Саша Барон Коен е симпатичен млад мъж, който се появи за първи път преди (вече доста) време в ролята на Али Джи. После беше и Борат, и Бруно – различни инкарнации на неспокоен и шантав дух. Признавам си – не съм се отнасяла сериозно към тях, може би заради предубеждението ми към „стенд-ъп” комедиантските опити да бъде превърнат словесния каламбур или физическия „слапстик” в кино. Но то вече какво-ли-не ни се пробутва за кино и съжалявам (ала не горко), че не съм следила отблизо мистър Коен на големия екран. Защото, ако бях: 1) щях да се фръцкам, като проследявам развитието на образите му; 2) щях да обобщавам кои негови идеи имат „устойчив” характер; 3) бих могла да имам по-пълна представа за актьорските му способности.

Въпреки всичко това – или по-скоро благодарение на тези точки, мога да кажа, че като за първа сериозна среща със Саша аз съм повече от очарована. Открих свежи идеи за окарикатуряване на цялото ни съвременно общество, а също и вдъхновяващо-сатирични образи на клишета и стереотипи, които ни заобикалят, обграждат, задушават и дори конструират мисленето ни. След първоначалното стъписване („и това ли?!”) и сред шумния смях на аудиторията, прехласната по поредния глуповат бъзик, разбълбуканият ми псевдо-интелектуален мозък откри (колкото и претенциозно да звучи) доста теми, върху които си струваше да се замисля. Така де, нищо ново-нищо невидяно, ама като ти го наврат в очите – и си казваш „О, да – я!!!”

Ама всъщност за какво става въпрос, в „исторически” план? Адмирал генерал Аладин е диктатор, който се „грижи” за поданиците си, като не им разрешава мисли за демокрация. Той се противопоставя на разните му международни организации, „заплашва” статуквото с разработки на атомно оръжие, обитава разкошно-помпозен палат и не може да „изгони” Осама Бин Ладен от стаята за гости (или каквото беше там), след като вече веднъж го е приютил по линия „симпатизанти”. След като злият гений на „сивият кардинал” и негов чичо (в ролята Бен Кингсли) измисля начин да го подмени на една международна среща на „великите сили” с пастир-негов-двойник, пристрастен към козите и лесен за манипулиране, Аладин се оказва абсолютно извън играта. Точно това чака злият чичо, за да направи от Родината им „демокрация” и да може да продаде петролните залежи на… всички, които предявяват претенции към тях. Нашето чаровно и обезбрадено момче (липсата на този важен атрибут е причина за един-два гега, които не са върха на остроумието, ама кво пък?!) се оказва закрилян от боркиня за човешки права с леко-феминистки разбирания, собственик на екологичен хранителен магазин (Ана Фарис). След всички перипетии, класически за комедиен сюжет, един от учените, еднолично наказани от диктатора Аладин, му помага да заеме отново мястото на управник на държавата – с всички произтичащи от това права и задължения. Какво, кога и защо казва, демонстрира и декларира новият персонаж, създаден от Саша Барон Коен – е, това няма да ви кажа, защото… ще ви разваля удоволствието от гледането. Ако имате потенциал да изпитате такова, а аз ви препоръчвам да се настроите на тази вълна.

Следващите съждения ще бъдат леко дискриминационни и/или примиренчески:

- сюжетът и историята не предполагат дълбочинно изследване на кинематографични прийоми и монтажни хитрости (прилагам жанрова сегрегация)
- някои детайли в историята могат да засегнат чувствителни на тема „женски права” – след като посумтях възмутено, си казах „wtf? Нужно е да присъства подобно отношение!” и подходих доста „дзен” към въпроса – с приемане, каквото – такова!
- расовите намеци и „натвърди” никога не са ми били любими, ала тук замисълът/сюжетът ги изискват, следователно – отново „дзен”-приемане.

