Ако ви е омръзнало от тийнейджъри супергерои и „origin” истории или пък от модерната, превърнала се в дразнеща истерия, „found footage” стилистика, то най-вероятно „Хроники” не присъства в списъкa ви със заглавия, които сте си отбелязали задължително да гледате на голям екран тази година. Тази разбираема, но първосигнална реакция обаче, означава да обърнете гръб на един от малкото филми от последните години, които предлагат наистина свеж, интересен и доколкото е възможно, реалистичен поглед към темата. А и не само.

В началото „Хроники” следва схемата на класическата супергеройска история на изтерзания тийнейджър. Главният герой Андрю е “непопулярен” младеж, тормозен както в училище от съучениците си, така и у дома от баща си, който издевателства над него физически и психически и го обвинява за изключително лошото здравословно състояние на майка му. Единственият човек, който може да мине за нещо като приятел на Андрю, е братовчед му Мат.

Мат е загрижен за Андрю, който напоследък е станал още по-дистанциран, вечно криещ се зад камерата си, с която документира всичко случващо се в живота му. За да го изкара от черупката му, Мат завежда Андрю на купон, където и двамата претърпяват фиаско. Вечерта им обаче, не приключва с това. Заедно със съученикa им Стийв, те откриват странна дупка насред гората. Влизайки да изследват, тримата се натъкват на нещо необикновено и необяснимо, което завинаги променя животa им, давайки им телекинетични способности.
За разлика от всички подобни филми обаче, тук „Хроники” поема по една далеч по-реалистична (доколкото е възможно) пътека. За тримата, с придобитата сила не идват никакви отговорности. Вместо да си ушият супергеройски костюми и да се впуснат в борба с престъпността, младежите правят това, което всеки нормален тийнейджър би направил – използват силите си (включително възможността за летене) за собствено забавление и, разбира се, за да правят номера на непознати.

Един ден обаче, играчката става плачка, когато Андрю използва силата си върху автомобил, който ги провокира на пътя, предизвиквайки тежък инцидент. Тази случка кара Мат и Стийв да изготвят правила и граници върху какво и как могат да използват силите си, но за психически затормозения Андрю това е началото на спускането му по „наклонената плоскост” към превръщането му в злодей. Нещо, което поне аз не съм виждал представено толкова добре и правдоподобно във филм от последните години.

Тук е моментът обаче, да кажа, че въпреки очевидните паралели с филмите за супер герои, не можем с лека ръка да определим „Хроники” само за алтернативен представител на жанра, какъвто беше „Неуязвимият” на М. Найт Шамалан например (това е все едно да кажем че Кери е супергерой) и много от хората ще са доволни да открият теми и идеи, които са извън жанровата принадлежност. Теми, философски идеи и разсъждения като тези за съзряването и осъзнаване на обстоятелства, които ни определят като личности, за „чистата воля”, „свръх човека” и „apex” хищниците и, разбира се, тази за приятелството – какво означава то и какво произтича от него.

Преди да завърша, трябва да кажа няколко думи и за „found footage” презентацията на филма. В последните години този род стилистика стана повече от досадна, но няма как да отречем, че в определени моменти тя е изключително ефективна. Конкретно за този филм тя работи, още повече, че авторите са намерили интересен начин да разчупят модела – развивайки способностите си в процеса на филма, Андрю развива и възможността си да контролира камерата със силите си, без това да изисква специалното му внимание. Така тя обикаля наоколо и на дава възможност да излезем от характерната, строго фиксирана, лична гледна точка.

Авторите обаче, са взели и още едно решение, свързано с този похват, което лично за мен е минус и ме кара да смятам, че филмът би работил също толкова добре (ако не и повече) ако беше заснет в традиционен стил. Това решение е прескачането между гледните точки на различни източници, колкото и да е кратко то. Първо е камерата на момичето, по което си пада Мат (гледна точка, изсмукана от пръстите само, за да получим по-добра представа за героя), а на финала и на охранителни камери, телефони и т.н., което разваля усещането за личния и интимен поглед над историята.

За финал, въпреки че му липсва истинска експлозивност и на моменти е прекалено очевиден и тонално неравен, „Хроники” е изключително свеж, интелигентен и добре направен фантастичен трилър/драма, който доказва, че с въображение и подобаващ подход към историята и героите е напълно възможно да се направи филм, който да резонира извън сферата на своята жанрова конкретика. За съжаление у нас, той едва ли ще получи достатъчно внимание, но съм сигурен, че малкото хора, които му отделят от времето си, няма да съжаляват.

Ще си говорим за жени.
Е, не – необходимо ли е? Какво толкова може да заслужава внимание?
И честно казано, не е ли малко досадна тема?
Надали това е бил подходът на режисьора-съсценарист Тейт Тейлър, който решава, че вторият му пълнометражен филм ще бъде екранизация на бестселъра „Слугинята”, написан от неговата добра приятелка Катрин Стокет. Той много добре си спомня как несигурната Катрин му връчва ръкописа, как той се качва на самолета за дома и някъде над Охайо, когато преполовява страниците решава, че иска да направи филм по този роман. Получава обещание от Стокет, още преди да стане известно дали и кой ще издаде книгата й, че той – и само той – ще я заснеме. След като адаптира текста, Тейлър очаква одобрение от авторката, която пък има пълно доверие в способностите на приятеля си от колежа. Тя присъства на снимките като част от екипа, превърнал се в семейство, и сподея възторга си от избора на актьорите, от сценографията, от атмосферата – от всичко. Катрин Стокет смята себе си за щастлив творец, защото вижда как създадените от нея образи ОЖИВЯВАТ.

„Южнячки” получава номинации за четири награди Оскар. Това не винаги е било адекватна референция за качествен филм. Но повярвайте ми – в случая не е така! И при все, че смятам, сравнявайки всички творби от изминалата година, че номинацията за най-добър филм е мааалко пресилена, И ТРИТЕ номинации за актьорско присъствие, които получиха Вайола Дейвис (за главна роля), Октавия Спенсър и Брайс Далас Хауърд (за второстепенна роля), са абсолютно заслужени. Фестивално-критическата равносметка е наистина впечатляваща – 63 номинации, 26 награди, с тенденция към увеличение.

За какво всъщност става дума? Джаксън, Мисисипи, 60-те години на 20 век. Общество, изпълнено с предразсъдъци, клишета, норми на поведение и принудителна липса на свобода за определена група хора. Дипломираната Скийтър (прекрасна и вдъхновена Ема Стоун) се завръща в родния си град и започва работа в местния вестник, без да изоставя мечтата си да стане писателка. Ейбълийн (Вайола Дейвис) е домашна помощница на една от „приятелките” на Скийтър и именно към нея се обръща за помощ младата журналистка, когато й възлагат рубриката с домакински съвети. Тя наблюдава средата си, стереотипните майки-домакини и техните предвзети правила за поведение, и когато разбира, че нейната обична тъмнокожа бавачка е била прогонена от майка й под давление на „общественото мнение”, Скийтър стига до дръзко решение. Ейбълийн и приятелката й Мини (Октавия Спенсър) се съгласяват да й разкажат всичко, което си спомнят, което ги е пречупило, наранило, обидило… Постепенно всички цветнокожи бавачки и прислужници се включват в поредицата интервюта, които – подредени в книга – имат шанс да привлекат погледа на редакторка в Ню Йорк, и да се появят на бял свят точно в разгара на движението за граждански права. О, забравихме два много съществени елемента от дамския пъзел – кучката Хили (Брайс Далас Хауърд), която властва с железен юмрук над женската общност в градчето и добронамерената, сексапилна и естествена Силия (страхотна Джесика Частейн), която се оказва аутсайдер, защото била отмъкнала някогашен любим на Хили, чудо голямо! Нали се сещате какво става, когато книгата с разкази достига до градчето?! Взрив от емоции, екшън и поредица развръзки.

Така синтезирана, историята на „Южнячки” сигурно звучи традиционно, неитригуващо, може да изглежда и клиширана. Ала онова, което я прави различна, трогателна, топла и любопитна, въпреки историческия период и въпреки до болка познатите теми за неравностойното положение на афро-американците, са прекрасните жени. Толкова синхронно ансамблово съчетание отдавна не сме виждали на екран! Сигурно до голяма степен е виновен режисьорът-треньор, но за да извикаш подобно присъствие пред камерата, трябва да разполагаш с потенциала на невероятните актриси. След като „Южнячки” започна да привлича като магнит награди и номинации, специалистите не пропуснаха да отбележат, че много рядко – особено напоследък – киното предлага стойностни женски образи. Още повече – такива, които са предназначени за афро-американки. Този филм се оказа благодатна почва за разгръщане на таланта на всички дами, включени в актьорския екип. Ема доказа, че не е случайно момиче, Вайола и Октавия безотказно приковават зрителското внимание, Джесика се появява в такъв образ, че откровено радва мъжките очи и женските сърца, а Брайс за пореден път доказва, че е много добра актриса – намразваш я от дъното на душата си и с най-голямо удоволствие би увила рижата й грива около ръката си, за да ти е по-удобно да й смажеш муцунката с юмрук, незабавно!

