеждан едновременно в Ню Йорк и Лос Анджелис) получи наградата за най-добър неанглоезичен филм от 230 филма от 60 страни.

Подобаващо внимание получиха и подбраните игрални хитове: „Козелът” на Георги Дюлгеров по Радичков, „Обърната елха” – лично за мен филмът на последното десетилетие, който там за разлика от България се посрещна изключително адекватно. Зрителите видяха и гордостта на българското кино „Източни пиеси” на Камен Калев, „HDSP: Лов на дребни хищници” на Цветодар Марков и „Стъпки в пясъка” на Ивайло Христов, за който имаше няколко допълнителни прожекции, а „Обърната елха” се появи на търговския екран.

И така, пълни салони, дискусии, фейсбук страница, немски плакати. И самите организатори не са очаквали такъв успех, като за сметка на нашите филми, отпадаха прожекции на „Бютифул” и други световни хитове. Страшно ми се искаше някои от тези, от които зависят средствата за кино да беше видял всичко това. Иначе Мюнхен, като всеки подреден град блести от чистота, няма дупки и кучета, тревата няма кърлежи, не се мачка от ходене по нея, а при най-малкото слънце хората плажуват в центъра на града. Зеленина и красота. Страхотна бира, забележителни музеи и нощен транспорт с точност до секундата. Никой не употребява GSM на публично място. Интеграцията на чужденците е уникална. Никой не си мисли да напада джамии и гей-паради… А да си припомним, че същите нападатели не пощадиха и „Откраднати очи”! Още по-рано това се случи и с „Гори, гори огънче”. Не бяха очаровани и от „Източни пиеси”. Освен, че са сред най-ярките творби на киното ни след 1989 г. те са и страстен вик за етническа толерантност.