И дойде ред на обобщението: „Диктаторът” е изненадващо добър пример за остроумно-сатиричен подход към разни и много познати ежедневни и злободневни теми, разчоплени и представени с чувство за хумор (къде дебелашко, къде по-префинено). Филм за забавление. Филм за поука. Филм, след който (както споделихме с колеги) е чудно как е оцелял сценаристът и главен актьор – има толкова много причини и поводи да го ликвидират/отстрелят/въдворят-където-трябва, че само прословутите „демокрация” и „свобода на словото/творчеството”, както и популярността на сатиричните му образи, са опазили къдравата му глава на стройните рамене (образно казано). Мисля си, че няма да съжалявате, ако отидете на среща с „Диктаторът”.

След разочарованието, което се оказа “Алиса в Страната на чудесата”, погледите на всички бяха отправени към „Тъмни сенки” с надеждата осмият съвместен проект на Тим Бъртън и Джони Деп да се окаже своеобразно завръщане на дуото към добрата им форма от миналото, когато ни радваха с филми като „Едуард с ръцете ножици”, „Ед Ууд” и „Слийпи Холоу”. Мога да кажа, че в известна степен те оправдават тези надежди, защото „Тъмни сенки” е приятно развлекателен, с отлична визия, мрачна атмосфера и украсен в черно забавен тон, който помним от споменатите по-горе класики и нямащ нищо общо (поне в повечето моменти) с по-детски ориентирания хумор в „Алиса” или „Чарли и шоколадената фабрика”. Но! Ключовият момент тук е „в известна степен”, защото за съжаление, нещата не са толкова прости.

Нека обаче първо да кажа за какво точно става въпрос във филма: През 1752 година предприемчивото семейство Колинс пристига в Америка заедно с малкия си син Барнабас, където основават малко градче на име Колинспорт. Двадесет години по-късно Колинспорт вече е голям град, а малкият Барнабас е станал богат и влиятелен плейбой, собственик на величественото имение Колинууд. Скоро обаче над живота на Барнабас надвисва страшна сянка. Анджелик, една от любовниците му, която Барнабас оставя заради истинската си любов Жозет, се оказва отмъстителна вещица, която убива Жозет, а него превръща във вампир и го погребва жив, за да страда за вечни времена.

Два века по-късно Барнабас случайно е освободен от своя затвор и попада в доста по-различния и непонятен за него свят на 1972 година. Объркан, той се завръща в някога величественото имение Колинууд, което тъне в разруха и в което живеят жалките останки на фамилия Колинс, всеки от които крие свои собствени демони. Барнабас е твърдо решен да възвърне доброто име и положение на семейството, но старият му противник е жив и днес и също крои планове.

Не е много трудно, дори и на ниво синопсис, да видите елементите характерни за съвместното творчество на Бъртън и Деп и също така не е изненадващо, че във филма те са представени с обичайното за двамата качество. За съжаление, тези елементи – атмосферата, декорите, актьорската игра и цялостният тон – може да са на висота, но дори и в най-добрите моменти (прологът например) са просто рециклиране и копиране на стари идеи, без усещане за нищо ново и интересно и не са достатъчно условие, за да се получи наистина добър филм. Но това, че Бъртън и Деп се повтарят, не е най-големият проблем.

Най-големият проблем е, че като цяло „Тъмни сенки” е… ами… доста безсмислен – не води никъде и, общо взето, не казва нищо. Разни теми за вечната (истинска) любов, за семейството и какво означава да бъдеш различен не се броят, защото, нека не се лъжем, това си е евтино смучене на пръсти. Прибавете към това липсата на съспенс и почти никакво развитие на второстепенните герои и позициите на „Тъмни сенки”, разгледан като наистина качествен филм, се скапват значително.