Тейт Тейлър споделя, че е работил много лесно с екипа – нищо, че е предимно дамски. Вероятно успеха на филма се дължи и на неговата увереност, че ТРЯБВА да го снима той, с цялата любов и деликатния усет, които притежава – той е южняк, пък и става очевидно, че умее да разбира жените. Освен това е съумял да съчетае качествата им така, че да подреди многоликия и сложен пъзел на този филм. Още един интересен факт – когато идеята за „Южнячки” е все още във фаза „проект”, Тейлър ангажира художника и продуцента си, развежда ги из местата, където си представя, че трябва да се снима, и подготвят албум с визии. И когато отива при мистър Спилбърг, за да защити проекта си, майсторът ахва, защото е достатъчно досетлив да провиди още един важен герой във филма – мястото и атмосферата, дъха на Юга и Мисисипи.

Лично за мен този „южняшки” акцент не беше от голямо значение. По-важно беше да усетя съпричастност с каузата на героините. Откровено ненавиждам всяка форма на сегрегация и глупостта на човешкия род винаги ме е удивлявала до ужас. Затова възмездието в развръзката (ясно е, че трябва да го има, думите ми да не се приемат като „спойлър”!) си беше изстрадано, очаквано и удовлетворително. Не, не съм разсъждавала върху всичко, казано дотук, по време на филма – гледах го с отворена душа и без задни мисли. Съучаствах. И повярвайте ми – не САМО защото съм жена, а И заради това!

Холивуд винаги е печелил добре от масови обсесии, а една от най-печелившите обсесии е пословичното човешко суеверие. Днес модерни са маите и безкрайно преекспонираната, макар и напълно неоснователна параноя с приключващия им календар. Преди години това беше настъпването на новото хилядолетие, след време сигурно ще е разгадаването на някое тайно послание от евангелието на Йоан… И така, докато един ден светът наистина свърши. Дотогава обаче за филмовите режисьори тези мании ще са повод за творческо вдъхновение, а за филмовите продуценти – възможност да си напълнят джоба. За Благой Д. Иванов пък ще е графомански мегдан, така че hold on to your butts and let’s get this apocalyptic party started!

Краят на света е чест гост на големия екран. През последните години на миналия век, логично, се появиха няколко добре маркетирани и още по-добре таргетирани заглавия, които докараха разнообразен екранен свършек на Земята – за радост на садистично жадната за зрелищни и световни филмови трагедии публика. Сред заглавията бяха както откровено бомбастичните и натъпкани до козирката с патос, пaтриотизъм и безразсъдно геройство блокбастъри от рода на „Армагедон“ и „Денят на независимостта“, така и далеч по-недооценените, но значително по-прилични „Смъртоносно влияние“ и „Краят на дните“. Враговете на човечеството – природни бедствия, инопланетяни, космически катастрофи, религиозни злодеи и пр. – бяха, а и продължават да бъдат експлоатирани до краен предел. Преходът от един век в друг, странните съвпадения и демонизираните астрални знаци, двусмислените символи и уж точните предсказания на древен оракул, фаталистичните поличби, историческите юбилеи и какво ли още не – всички тези глупави, но доходоносни суеверия са прекрасен повод за жънене на зрителските плодове, а киното е съвършено заострената коса, с която всяка година се събира богата реколта.

Новият век не прави изключение. Не само защото лековерните страсти, свързани с таблоидни предсказания и фанатични убеждения, продължават да смущават мислите на обикновения човек и да пълнят касичката на пресметливия инвеститор. Това си има и своите плюсове, носейки ни няколко наистина внушителни и развлекателни дъвки за окото. Още през 2009 г. гуруто на филмите-катастрофи Роланд Емерих си отряза огромно парче от актуалната в момента „майска“ торта с мащабния апокалиптичен епос „2012“. Въпреки съмнителните си художествени качества, от техническа гледна точка филмът беше повече от впечатляващ, показвайки повсеместната криза изключително детайлно и интензивно. По-малко ефектен, още по-нелеп сюжетно, населен с извънземни месии в библейски контури, но също така с финални 2-3 минути зашеметяващ „слънчев“ апокалипсис, беше „Знамение“ на Алекс Прояс, който, близо три години след премиерата си, вече заслужено тъне в забвение. Имаше и далеч по-проникновени упражнения по темата – „Пътят“ на Джон Хилкоут, създаден по прекрасния роман на Кормак Маккарти, показа апокалипсиса по смразяващо адекватен начин: не като влакче на ужаса с развлекателна функция, а като безнадеждно и сурово откровение за оцеляването. Появиха се и още по-артистични опити – този на Ларс фон Триер например, който миналата година пак успя да депресира световната публика, докарвайки я и до фабулен, и до емоционален апокалипсис с претенциозния, но забележителен катарзис „Меланхолия“.

Какво предстои през 2012 г.? Апокалиптичната опасност ще надвисне още в края на март с „Wrath Оf Тhe Titans“ – продължението на „Сблъсъкът на титаните“, в което древногръцките божества ще се развихрят с пълни сили и на славния Персей пак ще му се наложи да напъне мускули, за да спаси света. Само че не очаквайте много от фентъзито; тази година апокалиптичната вълна ще бъде яхната основно от лоши извънземни и възкръснали трупове. Месец май ще е истинско пиршество на космическите нашествия: първо идват „The Avengers“, който изправя Капитан Америка, Тор, Железния човек и още куп супергерои срещу коварния пришълец Локи, решен на всичко да стовари ад върху планетата ни. Мащабната продукция се ръководи от Джос Уидън и събира на едно място едни от най-легендарните персонажи от вселената на „Marvel Comics”. След това звездни посетители ще смутят спокойствието ни във военната фантастика „Battleship“ на Питър Бърг, но за съжаление още на ниво трейлър продукцията прилича на лишен от въображение copy/paste на „Трансформърс“. Накрая ще се завърнат за трети път забавните „Мъже в черно“, които отново са с участието на Томи Лий Джоунс и Уил Смит и които отново ще се борят срещу вселенския боклук в името на земното благоденствие.

За юни пък е насрочено заглавието с най-чудовищни очаквания: „Prometheus”. С него изключителният Ридли Скот се завръща във фантастичния жанр, разказвайки предисторията на класическия си жанров шедьовър „Пришълецът“. Без да е типичен „филм с извънземни“ и без да засяга пряко ксеноморфите, с които дълги години се бореше Елън Рипли, „Prometheus“ ще наблегне на атмосферен мрак и интелигентен сценарий, разкривайки историята на древна цивилизация, чието съществуване може да се окаже едновременно ключово за разкриването на произхода ни и пагубно за оцеляването на човечеството…

Обсъждайки апокалиптичните неволи, няма как да не намесим и човекоядните зомбита. Всички, които си падат по филми, в които неживите превземат ежедневието ни и го преобръщат с главата надолу, хапейки лакомо всеки срещнат по пътя си, могат да отворят шампанското и да се почерпят в името на фенщината си, защото 2012 г. ще сбъдне не една, а цели три филмови зомби мечти. Най-напред, през август, ще се появи екранизацията на изненадващо добрия книжен дебют „Топли тела“. Автор на романа е Айзък Мериън, а сюжетът, който разказва за странната, някак патологична любов между тинейджърка и зомби, само на пръв поглед напомня на разложена версия на лигавия „Здрач“. Истината е, че „Топли тела“, поне в литературната си форма, е повече от приятно попадение. Филмът пък е дело на Джонатан Левин, който с трагикомедията си „50/50“ вече показа, че знае как да режисира, тъй че нищо чудно от този проект да излезе нещо добро – по-мрачно от обичайните и дразнещо тенденциозни „романтични хоръри“, но и по-достъпно за младата публика, която е прекалено чувствителна за репертоара на, да речем, гор-царя Джордж А. Ромеро.

