Карате кид (2010) / The Karate Kid (2010)

Никога не съм бил почитател на „Карате Кид”. По-скоро бих се определил като фен на „No Retreat, No Surrender” – познат у нас като „Няма място за отстъпление” –  или „Кикбоксер”, които продължавам да харесвам и днес, при все че вече мога да осъзная факта, че и двата взаймстват много от „Карате кид”, а и му отстъпват в почти всички елементи. Това обаче,  никак не ме притеснява и го отдавам просто на личен вкус и предпочитание към по-мрачничкото настроение, а не на някаква професионална оценка.

Поради тази причина, не бях никак развълнуван от идеята за римейк, при това с участието на Джейдън Смит, който никак, ама никак не харесвам. А и в действителност, колко пъти имате нужда да гледате една и съща схема преди да ви писне? Всички спортни филми са еднакви: нашият неизвестен/отруден/малтретиран/отмъщаващ си за нещо герой, който с помощта на някой мъдър учител и дълги, изморителни тренировки – които между другото раждат едно от най-големите филмови клишета, това на „training montage” –  се изправя срещу шампиона/фаворита/насилника в някакъв голям турнир, на края на който триумфира независимо дали побеждава или не, защото в крайна сметка е успял да вникне във философията на живота и истинското естество на спорта. Общо взето “Карате кид” (2010) не мърда и на сантиметър от тази схема или от историята на оригиналния филм, освен това, че премества мястото на действието в Пекин.

За щастие обаче, създателите на филма са били наясно с това, което правят и определено са се постарали образите да не са просто клиширани апликации, а да бъдат пълнокръвни герои с история и  дълбочина на характера. От всички 140 минути на филма – да, знаем, и ние първоначално реагирахме с изненада – сигурно няма да сгрешим, ако кажем, че за бой и тренировки е оставен има-няма половин час. И знаете ли какво? Накрая всичко това се отплаща.

Има и още нещо, което правят създателите на филма – лично за мен то е по-важно – и това е да сменят тона на оригинала, правейки го малко по-мрачничък и реалистичен. Сега, нямам предвид  нещо супер мрачно, а просто, че по детски лековатия тон, който никога не ми е харесвал в „Карате кид” – вече го няма. А, да, липсва и супер досадното „нека научим момчето на карате или кунг-фу, като го караме да мие колата, да боядисва оградата или да хвърля боклука”. Тук имаме само заигравка с окачване на якето, което обаче има смисъл в контекста на кунг-фу.

Вече споменах, че Джейдън Смит ме дразни адски много, но трябва да призная, че във филма се справя добре. Играе доста прилично, умерен е и определено има голямо развитие от „Денят, в който Земята спря”. Ако не се разглези много или не се пропие и продруса, може и да стане нещо от него. Джаки Чан прави най-добрата си роля в американски филм от години насам. Направо не мога да повярвам, че го виждам да играе някакво сложно емоционално състояние, при това го прави добре.  За поддържащите актьори, какво мога да кажа? Уенуен Хан, изпълняваща „любовния”  обект, не се отличава с нещо специално, но съм толкова доволен, че поради по-малката възраст на Смит и този дразнещ  момент с тийнейджърската любов е редуциран, че няма как да не я похвалим. Таражи П. Хенсън е типичната чернокожа „саси” майка, но тя играе с такава лекота и стил, че ме пленява на момента.  Малкото злодейче също си го бива.

След всички тези приятни изненади, на финала на филма нещата малко се вкисват, но просто няма как иначе. Всъщност можеше да ни спестят няколко лиготии като поклоните и отдаването на чест от лошия тийм, макар трябва да признаем, че това не идва съвсем изневиделица – имаше няколко загатвания през целия филм – и разбира се, можеше да минем и без песента на Джъстин Бийбър. Това, че е по време на надписите, не я прави по-поносима.

С две думи за финал,  позната до болка класическа история, която едва ли ще трогне много хора, но в същото време един доста успешен, ангажиращ и добре направен римейк. Ако имате дете на 10-12 годишна възраст и решите да го заведете на филма, пригответе си и пари за уроци по кунг-фу. Гаранция, че ще иска да го запишете.