Всъщност, причината за този недостатък може да се открие във вдъхновението за направата на филма и основата, върху която стъпва той – едноименния свръхестествен сапунен сериал от края на 60-те години на миналия век. Като фенове на сериала – ако може да се вярва на Деп, като малък той е бил пристрастен към него и Барнабас е първият образ, който му се искало да изиграе – Бъртън и Деп се опитват да вкарат във филма възможно най-много сюжетни линии и герои, в резултат на което, заради вниманието и времето, което изисква централната нишка, всички второстепенни елементи просто потъват и стоят като ненужни.

Дори и изключително важната гувернантка Виктория, която е един вид преродената съпруга на Барнабас Жозет (неслучайно и двете се играят от Бела Хийткоут), стои като абсолютна кръпка и взаимоотношенията ѝ с него би трябвало да получат далеч повече внимание, а са представени с нещо, което не бих могъл да нарека дори щрих. Принципно, ако разгледаме филма като първа част от трилогия или пилот на нов сериал, тези елементи биха могли да се развият, но Бъртън и Деп споделят, че никога не са имали желание за продължение и филмът си е абсолютно самостоятелен. Пък и аман от опити да ни пробутват подобни немарливи и недомислени неща, само защото искат да ни вземат още пари.

Обикновено, при проблеми от подобно естество, на помощ се явява актьорският състав, но като изключим Джони Деп, който е отличен (нищо че отново си играе до болка познатия ни „чалнат образ”), и Ева Грийн, която е просто чудна – да не говорим пък колко е секси – всички останали буквално няма какво да играят. Мишел Пфайфър, Джаки Ърл Хейли, Хелена Бонъм Картър, Кристофър Лий (който всъщност има само камео) и Клои Морец са отлични актьори и правят каквото могат, но когато няма за какво да се захванеш – виждали сме брилянтни образи и изпълнения буквално от една-две минути екранно време – нещата просто не се получават.

Тук сигурно вече възниква въпросът, след като филмът издиша по най-важните параграфи, откъде идват „оправданите надежди”, споменати в началото? Толкова ли добре изглежда всичко? Ами, да, мрачната готическа визия, костюмите и декорите са на доста високо ниво и те са една от основните причини за по-скоро положителното ми отношение. Най-важният момент обаче е как те се връзват със споменатия в началото забавен тон – културният сблъсък между древния Барнабас и модерния свят на 70-те години на ХХ в. с всичките му джаджи и привички е просто прекрасен.

Освен това, динамиката в отношенията на Барнабас с останалите герои, моралните импликации, свързани с чудовищната му същност, и свежите лафове допълнително накланят везните в положителна посока. А черешката на тортата е пародийният, но едновременно с това „spot-on” саундтрак (включващ и отличния Дани Елфман), изтъкан от седемдесетарски хитове. В плюсовете добавям и изпълнения с добри ефекти, любопитен финален сблъсък между Барнабас и Анджелик, който е истински „омаж” към „Смъртта й прилича”. Всъщност двата филма споделят известна прилика, но това е тема за друг разговор.

Та, така. „Тъмни сенки” има сериозни драматургични проблеми и със сигурност не може да се нарече добър филм, но пък в него има достатъчно неща, които да зарадват феновете на подобен род истории, както и на Бъртън и Деп, в частност. След „Алиса” те определено правят стъпка в правилната посока, но със сигурност и двамата имат нужда да сменят малко „схемата”, защото в противен случай сериозно рискуват да се обезличат, измамени от комфорта на добре познатото.

Ексклузивно интервю на журналиста Емил Георгиев с писателя Макс Брукс, автор на бестселъра „Z-та световна война“ – един диалог за войните, зомбитата, проблемите на човечеството и следващия филм с Брад Пит.