Вторият зомбифициран бъдещ хит се казва „Resident Evil: Retribution“: петата филмова част на популярната марка „Заразно зло“. Филмът дължим на сравнително посредствения, но влудяващо продуктивен Пол Андърсън (от филмографията му си заслужава с уважение да се спомене единствено „Смъртоносен хоризонт“), а премиерата е обявена за средата на септември. Отново към лицата на зомбираната аудитория ще хвърчат триизмерни отломки благодарение на задължителното в последно време 3D, което беше и едно от малкото, но откровено ефектни достойнства на четвъртия филм. Подобно на „Топли тела“, тук отново имаме пост-апокалиптична картина, която обаче продължава своя екшън ориентиран лайтмотив от предните части на поредицата, връщайки стари актьори (Мишел Родригес и Сиена Гилрой) заедно с редовната Мила Йовович, а оцеляването сред зомби владенията е само сюжетна плънка към основната фабулна драма – неспирната битка срещу подлите гадняри от корпорация „Umbrella”. С други думи, „Resident Evil: Retribution“ може отсега да се дефинира най-просто така: тонове déjà vu, щипка-две технически иновации и сравнително ниски очаквания.

Очакванията от ниски започват стремглаво да се катерят нагоре с апокалиптичната кулминация за тази година – суперпродукцията „World War Z“, чийто първоначален бюджет доближава сумата $130 млн. Маркетинговият отдел на „Парамаунт“ хитро е позиционирал премиерната дата на „зловещата“ дата 21 декември, когато свършва календарът на маите и когато, според параноичните следовници на абсурдните конспиративни теории, ще се сблъскаме с преобръщащи света събития. Е, ако не на живо, то поне на кино това ще се случи; „World War Z“ разказва за световен зомби апокалипсис и е адаптация по феноменалния бестселър на Макс Брукс, който около религиозния зомби празник Великден се очаква да атакува и нашите книжарници (заслугата е на ИК „Изток-Запад“). Режисьорът Марк Форстър е позволил на сценаристите значителни сюжетни волности и филмът в крайна сметка сигурно ще е доста различен от книгата (заради което феновете на Брукс са бесни, разбира се). Филмографията на Форстър обаче е респектираща и дори резултатът да е нещо коренно различно от първоизточника, нищо чудно адаптацията да се окаже едно от най-силните кино изживявания за и без това ужасно наситения коледен сезон. Припомняме, че Форстър стои зад страхотния екшън „Спектър на утехата“ и зад прекрасния, изчистен психологизъм на „Пътят към Невърленд“. „World War Z“ пък може спокойно да се определи като първия мейнстрийм зомби филм в историята на киното – не само заради огромния си бюджет, но и заради участието на емблематичната холивудска знаменитост Брад Пит.

А сега, на финала, да си пожелаем по-малко паника и повече здрав разум. По всичко изглежда, че звездите на киното ни предвещават добра година, така че се наслаждавайте на живота и приятно гледане!

Operation Kino: Специални благодарности на в-к “Преса” за предоставения материал!

Ник Касиди (Сам Уортингтън) стои на високия перваз на хотелска стая в Ню Йорк, заплашвайки да скочи. Той е бивше ченге и е осъден на 25 години затвор за престъпление, което не е извършил – кражбата на диамант на стойност 40 млн. от известния магнат Дейвид Ингландър. Касиди обаче не иска да се самоубие. Зад „каскадата му”, превърнала се във фокус на внимание от страна на полиция, медии и търсещи развлечение обикновени хора, се крие сложен план да докаже невинността си, ограбвайки трезора на Ингландър (Ед Харис), където той предполагаемо държи ужким откраднатия диамант.

С много малки изключения всеки, който е гледал поне един-два филма през живота си, може да ви каже какво ще се случи в „Мъж на ръба”, от първата до последната минута – че главният герой няма намерение наистина да се самоубива, че е натопен за престъплението, за което лежи(ще лежи/е лежал) в затвора, и че в крайна сметка, по един или друг начин ще си отмъсти на онези, които стоят зад цялата работа.

Не това обаче е основният недостатък на филма. Всъщност това с „през цялото време знаех какво ще стане” и всичките му производни напоследък се е превърнало в по-досадно клише дори и от тези, които гледаме във филмите, да не говорим, че сам по себе си е глупав аргумент „срещу” при положение, че сме гледали не едно или две заглавия, които знаем точно как ще свършат, но въпреки това са били наистина качествени и интересни.

Проблемът е в елементарния и доста неправдоподобен начин, по който е разказана историята. В много случаи правенето на филм е като ходенето „по ръба”, особено когато става дума за жанрови пастиши или филми, които са се захванали да разкажат нещо добре познато и не особено оригинално (какъвто е случаят с „Мъж на ръба”) – една грешна стъпка, разсейване, залитане в една или друга посока и доста често резултатът е, ако не фатален, то поне представлява кофти гледка.

В началото „Мъж на ръба” започва като приятно трилърче, здраво стъпило „по средата на перваза”. Представени са ни героите, имаме малко ретроспективен екшън и въпреки че се досещаме за общата посока на случващото се, има един-два дребни елемента, за които не знаем нищо и това държи вниманието ни. В момента, в който действието на филма започва да върви паралелно между Ник на перваза и брат му (Джейми Бел) и неговата приятелка (Дженезис Родригес), които се опитват да проникнат в трезора на Ингландър, нещата започват да губят равновесие.

Начинът, по който те извършват обира, е толкова неправдоподобен и изисква такъв „suspension of disbelief”, какъвто поне на мен не ми се е налагало да давам за който и да е относително сериозен филм за обири през последните незнайно колко години. Струва ми се, че да снимаш празния коридор и да сложиш снимката пред камерата, за да можеш да работиш спокойно е метод, на който и 5-годишно дете не би повярвало. Осъзнавам идеята за хумористичния момент, но все пак говорим за „напрегнат трилър”, а не за „tongue-in-cheek” пародия.

А всичко това е жалко, защото Бел и Родригес са един от най-добрите елементи на филма. Химията между тях е налице, динамиката във взаимоотношенията им е чудесна и най-важното те са наистина забавни. И макар хуморът в определени случаи да е очевиден, а диалогът дървен и насилен, двамата се справят със задачите си повече от приятно. Да не говорим, че Родиригес изглежда впечатляващо и авторите на филма са се постарали да го забележим. Като че ли по принцип е възможно да пропуснем подобно тяло, без да ни го показват по бельо или да го навират в дрехи с два размера по-малки.

В тази си част филмът, макар и разклатен, все още запазва позиция. Моментът, в който окончателно губи равновесие и не просто „пада от перваза”, а направо си скача, е финалната развръзка, която е нелепо елементарна и плюе и на малкото добри моменти, които е имало дотогава. Ако трябва да илюстрирам колко прибързано и супер мързеливо ни е представена тя, ще трябва да ви разваля и мъничкото удоволствие, което можете да изпитате от възможността сами да стигнете до тези изводи. Освен това ще ми се наложи да кажа няколко думи за една от сюжетните линии, за която умишлено не споменах нищо досега. Тя включва полицейския парламентьор Елизабет Банкс, полицаите Ед Бърнс, Антъни Маки и Тайтъс Уеливър, чиито имена само при споменаването можете да поставите по точните места, камо ли ако включа нещо от сюжета.

Погледнато от дистанция, „Мъж на ръба” не е лош филм. Направен е адекватно и доста сръчно – режисьорът Асгер Лет има добро око за ритъм, структурирането на кадрите и гледната точка – а някои от епизодите, в действителност заснети на перваза на хотел „Рузвелт”, са повече от грабващи. Актьорските изпълнения са прилични – е, Сам Уортингтън все още не ни е показал истински актьорски заложби, но като че ли от него вече не се и очаква – и колкото и елементарно да е представена историята и развръзката, все пак филмът не отчайва и дори можете да се позабавлявате. Но ако търсите интелигентен и напрегнат трилър, който поне да се старае да гони някаква правдоподобност, по-добре пропуснете.

Думата, която най-често се чуваше след края на медийната прожекция на „Мокри поръчки”, беше „странен”. Да, филмът не е типичният шпионски екшън, който сме свикнали да гледаме напоследък и, общо взето, се отнася към заглавия като „Убийствен елит” и „Отвлечен”, така както „Drive: Живот на скорост” се отнася към “Бързи и яростни”. Добре де, може и да не е чак толкова ярък контраст (пък и не искам заради това сравнение да смятате, че „Мокри поръчки” непременно е от класата на „Drive”), но различният подход към иначе познат материал е на лице.