Не е типично за този сайт публикуването на интервюта – всъщност това май е второто. Поводът и материалът обаче го оправдават, тъй като под прожектора е един изключително талантлив млад автор, който е тясно свързан с киното: американският писател Макс Брукс е син на великия американски комедиен актьор, сценарист и режисьор Мел Брукс и на двукратната носителка на „Оскар“ актриса Ан Банкрофт (1931–2005). Наскоро излязлата на български книга на Брукс „Z-та световна война” (трейлър!) разказва за апокалиптичен конфликт, в който човечеството е изправено срещу зомби пандемия. Видимо жанрово произведение, „Z-та световна война” е всъщност нещо много повече – задълбочена дисекция на един полудял свят, скрита под лъскавата опаковка на поп културния феномен на хоръра. Зомбитата са само фонът – те са подтикът към промяна, силата, която отсява героите… А героите са много: без главни персонажи Брукс ни превежда през цял куп уж различни истории, които се втичат в руслото на най-мащабната световна война, виждана някога. Както вече няколко пъти сме ви информирали, по книгата „Z-та световна война” вече се прави филм с Брад Пит в главната роля. Премиерата на екранизацията „World War Z“ е предвидена за лятото на 2013 г., а разговорът, който следва, е осъществен със съдействието на ИК „Изток-Запад“.

Като син на Ан Банкрофт и Мел Брукс вероятно детството ви е било като един безкраен филмов фестивал. Кое е най-важното, на което ви научиха родителите ви?
Безкраен филмов фестивал? Съжалявам, че трябва да ви разочаровам. Всъщност животът ми беше доста обикновен. Татко ме караше на училище. Мама работеше в градината. Татко ми проверяваше домашните. Мама четеше етикетите по опаковките на хранителните продукти. А за това какво съм научил от тях може да се напише цяла книга.

„Z-та световна война“ анализира много от проблемите на човечеството в най-различни аспекти. Кои според вас са най-сериозните проблеми на съвременния свят?
Единият е изчерпването на ресурсите. Всички искат да живеят така, както живеят американците сега. Това просто не е възможно. Дори за американците не е възможно да живеят като американци. Твърда малко обработваеми земи, твърде малко чисти води, петрол, минерали и дори пространство, за да живеем като в Америка през 60-те. Тези времена свършиха и трябва да намерим начин да продължим напред.

Завършил сте история. Това помогна ли ви да създадете историите в „Z-та световна война“?
Много! За мен историята е по-важна от всичко друго, което ме интересува. Винаги съм я обичал, защото миналото ми помага да си обяснявам настоящето. Всичко в „Z-та световна война“ идва от реални исторически събития. Аз само добавих зомбита.

Книгата предоставя богата информация – не само историческа, но и географска, културна, военна… Каква част от разказа е повлияна от вашия личен опит?
Да речем около половината. Останалото е резултат от проучвания, книги и разговори с истински експерти. Бих казал, че на всеки час, който съм прекарал в писане, се падат по 10 часа проучвания.

Има ли личен проблем, свързан със силния военен елемент в „Z-та световна война“?
Исках да опиша една война, с която моят народ, американците, няма никакъв опит. Повечето други народи са водили войни на собствена територия. Ние, американците, обикновено отиваме на война някъде „оттатък“. Не знаем какво е врагът да е в собствената ти страна и да убива съгражданите ти. Исках моят народ да види какво е да се бориш за живота си.

Социалните коментари в книгата са обширни и провокативни, но дали ще можете да обобщите с няколко думи основното послание?
Ние, светът, сме едно. Повечето проблеми, с които се сблъсква Америка, засягат и всички останали. Тероризмът, цените на петрола, глобалното затопляне – засягат всеки от нас. Ние всички трябва да работим заедно, за да разрешим тези проблеми. Американците са големи изолационисти. Можехме да си го позволим на сигурно място зад нашите два океана. Сега вече нямаме този лукс. Или ще победим глобалните проблеми заедно като една планета, или ще бъдем разделени и ще измрем всеки поотделно.

Относно бъдещето – оптимист или песимист сте… и защо?
Като американец съм оптимист. Затова и обичам толкова МНОГО страната си. Живял съм и в други страни, където много млади хора мислят, че бъдещето е безнадеждно. Според мен това е жалко. Мисля, че бъдещето ще е такова, каквото си го направим. Америка е такава, каквато са си я направили американците и независимо от всичките й проблеми, е доста приятно място за живот. Може би мечтите не винаги се сбъдват, но това не е оправдание да не мечтаем! Един човек, доста по-умен от мен, веднъж каза нещо, което само американец може да си помисли: ДА, НИЕ МОЖЕМ!

Очаквахте ли глобалния успех на вашите книги, най-вече на „Z-та световна война“?
НЕ! Защо би трябвало да има успех? Това е сборник с интервюта, а не традиционен роман. Няма алфа мъжкар в ролята на главен герой, няма красива жена, която трябва да бъде спасена, няма технологично чудо, което решава проблема. Мрачна и неудобна книга, пълна с „досадни“ детайли като как да се реорганизира американската икономика и защо британското кралско семейство все още е важно за своя народ. Защо някой би се интересувал от това?

Част от книгата е на тема религия. Какво мислите за спора „вяра срещу разум“?
Аз съм изцяло за разума, но е хубаво от време на време да има и малко вяра. Обичам да мисля, че ще остане нещо и след собствената ми смърт, че някъде отвъд разбираемото има сила, правеща добро, дори концепция за доброто. Бих искал да мисля, че има Бог. Но няма да разбера преди да съм умрял.

Има читатели, които избягват книги като „Z-та световна война“, защото смятат, че зомби тематиката е несъвместима с качествената литература. Какво бихте ги посъветвали?
Тази книга не е просто за зомбита, тя е за нас. Това не е просто книга с чудовища, на които им се пръскат главите. Това е книга за глобална катастрофа и нашата реакция като вид на тази катастрофа.

Какво ви кара да пишете – искате да споделите важно послание или просто обичате да си играете с алтернативни реалности?
Не искам да си придавам прекалено значение. Аз не съм някакъв философ, мъдрец или политик. Аз съм просто писател, който обича да разказва истории.

Имате вече два зомби бестселъра. За какво ще е следващата ви книга?
Точно сега работя над два комикса. Първият е базиран на кратък разказ, който написах, наречен „The Extinction Parade“ („Парадът на измирането“). Става дума за зомби зараза през погледа на вампири. Другият е по действителен случай от Първата световна война – история, по която работя от 13 години. Остава ми още малко.

Започва зомби нашествие – апокалипсисът е на прага. Какво трябва да направим първо?
МИСЛЕТЕ!

Един типичен фенски въпрос; тече такъв дебат: „Зомбитата – бавни или бързи?“ Във вашите книги неживите са бавни, но не мислите ли, че бързите са по-плашещи?
Има два различни вида страх. Бързият е много по-непосредствен, сърцето се стяга, адреналинът скача… При този вид страх е въпрос на секунди дали ще живееш или ще умреш. Всичко свършва преди да си разбрал. Или си спасен, или си мъртъв. И в двата случая няма много за мислене. Бавните зомбита са далеч по-тревожещи. С тях имаш ИЗОБИЛИЕ от време да си мислиш… за всички начини, по които можеш да умреш. За мен разликата е като между да те гръмнат и да хванеш рак. Не харесвам и двата, благодаря.

Кои са любимите ви филми със зомбита?
Най-любимият ми за всички времена е „Зората на мъртвите“ (1978) на Джордж А. Ромеро. Той е Майстора! Неговите социални коментари, наблюденията му за Америка по време „бейби бум“ поколението, са повече от удивителни. Той е истински патриарх.

Какво мислите за „Живите мъртви“, комикса и сериала, който е много популярен и в България?
Обичам и комикса, и първия сезон на сериала! Не съм гледал втория сезон, защото тв мрежата уволни Франк Дарабонт, създателя на шоуто. Това е непростим грях. Не мога да го преодолея.

Зомбитата са големите герои на ХХI век, те са новите вампири. Как си обяснявате растящата популярност на тези създания?
Не бих ги нарекъл герои. Героите имат последователи, които искат да са като тях! Аз не искам да съм зомби… Някой друг може и да иска, но не и аз!