Поради това ми се струва, че крайната ви оценка за филма ще зависи доста от това как точно ще подходите към него и какъв е толерансът ви към „естетическото преобразуване” на един абсолютен „B-movie” материал и превръщането му в непретенциозна, но все пак арт-форма. Защото откъдето и да го погледнем, „Мокри поръчки” е точно това – не особено оригинална шпионска екшън история за предателство и отмъщение, към която е подходено първокласно. Бързам да кажа обаче, че крайният резултат е доста по-близък до екшън филми за масова употреба, отколкото до „Дама, поп, асо, шпионин”, който вече можем да сравним с „Drive”.

С две думи историята е следната: Малъри Кейн е отлична агентка, работеща за частна компания, наемана от правителството за „мръсни” операции в целия свят, която бяга, за да спаси живота си. Изпълнявайки поредното си назначение, тя открива, че успешно освободеният по време на последната й мисия журналист е бил убит и всички улики сочат директно към нея. Така Малъри се оказва мишена за опитни наемни убийци, които познават всичките й трикове и за да остане жива и да изчисти името си, трябва да стигне до човека в дъното на всичко, преди той да се е добрал до нея.

Когато разказваш подобни, добре познати истории, винаги е хубаво да предложиш своята уникална гледна точка и както казах в началото, режисьорът Стивън Содърбърг прави точно това. В резултат нямаме някакви гениални откровения, но пък фиксираната, а не подскачаща камера, плавният монтаж, винаги ясната пространствена ориентация (без невъзможни гледни точки), силно стилизираните епизоди, развиващи се изцяло на фона на прекрасната музика на Дейвид Холмс, или пък битките разчитащи само на звукови ефекти например, са глътка свеж въздух на фона на сензорно претоварените главоблъсканици на екшъните през последните години.

Друго нещо, което отличава филма от типичните екшъни, е главната героиня. Силните женски образи отдавна не са нещо ново или различно, че да им се обръща специално внимание, но тук е задължително. Първо, образът на Малъри е коренно различен от този на модерната, силно сексуализирана екшън героиня – Бекинсейл, Йовович, Жоли, Търман, сещате се – и представлява завръщане към класиката от времето на Сигорни Уивър и Линда Хамилтън да речем, които не, че не бяха секси, напротив, но това не бе единствена или поне не най-важната им характеристика. И второ, за главната роля Содърбърг е избрал шампионката по смесени бойни изкуства Джина Карано, която няма почти никакъв опит пред камера.

Нейният избор е най-големият риск, който Содербърг поема, защото той не просто иска да попълни една липсваща роля с недоказала се актриса, а иска да изгради целия филм около нея. И той тръгва по единствения правилен път: не я кара да рецитира Шекспир или да пресъздава някаква супер дълбока драма, а вместо това я поставя в ситуации, в които тя може да се чувства естествено и в свои води. И като допълнение я обгражда с истинска плеяда от доказали се отлични актьори, защото всички знаем, че когато си заобиколен от таланти – независимо дали говорим за изкуство, спорт или каквото и да е друго – ти самият ставаш доста по-добър. Разбира се, не е възможно Карано да вземе „Оскар” – определено е тромава и груба на моменти – но със сигурност се справя по-добре от очакваното. В бойните сцени обаче “she owns everybody and everything”.

В крайна сметка отново трябва да повторя, че „Мокри поръчки” не е типичният шпионски екшън и има вероятност да не допадне на любителите на по-традиционно поднесените (сдъвкани и изплюти) “мъжкарски” вариации по темата, които могат да го възприемат като скучен или претенциозен, но тези от вас, които имат вкус към различното и към авторския подход към дадена материя – без значение нейната чисто драматургична стойност – ще останат доволни.

Имах огромно желание „Подземен свят: Пробуждане” да ми допадне. Честно! Не съм очаквал нещо различно от това, което предлагаха първите филми – „mindless fun” и естетическа наслада в лицето на изключително сексапилната Кейт Бекинсейл – но въпреки това останах разочарован.

Филмът започва с кратък преразказ на събитията до момента, който завършва с пленяването на Селийн, която е затворена в криогенна камера. 12 години по-късно тя се събужда в един съвсем нов свят, в който хората са наясно със съществуването на безсмъртните и се опитват да ги унищожат по всякакъв начин. Селийн е дезориентирана и объркана, а положението ѝ е допълнително усложнено от странната ѝ телепатична връзка с избягал на свобода нов хибрид – малко момиче, което “държи ключа” за „излекуването” както на вампири, така и на лайкъни. Единственото, което Селийн иска да знае, е какво се е случило с нейния любим Майкъл, от който няма следа, както и да намери малко спокойствие. Но какво искаш и какво ще получиш са две различни неща и скоро тя се оказва в центъра на нова война.

Най-лесно мога да опиша „Подземен свят: Пробуждане” като разширен трейлър на неизбежната пета част. Също като в трейлър, историята е нахвърляна на две, на три, колкото да сте неясно с основната посока на разказа, а отделните герои – дори и тези, които познаваме адски добре като Селийн – са представени колкото да маркираме присъствието им, без никакъв опит за дълбочина и мотивировка. Иначе казано, в цялостната картина зеят огромни дупки, запълнени с „логика” тип „нещата са такива, защото са такива” и най-важното е да стигнем от точка А до точка Б. Тук някой би казал, че това се отнася и за предишните серии и не бихме могли да очакваме нещо друго, но в тях поне имаше известна повествователна логика.

Но хей, на кого му пука за подобни неща, щом има доволно количество екшън и ефекти? Нали така? Така. Що се касае този департамент, имаме един-два добри епизода, които изглеждат прилично, но като цяло всичко е рециклиране на стари идеи и няма нищо запомнящо се. Широко рекламираното „истинско 3D” също не помага особено. Предвид мрачната стилистика на филма, енергичния монтаж и динамиката на битките, то е по-скоро сериозен минус, тъй като заради допълнителното помрачаване на картинката, всичко е (както сме свикнали да казваме политически некоректното) „бой на негри в тъмна нощ”. Ако пък сте попаднали в кино, което пести прожекционните си лампи, положението става трагично.

Все пак в цялата работа има нещо, което ми харесва. По време на рекламната кампания на филма бях изключително недоволен от факта, че конфликтът между вампирите и лайкъните (за който имаме изградена доста прилична митология и който е в основата на цялата поредица) е останал на заден план за сметка на намесването на хората, може би в името на някакво хипотетично развитие. В самия филм обаче, ставаме свидетели на своеобразен обрат, който връща историята в познати релси (може би не на 100%, но все пак) и надеждите са, че в неизбежната пета част вече ще имаме класически сблъсък, само  декориран с човешки елемент.

За финал единственото, което ще кажа е, че макар аз да останах разочарован, голяма част от колегите, с които разговарях след края на прожекция, бяха доволни от видяното и за тях, то е напълно в тон с предишните филми. Така че, ако сте почитатели на поредицата, хвърлете му едно око. Никога не се знае, може пък на вас да ви хареса.

Кой не знае Мъпетите, кой не е чувал за тях?! Най-вероятно отговорът на този въпрос е „по-малките деца”, но в крайна сметка въпросът е риторичен. Защото, въпреки че Кърмит, Пиги, Гонзо, Фонзи, Статлър и Уолдорф, Животното и всички останали не са представени сериозно (поне не и на родна територия), техните образи са силно залегнали в модерната поп култура и колективното съзнание, и е трудно човек рано или късно да не попадне на някой от героите, които изскачат отвсякъде под една или друга форма.

Истина е обаче, че въпреки присъствието си, Мъпетите не са това, което бяха за моето поколение и дори в по-голяма степен за това преди мен. В пика на своята слава те бяха нещо специално, което, поне според мен, няма аналогия в момента. Това, разбира се, е изцяло функция на времето, в което живеем, и нищо не би могло да промени този факт. В тази светлина, няма как – или по-скоро е грешно – да се подхожда към филма с очакването той и сега да „звучи” както едно време. Нека все пак хвърлим едно око на историята:

„Мъпетоподобният” Уолтър е най-големият фен на Мъпетите, останал верен дълго след тяхното разделяне, чиято дългогодишна мечта да посети студиото-музей, в което те са изнасяли спектаклите си, най-накрая се сбъдва. Докато обикаля студиото с брат си и приятелка му, Уолтър неволно чува за плана на злия петролен магнат Текс Ричман да срине всичко до основи, за да се добере до скрит отдолу нефт и се обръща към единствената личност, която може да предотврати това злодеяние: Жабокът Кърмит. За да спаси студиото Кърмит трябва да намери 10 милиона долара и единственият начин, по който той може да успее, е да събере отново старата банда, с която да направят грандиозно шоу.