Филмът „Z-та световна война“ вече е в постпродукция. Какво е вашето участие в този проект?
Оскъдно. Хората, които го правят, бяха достатъчно любезни да ме поканят заедно с цялото ми семейство на снимачната площадка в Шотландия миналото лято. Срещнахме се с Брад Пит, който играе главната роля и гледахме как снима една сцена. Всички от екипа бяха много мили.

Известно е, че филмът няма да следва стриктно сюжетните линии от книгата. Виждали ли сте заснети сцени и смятате ли, че режисьорът Марк Форстър е уловил духа на романа ви?
Нямам представа. Не съм чел сценария и съм гледал само една сцена. Това, което видях, изглеждаше страхотно, но не съм сигурен колко близо до книгата е филмът.

Възможно ли е двучасов филм да улови цялата сложност и комплексност на книгата?
Струва ми се, че хората от киното са тръгнали в правилната посока. Те ми казаха, че искат да направят интелигентен, дълбок и емоционално зрял филм. Много съм любопитен да видя какво са сътворили.

Вярно ли е, че няма да е само един филм, вече се говори дори за трилогия?
И аз така чух. Каза ми го Брад Пит неофициално в Шотландия, щели да го обявят публично след няколко месеца. Все пак мисля, че всичко зависи от успеха на първия филм. Ако той стане хит, със сигурност ще има още.

Благодаря ви за отделеното време!
За мен беше удоволствие, пазете се!

Operation Kino: Специални благодарности на в-к “Преса” за предоставения материал!

Миналата седмица се вдигна доста врява около 10-минутното превю на Хобитът, когато Питър Джаксън се изпъчи гордо и обяви, че ще покаже парченце от това, което според него е бъдещето на на индустрията: истински филм, сниман в истински 48 кадъра в секунда – цели два пъти повече, отколкото в момента е прилично да се използва. Публиката на CinemaCon беше съставена ексклузивно от кинаджии и собственици на киносалони, и по-малко от хаховци, които гийк-аутват с комплект километрични лиги по всяка нова технология, така че не беше много голяма изненада, когато всичко живо масово се надигна да протестира срещу това, което видя – плавна, реалистична картина, която буквално унищожава филмовото преживяване и те прави свидетел на нещо, което прилича повече на 70-тарски ТВ евтинджос по BBC, отколкото на филм. Всички замрънкаха – “това е гадно”, “това не прилича на филм”, “майната ти, Джаксън” и т.н. Седмица по-късно Джаксън отговори подобаващо: “това е положението – ще му свикнете рано или късно”, “като не ви харесва, не гледайте”, “майната ви” и т.н.

Ако сте минавали покрай магазин за продажба на черна техника през последните 2 години, вероятно знаете за какво става въпрос. Съвременните телевизори имат опция, наречена Motion Interpolation (интерполация на движението), която на практика създава допълнителни кадри от истинските и ги пуска между тях, с което създава усещането за плавност на движението. На практика фреймрейтът на филма се вдига изкуствено, като първоначалната идея е да се изчисти стробирането (насичането) в хоризонтални движения на камерата или бързи екшън сцени. Ефектът обаче е покъртителен и е първото нещо, което трябва да бъде изключено от опциите, ако човек иска да си запази “филмовото усещане” – всичко започва да прилича на мазна евтина сапунена опера и зрителят моментално е изхвърлен от магическия свят, който надлежно си е свалил от торентите.

Когато Джаксън обяви, че Хобитът ще е първият филм сниман и показан в 48 fps (а Камерън – че Аватар 2 ще бъде първият в 60 fps) си казах – добре, може би ще има проблеми, но поне най-сетне ще видим реално заснет филм на високи честоти с последен писък дигитална камера, а не симулация от писан с краката алгоритъм. Ясно е, че това, което правят телевизорите в никакъв случай не може да се нарече идеално (макар и да има драстична еволюция на качеството през последните 2-3 години) – все още остават артефакти от интерполацията, а стробирането е само частично преодоляно. Надявах се някак си, че истински филм, заснет на истински 48 fps, ще успее да покаже… красотата на по-големия фреймрейт, която засега не може да бъде симулирана в домашни условия.

Уви, явно проблемът е закопан по-дълбоко – в главите на хората. Както и проклятието на uncanny valley, тук вече не става дума толкова за недостатък на технологията, колкото за нещо, което хората трябва да превъзмогнат психологически. Високият фреймрейт досега е бил асоцииран предимно с долнопробни допотопни телевизионни продукции (снимани на непрофесионално оборудване в interlaced 50 fps заради характеристиките на телевизионните стандарти), които не само като технически показатели, но и като съдържание са суб-филмово ниво. За истинското кино пък са резервирани 35-те милиметра и 24 кадъра в секунда. Точно тук зейва и ямата в субективното възприемане на различните fps – хората са свикнали да несъзнателно да приемат ниския фреймрейт като неделима част от естетиката на кино-преживяването и носител на dream-like ефекта, който те откъсва от реалността. Мозъкът на човек е трениран така, че 24-те кадъра да му казват “кино”, а повечето кадри в секунда – евтина, life-like, но долнокачествена продукция с документален отенък. Точно това е повредило възприятията ни и сега усещаме парадоксална неприязън, дори когато високочестотното изображение на практика дава много повече информация за единица време, напълно лишено е от артефакти, допълнителен мазен блър, стробиране при хоризонталните панове, и което е в кристално HD. На практика изображението на Джаксън превъзхожда по всички показатели всяко друго кино изображение.

Няма нищо магическо в 24-те кадъра в секунда – това не е число, заложено в тъканта на вселената, до което някой през 20-те на миналия век се е добрал и е открил светия граал на цяло изкуство. Нито високият фреймрейт е творение на пъклено изчадие, което иска да унищожи цялото това изкуство. Проблемът е в нас – ние сме свикнали с тези конвенции, те ни са исторически наложени. Вече са рефлекс. Ако си направим мислен експеримент, в който на човек, който никога не се е докосвал до филм и телевизия, и не е обременен от вкоренените “правила” за кино-естетика, му се пусне Хобитът, после Властелинът на пръстените, после Казабланка и после Метрополис, въпросният човек ще запита съответно къде е звукът, къде са цветовете, и “това защо насича така гадно?” При всички положения, най-позитивно ще бъде отношението му към картината с обективно най-добро качество – 48 fps, защото за мозъка му няма да има индуцирани правила.

Това е експеримент, който няма как да се проведе, защото вече всички сме повредени, но масовите реакции към Хобитът показват, че нещата стоят именно по този начин. Колкото и да преобладават негативните мнения към видяното, все пак има група от технически грамотни хора, които винаги се вдъхновяват от върха в някоя технология и искат най-голямото количество пиксели на квадратен сантиметър, най-големия брой звукови канали, най-голямата възможна честота, за да бъде кино-преживяването им – така както те си го разбират – перфектно. Тази част от публиката са по-младите и израснали пред екраните на компютрите зрители, за които високият фреймрейт съществува от десетилетия в съвременните 3D видео-игри и всъщност вече носи dream-like усещането от онзи фантастичен кино свят. От другата страна на барикадата са по-консервативните и по-”опитни” кино-зрители, за които увеличаването на фреймрейта означава нищо повече от лишаване от “магията на киното” – те често дори не могат да определят какво точно им е отнето.