Прибавете към това малко романтични проблеми (куклени и човешки) и песни и танци и става пределно ясно, че филмът е предимно с детска насоченост, пълен с възпитателни послания и усещания, верни на света, в който живеем и днес. От друга страна, голяма част от него е носталгия, носталгия и пак носталгия, която за децата ще означава точно нищо. Не казвам, че няма да им хареса – напротив, даже смятам, че ще са във възторг – но означава, че те няма да доловят това, което усещаме ние. Но същото може да се каже за почти всяко произведение на изкуството – степента ви на разчитане на знаците и задълбочаването в материята зависят доста от културата ви и от това кой сте вие, така че…

Казвам всичко това, защото ревю на „Мъпетите” е трудна задача и когато го оценяваме или го препоръчваме би трябвало да вземем доста неща предвид. Поне на мен ми е невъзможно да го оценя само и единствено като филмово произведение, без да взема под внимание всички обективни и субективни моменти, които го съпътстват. Така че няма да давам дефинитивна оценка, а ще кажа, че всичко зависи от вас. Ако не сте дете и не сте настроени на носталгична вълна, възможно е леко прокрадващият се инфантилизъм и песните и танците да ви дойдат в повече. Ако обаче Мъпетите някога са означавали нещо за вас и не ви плаши детската насоченост, шансът да се позабавлявате не е никак малък.

Statler: The question is, what is a muh-nah-muh-nah?
Waldorf: The question is, who cares?

Известният аниматор Анри Кулев прави поредния си опит в игралното кино. “Цахес” е отдавна започнат семеен проект за зетя на Бинка Желязкова. Завършването му е отнело цели 10 години. Сценарист на приказката по мотиви от Е.Т.А. Хофман е съпругът на покойната режисьорка Христо Ганев; дъщеря им Светла, съпруга на Кулев, е оператор на този пръв опит за българско фентъзи. Филмът привлича и “тежката артилерия” на родното актьорско съсловие – Павел Поппандов, Ивайло Христов, Касиел Ноа Ашер, Мая Новоселска, Малин Кръстев, Чочо Попйорданов си партнират с по-младите братя Бахарови (Явор и Захари, заедно, за радост на фенките) и Виолета Марковска. “Цахес” е дълъг – над 2 часа, костюмен филм, визуално и технически доста нескромен като за българска продукция.

Историята започва в малка антикварна книжарничка, сбутана в бетоновата джунгла на съвременен град. Там се събират група чешити, единият от които пише дисертация за Хофмановите приказки. Действието без особена логика скача от настоящето в миналото, от реалния свят, където героите изговарят доста изкуствено нереалистични реплики, до приказното, където театралниченето на средния български актьор си е точно намясто.

“Цахес” има отделни сполуки именно в приказната, визуалната част – сценографията е добра, също и костюмите, и операторската работа на Светла Ганева. Фантастичният сюжет обаче е съшит доста непохватно. Малкият и уродлив Цахес е дарен с магическа сила от феята Розабел. Това предизвиква сериозен хаос в княжеството на младия княз Панфуциус. Джуджето обърква любовта между студента Балтазар и прекрасната Кандида, дъщеря на професор Терпин, кариерата на младия Пулхер, а пък и живота на министъра на външните работи Барон фон Мондщайн. Следва схватка между последните две магически същества, непрогонени от духа на Просвещението.

Един от основните проблеми на “Цахес” е аудиторията – към кого е насочен. Към децата ли? Ако е към децата, защо Касиел и Виолета Марковска имат сцени, в които експлицитно се показват голи в профил и анфас? Ако е към възрастните, защо този инфантилен на моменти начин на разказване?

Благосклонно погледнато, филмът е интересен експеримент, опит в жанр, който у нас не е разработван след “13-ата годеница на принца“; а и въобще е слабо разработван. Това заслужава уважение – в него няма тежко соцминало, няма мутри, преход, младежки протест и “проста шаячна правда”. Въпреки това “Цахес” страда от претенции, неясен адресат и прочее характерни слабости на родната кинематография. Ако приемем, че той е продукт на по-старото поколение в българското кино и театър (и изобщо изкуство – музиката например е на Стефан Димитров), ще установим, че занаятчийската сръчност у това поколение е на ниво. Но ако гледаме дали филмът е “гледаем” и дали ще спечели сърцата на аудиторията – младите определено се справят по-добре в това отношение.

Operation Kino: Огромни благодарности на Анита и вестник „Сега” за предоставеното ревю.

Марк Уолбърг има три типа роли. Отлични – „Буги нощи”, „От другата страна”, „Боецът”. Трагични – „Явлението” , „Планетата на маймуните”, „Max Payne”, в който позева като недотепан. И типични – „Четирима братя”, „Италианска афера”, „Снайперистът”. В типичните той обикновено играе себе си – звездата Уолбърг, „готЕния пич”, на който в крайна сметка всичко му се нарежда перфектно, без значение дали е добрият или лошият. В тези роли не му се налага да играе много-много, а просто да разчита на чара си. „Контрабанда” е точно от този трети вид.

Той е в ролята на бившия, изпечен контрабандист (второ поколение) Крис Фарадей, който се е оттеглил от „бизнеса”, за да си гледа семейството. За съжаление братът на жена му, малък келеш без някакъв сериозен опит, се забърква в неприятности и на Фарадей му се налага да направи „един последен удар”, за да спаси положението (познайте дали успява). Иначе казано, историята е поредица от поукрасени клишета, познати ви от всички подобни филми, които сте гледали – от „последния удар”, през чест, принципи, предателства и сложни планове ей дотук, до безобразния, направо невъзможен хепиенд. Да се чуди човек как Джейсън Стейтъм е пропуснал да участва.

Не всичко във филма обаче е трагично. Общо взето, ако не обръщате чак толкова внимание на дупките в сюжета (или по-скоро на изкуствено нагласените обрати, които въпреки че следват сюжетната логика, решават проблеми почти в стил „deus ex machina”), филмът е достатъчно енергичен и поддържа интереса на зрителите. Освен това има и един-два интересни момента, в които можем да видим как точно работи (или би могъл) един контрабанден модел. С други думи, има човек за какво да се хване, така че да не се отегчи до смърт. Лично на мен доста ми допадна един почти Тарантиновски момент на удар в удара, докато героят на Уолбърг е в Панама – в него се появява Диего Луна в една супер кретенска и забавна роля – и само неправдоподобният краен изход от него (използван и във финалната развръзка) ми разваля доброто впечатление.

И понеже споменах Луна, трябва да кажа две думи и за останалите. Както вероятно се досещате, при положение, че историята е схематична, няма как образите да се нещо различно. Така, въпреки че повечето актьори не са зле и дори полагат усилия – като Джовани Рибизи в ролята на лошия, например – в крайна сметка изглеждат инертни. Това в най-голяма степен важи за Уолбърг, който (любимото ми) позева като недотепан и Кейт Бекинсейл, която е доста неправдоподобна като съпругата (тя няма ли си собствени тъпотии, в които да участва, ами вече снима и чужди?). От големите роли изключение прави само Бен Фостър, който не само се справя отлично, но и образът му е любопитен, нищо че знаете как ще се развият нещата – при ролите на Фостър възможностите са две.

Преди да завърша, трябва да спомена, че „Контрабанда” е римейк на исландския „Reykjavik-Rotterdam” – изпълнителят на главната роля там, Балтазар Кормакур, е режисьор и продуцент – но тъй като не съм го гледал, не мога да взема отношение по темата. Това, което мога да каже е, че дори и сам по себе си „Контрабанда” изглежда като римейк и ако търсите нещо ново и вълнуващо, няма да го откриете тук. Ако пък си падате по неангажиращи „caper” филми за разтуха – дори без тежкарски екшън епизоди, от които да ви боли главата – това е вашият филм. Моето мнение най-лесно се обяснява с английското „Meeeeh!” – нито ми харесва, нито ме дразни особено много. Един вид, вече съм го забравил и гледам напред.

След седмица стартира четвъртото издание на „Цветята на Корана”, за който при всяка възможност споменаваме, че е абсолютно задължителен за всички любители на различното, алтернативното, истинското кино. В тази връзка смятаме, че е време да хвърлим един по-подробен поглед на това какви филми можем да очакваме в програмата.

Истанбул на пълна скорост / Overdrive: Istanbul in the New Millenium
Турция, 2011, 70 мин.
Режисьор: Аслъхан Юналдъ
С участието на Сибел Бюлай, Едем Елдем, Йомер Мадра, Нихат Сърдар

Колко точно обитатели има Истанбул и колко време отнема на хората живеещи в крайните квартали на азиатската част, за да стигнат до централните булеварди на града? Как се справят чужденците с тази почти непосилна за тях задача и как гледат местните на непрекъснатия поток от туристи по улиците на Истанбул? Един вътрешен поглед върху живота в Истанбул, който туристите няма как да усетят.

Награди и номинации:
МФФ Истанбул – Официална селекция; МФФ Вашингтон – Официална селекция

04.02 /сб./ – 18.30ч. – Евро синема
09.02 /чт./ – 19.00ч. – Дом на киното

Изворът на жените / The Source – La source des femmes
Белгия-Италия-Франция, 2011, 135 мин.
Режисьор : Раду Михайлеану
В ролите: Лейла Бехти, Хафсия Херзи, Хиам Аббас, Буюна, Салех Бакри

В малко село някъде из Северна Африка, жените отиват за вода под палещите лъчи на слънцето, до извор високо в планината. И така е от вечни времена, до момента, в който младата Лейла решава да поправи тази несправедливост. Красавицата уговаря жените – никакви ласки за мъжете, докато не прокарат вода в селото.

Награди и номинации:
МФФ Кан – номинация за „Златна палма”

18.01 /ср./ – 19.00ч. – Евро синема
21.01 /сб./ – 17.00ч.– Дом на киното
24.01 /вт./ – 20.30ч. – Евро синема

Злато и мед / Gold and Copper – Tala va mes
Иран, 2010, 97 мин.
Режисьор: Хомаюн Асадиан
В ролите: Негар Джавахерян, Бехруз Шайби, Джавад Езати, Мехран Раджаби

Сейед Реза е млад духовник, който се мести със семейството си от малко селце в Техеран, за да завърши обучението си. Скоро разбира, че здравословното състояние на съпругата му Захра се е влошило и той ще трябва да се грижи за двете им деца, както и за самата нея. Животът на Сейед Реза изцяло се променя, сега той ще трябва да приготвя вечерята вкъщи, да води малката си дъщеря на училище, както и да се грижи за едва проходилия си син. Като ще трябва да съвместява тези задължения с обучението си. Дори да се налага да седи в клас заедно със сина си.

Награди и номинации:
МФФ Фаджр – Награди за най-добър режисьор и най-добра актриса /Негар Джавахерян/, наградата на SIGNIS; МФФ Ванкувър – Официална селекция

21.01 /сб./ – 19.00ч. – Евро синема
31.01 /вт./ – 20.00ч. – Евро синема
05.02 /нд./ – 19.00ч. – Евро синема

Бучка захар / A Cube of Sugar – Ye habe ghand
Иран, 2011, 116 мин.
Режисьор: Реза Мир-карими
В ролите: Нагар Джавахерян, Амир Хосейн Арман, Фархад Аслани, Шамси Фазлолахи, Хедаят Хашеми

В семейството на Пасандиде предстои голям празник. Младата красавица ще се омъжва. Четирите по-големи сестри се завръщат в семейния дом, за да помогнат на майката да подготви традиционните ритуали по време на церемонията. Дали сватбата ще премине така, както всички очакват?
Режисьорът на „Толкова близо, толкова далеч” и „Толкова просто” представя поредната история, която показва семейните традиции на хората в по-малките ирански градове.
„Семпъл, но изпълнен с енергия филм, чиято празничната атмосфера не свършва след края му.” Variety

Награди и номинации:
Ирански филмови награди – номинации за най-добър филм, най-добър режисьор, най-добър актьор /Сайед Пурсамими/; МФФ Пусан –Официална селекция

20.01 /пт./ – 18.30ч. – Евро синема
24.01 /вт./ – 18.30ч. – Евро синема
27.01 /пт./ – 18.30ч. – Евро синема

Истории от Бейолу / Tales of Beyoglu
Турция, 2010, 81 мин.
Режисьор: Аманда Бърел

Впечатляващ портрет на Бейолу – сърцето на Истанбул. Една любопитна разходка, която ще ви разведе както из скритите места на колоритния квартал, така и по най-оживената улица в Истанбул „Истиклял”. Ще ви срещне с интересни обитатели на квартала, които ще ви разкажат за най-известните културни средища в града, ще се запознаете с нощните птици в местните клубовете, които за първи път решават да свалят маските и да разкрият истинската си самоличност.

25.01 /ср./ – 19.00ч. – Дом на киното
29.01 /нд./ – 17.00ч.– Евро синема
30.01 /пн./ – 20.00ч. – Червената къща
05.02 /нд./ – 18.30ч. – Dada Cultural Bar

Пресечна точка: Истанбул / Istanbul – Meeting of Souls
Турция-Германия, 2010, 94 мин.
Режисьор: Михаел Хел

“Идеята за филма ми дойде спонтанно. Дори нямах предварителен сценарий. Исках да разкажа една история, която започва в Азия и завършва в Европа. Хората трябваше да са съвсем обикновени, типични представители на различните обществени класи. Исках всичко да е максимално автентично. Има много документални филми за Истанбул, които показват само туристическите обекти, аз исках да снимам на места, които ги няма в медиите, места, които не са омръзнали на хората. Заедно с оператора Юджел Туан всяка вечер след снимки излизахме с местните и така съвсем случайно намирахме още участници за нашия филм.” Михаел Хел

19.01 /чт./ – 19.00ч. – Дом на киното
21.01 /сб./ – 20.00ч. – Евро синема
29.01 /нд./ – 18.30ч. – Dada Cultural Bar
06.02 /пн./ – 20.00ч.– Червената къща

Микрофонът / Microphone
Египет, 2010, 116 мин.
Режисьор: Ахмад Абдала
В ролите: Халед Абул Нага, Мена Шалаби, Юсра Ал Лузи, Хани Адел, Ахмад Магди

Един различен поглед върху ъндърграунд културата на Египет!
Халед се завръща в родната Александрия, след дълги години прекарани зад граница. Градът много се е променил за времето, през което го е нямало. Халед се прибира, за да се помири с баща си, както и за да възобнови отношенията с бившата си любима. Но приятелката му също като него не иска да живее в Александрия, а връзката с баща му, явно завинаги е прекъсната. Докато се мотае из улиците на града, Халед попада на група младежи, които пеят хип-хоп по тротоарите, драскат графити по стените, веселят се по покривите на сградите и придават един различен облик на обществото. Време е и Халед да види Александрия през колоритния поглед на музиката и изкуството.

Награди и номинации:
МФФ Кайро – Награда за най-добър филм; МФФ Истанбул – Награда за най-добър филм; МФФ Картаген – Награда за най-добър филм; МФФ Дубай – Награда за монтаж; МФФ Торонто – Официална селекция; МФФ Солун – Официална селекция; МФФ Ванкувър – Официална селекция

19.01 /чт./ – 20.30ч. – Евро синема
23.01 /пн./ – 20.00ч. – Червената къща
28.01 /сб./ – 18.30ч. – Евро синема

Мирал / Miral
Франция-Израел-Палестина-Италия-Индия, 2010, 106 мин.
Режисьор: Джулиан Шнабел
В ролите: Фрейда Пинто, Хиам Аббас, Уилям Дефо, Ванеса Редгрейв, Ясмин Ал-Масри

Режисьорът на „Преди да падне нощта” и „Скафандърът и пеперудата” представя историята на Хинд Хюсейни, създала сиропиталище в Йерусалим през 1948-ма. Първоначално в сградата са настанени 55 сираци, оцелели в клането при Дейр Ясин и оставени на произвола на съдбата. Скоро децата в приюта надхвърлят 2000. Сред тях е и Мирал, която губи майка си при израело-палестинския конфликт. По-късно Мирал е назначена да преподава в бежански лагер, където се влюбва в Хани – политически активен младеж, който ще промени живота й.

Награди и номинации:
МФФ Венеция – Награда на ЮНЕСКО, Награда на УНИЦЕФ, Номинация за „Златен лъв”

23.01 /пн./ – 18.00ч. – Червената къща
29.01 /нд./ – 18.30ч. – Евро синема
04.02 /сб./ – 17.00ч. – Дом на киното

Моля, не ни безпокойте / Please Do Not Disturb – Lotfan mozahem nashavid
Иран, 2010, 80 мин.
Режисьор: Мохсен Абдулвахаб
В ролите: Баран Каусери, Афшин Хашеми, Ширин Язданбахш, Мохсен Каземи

Три истории, които се случват в сърцето на Техеран. В първата младо семейство има проблем и съпругата иска да сподели за това, но мъжът й е твърдо против, защото се опасява, че ще загуби работата си. Единственото развлечение на възрастната двойка от втората част е телевизорът им, но един ден и той се поврежда. И тогава те сe изправят пред дилемата дали да отворят вратата на техника, дошъл да поправи телевизора или да не рискуват да допуснат непознат в дома си. В третата история портфейлът на млад духовник е откраднат и той е решен на всичко, за да си ги вземе обратно от крадеца.
„Комедията на Мохсен Абдулвахаб е един от редките случаи, в които се представя един проницателен поглед върху ежедневието на хората в Техеран.” Hollywood Reporter

Награди и номинации:
МФФ Фрайбург – Награда на журито; МФФ Фаджр – Награда за най-добра актриса /Ширин Язданбахш/; Почетен диплом за най-добър актьор /Хедаят Хашеми/; МФФ Дамаск – Сребърна награда за най-добър филм; МФФ Дубай – Награда за сценарий; МФФ Лос Анджелис – Официална селекция

17.01 /вт./ – 19.00ч.– Дом на киното
22.01 /нд./ – 18.30ч.– Dada Cultural Bar
02.02 /чт./ – 19.00ч.– Евро синема
07.02 /вт./ – 18.30ч.– Евро синема

Дъждовен сезон / Rainy Seasons – Fasl-e baran-haye moosemi
Иран, 2010, 90 мин.
Режисьор: Маджид Барзегар
В ролите: Навид Лайеги Могаддан, Марзие Хоштараш, Алиреза Багери, Мехран Ходаи

Сина е 16-годишно момче, което живее само в апартамента на разведените си родители. Майка му идва само, за да разчисти, а баща му, за да напълни хладилника. Сина е доста странен, не се интересува от проблемите на връстниците си, нито от училището, предпочита да слуша хард рок и да се шляе нощем из улиците на Техеран. Намира сродна душа в красиво момиче, което пък има нужда от покрив над главата си.
„Една история, която представя как живеят младежите от средната класа в Иран. Проблем, който до този момент оставаше скрит за зрителите.” Людмила Цвикова, МФФ Ротердам

Награди и номинации:
МФФ Дидар – Награда за режисура; МФФ Ротердам – Официална селекция; МФФ Мар дел Плата – Официална селекция; МФФ Сао Пауло – Официална селекция; МФФ Монреал – Официална селекция; МФФ Злин – програма „Панорама”

25.01 /ср./ – 20.00ч. – Червената къща
31.01 /вт./ – 18.30ч. – Евро синема
05.02 /нд./ – 15.00ч. – Дом на киното
07.02 /вт./ – 20.00ч. – Евро синема

11 без 10 / 10 to 11 – 11e 10 kala
Турция, 2009, 110 мин.
Режисьор: Пелин Есмер
В ролите: Нежат Ишлер, Митхад Есмер, Таянч Айдън, Лячин Джейлан, Селен Учер

За страстния колекционер Митхад, Истанбул е толкова безкраен, колкото са и колекциите му, а за портиера на сградата , в която живее Митхад – Али, Истанбул не е нищо повече от няколко махали около кооперацията, която обитават. Когато съседите решават да разрушат и построят наново сградата, за да я укрепят и направят по-надеждна при земетресения, Митхад е изправен пред предизвикателството да спаси колекциите си.

Награди и номинации:
МФФ Анкара – награди за режисура, най-добър сценарий и сценография; МФФ Истанбул – награда на журито; МФФ Тромсьо – награда на ФИПРЕССИ; МФФ Златна Коза Адана – награди за най-добър филм и най-добър сценарий; МФФ Ротердам – програма „Светло бъдеще”

08.02 /ср./ – 19.00ч.– Дом на киното
09.02 /чт./ – 20.00ч. – Евро синема

Двайсет / Twenty – Bist
Иран, 2009, 86 мин.
Режисьор Абдулреза Кахани
В ролите: Махтаб Карамати, Али Реза Хамсех, Мехран Ахмади, Парвиз Парастуй

Г-н Солеймани е коравосърдечен стиснат възрастен господин, които дава под наем салон за гости за банкети, сватби и погребения и експлоатира персонала си – беден инвалид със съпругата си, самотна майка и неуспял актьор. След като се съветва с лекар, г-н Солеймани решава да затвори салона и да се грижи за здравето си. Той съобщава на персонала, че ще останат без работа след 20 дни. Отчаяни от безизходицата те са готови на всичко, за да задържат работата си.

Награди и номинации:
МФФ Карлови Вари – специална награда на журито, награда на екуменическото жури, номинация за „Кристален глобус”; МФФ Фаджр – награда за режисура, най-добра поддържаща актриса /Махтаб Карамати/, най-добър поддържащ актьор /Али Реза Хамсех/, награда за режисура; МФФ Гент – Официална селекция; МФФ Банкок – Официална селекция

25.01 /ср./ – 20.30ч. – Евро синема
01.02 /ср./ – 20.00ч. – Червената къща
03.02 /пт./ – 18.30ч.– Евро синема

Казанегра / Casanegra
Мароко, 2009, 127 мин.
Режисьор: Нур Едине Лахмари
В ролите: Аназ ал Бас, Омар Лотфи, Мохамед Бенбрахим, Гита Тази, Хасан Скали

Добре дошли в подземния свят на Казабланка. Адил и Карим са двама приятели, които се опитват да спечелят пари, единият, за да напусне страната и да заживее в мечтаната Швеция, а другият, за да помогне на семейството си. Местен бос им предлага да му помагат в събирането на дължими суми. Двамата младежи стават свидетели на сцени, за които не са и подозирали, че се случват в родния им град. Добре дошли в Казанегра!

Награди и номинации:
МФФ Дубай – награда за мъжка роля /поделена между Аназ ал Бас и Омар Лотфи/, награда за операторско майсторство; МФФ Брюксел – Награди за мъжка роля /поделена между Аназ ал Бас и Омар Лотфи/, награда за режисура; МФФ Дамаск – Награда на журито; МФФ Таормина – Специална награда на журито; МФФ Палм Спрингс – Официална селекция

22.01 /нд./ – 17.30ч.– Евро синема
30.01 /пн./ – 19.00ч.– Евро синема
05.02 /нд./ – 17.00ч.– Евро синема

С шепота на вятъра / Whisper With the Wind – Sirta la gal ba
Ирак-Иран, 2009, 77 мин.
Режисьор: Шахрам Алиди
В ролите: Омер Чаушин, Мариам Бубани, Фахер Мохаммад Барзани, Мохарам Хосейн Хадер

Мам Балдар от дълги години записва съобщенията на хората от планинските селца в иракската част на Кюрдистан и по този начин поддържа връзката между роднини и познати. Всяка седмица той изминава десетки километри, за да пренесе заръките на хората. Един ден получава задачата да запише плача на новороденото на един от военните, който е разделен от семейството си. Планът на Мам се усложнява след като пристига в къщата на военния и открива, че жената и бебето са напуснали селото.

Награди и номинации:
МФФ Братислава – награда на журито, номинация за „Гран при”; МФФ Фаджр – награда за операторско майсторство, МФФ Кан – Седмица на критиката; МФФ Дубай – Официална селекция; МФФ Токио – Официална селекция

17.01 /вт./ – 20.30ч. – Евро синема
01.02 /ср./ – 20.30ч. – Евро синема
08.02 /ср./ – 18.00ч. – Червената къща

Празнина / Ara
Турция, 2008, 89 мин.
Режисьор: Юмит Юнал
В ролите: Ердем Акакче, Бетюл Чобаноглу, Селен Учер, Серхат Тутумлуер

Историята на четирима души затворени в един апартамент. Затворени между спомените си и неясното си бъдеще, между настоящето в Истанбул и миналото в малките градчета, в които не могат да се върнат, затворени между своите тайни и лъжите, които постоянно изричат.
Поредният филм на Юмит Юнал, в който всеки кадър е фотографски шедьовър.
“Изпълненията на четиримата главни актьори са изключителни!” Дерек Ели, Variety
“Зрителят има усещането, че се движи из произведения на изкуството!” Букет Дженгиз, Offscreen

Награди и номинации:
МФФ Истанбул – „Златно лале” за главна мъжка роля /Серхат Тютюмлер/, Награда на журито; МФФ Адана – Награда за женска роля /Селен Учер/ и оригинален сценарий

20.01 /пт./ – 20.30ч.– Евро синема
25.01 /ср./ – 18.00ч. – Червената къща
28.01 /сб./ – 19.00ч.– Евро синема

Рожденият ден на Лейла / Laila’s Birthday – Eid Milad Laila
Палестина-Тунис-Холандия, 2008, 71 мин.
Режисьор: Рашид Машарауи
В ролите: Мохамед Бакри, Арин Омари, Нур Зуби, Салех Бакри

Абу е бивш съдия изпълнител, но договорът му в съда не е подновен, затова той трябва да се преквалифицира в таксиметров шофьор. В деня, в който дъщеря му ще навърши 7 години, неговата единствена задача е да се прибера по-рано вкъщи с торта и подарък за малката. Но никой не може да предвиди какво ще се случи на един таксиметров шофьор в объркания трафик на Рамалла.
„Филмът на Машарауи е пиперлива черна комедия, в която прозира абсурдната ситуация в страната.” Ню Йорк Таймс
“Брилянтна смес от road movie, семейна драма, кино на абсурда и социологическо разобличаване.” Хауърд Файнщайн „Screen International”

Награди и номинации:
МФФ Сингапур – награда за най-добър азиатски филм; МФФ Фаджр – Специална награда на журито; МФФ Картаген – „Сребърна Танит”, награда за най-добър актьор /Мохамед Бакри/; МФФ Кайро – Награда за сценарий; МФФ Монс – Голямата награда на фестивала; МФФ Абу Даби – награда за сценарий; МФФ Торонто – Официална селекция; МФФ Сан Себастиан – Официална селекция; МФФ Токио – Официална селекция; МФФ Лондон – Официална селекция

26.01 /чт./ – 20.30ч. – Евро синема
03.02 /пт./ – 20.00ч.– Евро синема
08.02 /ср./ – 20.00ч. – Червената къща

Детето на Кабул / Kabuli Kid
Афганистан-Франция, 2008, 97 мин.
Режисьор: Барак Акрам
В ролите: Хаджи Гюл Асер, Валери Шац, Амели Глен, Хелена Алам

Кабул. Таксиметровият шофьор Калед спира за поредния клиент – жена покрита със синя бурка, която носи дете. Уговарят се за цената и таксито потегля към посочената дестинация. Жената се разплаща и излиза от колата. Качва се следващият клиент, но открива, че предишният клиент е забравил нещо на задната седалка – шестмесечно бебе.

Награди и номинации:
МФФ Трансилвания – награда за режисура; МФФ Фаджр – „Кристален симург” за дебют; МФФ Торонто – Официална селекция; МФФ Гент – Номинация за „Гран при”

18.01 /ср./ – 18.00ч. – Червената къща
22.01 /нд./ – 18.00ч.– Евро синема
27.01 /пт./ – 19.00ч.– Евро синема
08.02 /ср./ – 21.00ч.– Евро синема

В очакване на Пазолини / Waiting for Pasolini – Fi Intidar Pasolini
Мароко-Франция, 2008, 97 мин.
Режисьор: Дауд Аулад Сиад
В ролите: Мохамед Бастауи, Мохамед Маджид, Мустафа Тахта, Абделхади Тухра

През 60-те години продавачът на сателитни чинии Тами е участвал като статист във филма на Пазолини „Едип цар”, заснет във филмовото студио в град Уарзазате, Мароко. 40 години по-късно в студиото отново пристига италиански екип и Тами вдига целия град на крак, защото е убеден, че отново ще види своя приятел Пазолини. Докато местни очакват с трепет италианците, комичните ситуации се редуват една след друга.
„С филма отдавам почит на великия италиански режисьор, от когото съм се учил и когото безкрайно уважавам.” Дауд Аулад Сиад

Награди и номинации:
МФФ Кайро – Награда за най-добър филм; МФФ Гранада – Официална селекция

23.01 /пн./ – 19.00ч. – Евро синема
29.01 /нд./ – 15.00ч.– Дом на киното
01.01 /ср./ – 18.00ч. – Червената къща

Интернационалът / The International – Beynelmilel
Турция, 2006, 105 мин.
Режисьори: Мухарем Гюлмез, Съръ Сюрея Йондер
В ролите: Джезми Баскън, Йозгю Намал, Умут Курт, Назми Кърък, Мерал Окай

Историята на малко градче в Турция през 80-те, където местният военен комендант решава да наеме музикалната градска трупа, която си изкарва пари като озвучава радио пиеси и да я направи военен оркестър, за да посрещнат официална делегация, която се очаква да посети провинциалното градче. Дъщерята на диригента тайно изповядва комунистическата идеология. Един ден по време на репетиция,тя пуска Интернационала на музикантите и те решават да го включат в официалното музикално посрещане на военната делегация, без да осъзнават, че това може да им докара големи неприятности.

Награди и номинации:
МФФ Анкара – награда за най-добър филм и най-добър сценарий; МФФ Истанбул – награда на журито, награда за най-добра актриса /Йозгю Намал/, номинация за „Златно лале” за най-добър филм; МФФ Солун – награда на публиката; МФФ Барселона – награда на журито, награда на публиката; МФФ Адана – награди за най-добър филм, най-добър сценарий, най-добър актьор /Джезми Баскън/, операторско майсторство и награда на публиката; МФФ Москва – номинация за „Златен Св. Георгий”

02.02 /чт./ – 18.30ч. – Евро синема
04.02 /сб./ – 20.00ч. – Евро синема
06.02 /пн./ – 18.00ч.– Червената къща

Раят сега / Paradise Now
Палестина-Франция-Германия-Холандия-Израел, 2005, 90 мин.
Режисьор: Хани Абу-Асад
В ролите: Каис Нашиф, Али Сюлейман, Любна Азабал, Хиам Аббас

Саид и Халед са приятели от детинство. Един ден на двамата им е възложена мисия, която завинаги ще промени живота им. Предстои им да участват в терористична атака, от която не се знае дали ще се измъкнат живи. По време на подготовката плановете се объркват и се налага двамата да се разделят. Ще успеят ли да осъществят мисията си и най-вече да запазят приятелството си?
„Филмът е толкова обективен, че е застрашителен!” Роджър Ебърт, Chicago Sun_Times

Награди и номинации:
„Златен глобус” за чуждоезичен филм; „Оскар” – номинация за най-добър чуждоезичен филм; МФФ Берлин – Награда на Амнести Интернешънъл, Награда „Синият ангел” и номинация за „Златна мечка”; Европейски филмови награди – Награда за сценарий, номинация за най-добър филм; „Независим дух” за най-добър чуждоезичен филм; Германски филмови награди – номинации за най-добър чуждоезичен филм и най-добър сценарий; Награда на National Board of Review за най-добър чуждоезичен филм

18.01 /ср./ – 20.00ч. – Червената къща
01.02 /ср./ – 19.00ч.– Дом на киното
06.02 /пн./ – 19.00ч. – Евро синема

Под маслиновите дръвчета / Through the Olive Trees – Zire darakhatan zeyton
Иран-Франция, 1994, 97 мин.
Режисьор: Аббас Киаростами
В ролите: Мохамад Али Кешаварз, Хосейн Резаи, Тахере Ладанян, Зарифех Шива

Режисьор решава да заснеме поредния си филм в иранската провинция като покани местните да изпълнят ролите вместо професионални актьори. След продължителен кастинг са избрани изпълнителите на главните роли – Тахере и Хосейн. По време на снимките се разбира, че Тахере и Хосейн се познават отпреди и двамата не са безразлични един към друг. Но роднините на момичето не искат да и да чуят, че Хосейн ще стане техен зет. Филмът е възможност двамата да изяснят могат ли да живеят заедно или не.
„Иранският режисьор очарова с този майсторски заснет шедьовър, който преплита кино реалността с действителните навици на хората от региона.” Variety

Награди и номинации:
МФФ Кан – номинация за „Златна палма”; МФФ Валядолид – „Златна пика” за най-добър филм; МФФ Чикаго – „Сребърен Хюго” за най-добър филм; МФФ Сингапур – награда за режисура; МФФ Сао Пауло – награда на критиката; Независим дух – номинация за най-добър чуждоезичен филм

22.01 /нд./ – 15.00ч.– Дом на киното
26.01 /чт./ – 18.30ч. – Евро синема
30.01 /пн./ – 18.00ч. – Червената къща

„Цветята на Корана”, организиран от нашите приятели от „Позор”, ще се проведе от 17 януари до 9 февруари в Дома на киното, Евро синема, Червената къща и Dada Cultural Bar.