В оправданията си Джаксън даде много глупаво сравнение – “някои обичат риба, други не обичат риба – въпрос на вкус”. Не, Питър, ако ще даваме сравнение с риба, то е следното: “някои са свикнали да ядат определен вид риба и да избягват друг, по-вкусен по принцип вид риба, която обаче винаги досега им е била предлагана адски вмирисана и им се е повръщало дори от мисълта за нея; сега, когато този друг вид риба е прясно уловена и прекрасно сготвена, те още помнят адската воня отпреди това и не искат дори да я докоснат”. Така че поредната “революция”, която Камерън и Джаксън планират, просто няма как да се състои – не и докато преобладаващата част от кино-зрителите все още помнят миналото. С това не се свиква така бързо, както те си мислят, защото в очите на аудиторията е по-кофти алтернативата на нещо хубаво, с което вече са свикнали.

Има и още един проблем – високият фреймрейт няма как да бъде оправдан като естетически обоснован, т.е. като нов кинематографичен tool, който може да се използва с определени артистични подбуди. Това си е чист gimmick – игра на цифри и действане на принципа “колкото повече, толкова повече”, който в случая goes wrong. Двамата техничари – те вече не могат да бъдат наречени кинаджии – просто са сбъркали сметките тук. Докато аргументът на Камерън за 3D-то, че отваря нови възможности пред киното да въздейства и на първично и на концептуално ниво, минаваше сравнително добре*, сега просто няма оправдание, което да навърже високия фреймрейт с артистичните амбиции, които досега уж са били лимитирани заради липсата му. Добре, технически погледнато с него ще успееш да удовлетвориш 5% от аудиторията, на която 5% от екшън филмите и някой спорадичен панинг им се струват накъсани. Обаче на останалите 95% ще им докараш само едно – ритник и изхвърляне от киносалона. По-лошо: изхвърляне от самия филм.

* Въпреки че технологията се оказа системно abuse-вана от куцо и сакато и в крайна сметка се деноминира; пък и не точно Камерън показа, че осъзнава къде е силата на 3D-то, нито той беше новият пионер в тази област – просто, като на човек с нюх на продавач, се случи на него да я приложи в плосък филм с масов appeal

И така, какво се случва оттук нататък? В момента е трудно да се прецени колко народ ще види Хобитът в 48 fps, макар и Джаксън да очаква до премиерата броят на кината, екипирани с възможността за такава презентация да достигне 10000. Това ще е сравнително евтин ъпгрейд в сравнение с този, който беше направен след минаването към дигитални прожекции или към 3D. Колко от собствениците на кина ще се поддадат на натиска заради (необосновано) по-високите цени на билети – не е много ясно в момента, след като преобладаващата реакция е негативна. Същите тези собственици съвсем наскоро бяха принудени сериозно да се вътрят за ъпгрейд към цифрово и 3D кино, така че е непредсказуемо как ще реагират на тази поредна прищявка, която в случая върви и с потенциален отлив на зрители (във времена, в които истинското кино-преживяване е все по-лесно за симулация в домашни условия, а човек може да си плати за hi-def streaming 2-3 месеца след премиерата). Нека обаче да не забравяме – тенденциите не се носят нито от разбирачите, нито от естетите. Те се носят на крилата на сивата маса, която се възбужда от лъскави опаковки. Ето и сега, дори хора, на които 48-те кадъра в секунда на Джаксън откровено са им помрачили гледките от Средната земя, вярват на Камерън, когато им обяснява разпалено, че истината не е в 48-те, а в 60-те кадъра в секунда, които ще ни сполетят с Аватар 2. Говори се как забавените каданси изглеждали зашеметяващо по този начин, особено пък в 3D… И по някаква никому неясна причина, докато не се достигне тази граница, усещането не е оптималното. Bull-fuckin-shit. Това е поредната въдица, която масата зрители-непукисти ще налапат и ще дадат наклон на тенденция, която в момента поне за по-голямата част от аудиторията, на която всъщност й пука, значи буквално убийство на киното.

Другото парадоксално нещо е, че и Камерън и Джаксън правят всички тези маркетингови салта и с благородна (освен с очевидно финансова и експериментална) цел: те искат да направят ходенето на кино отново ексклузивно преживяване, което не можеш да получиш по друг начин. Парадоксално е, защото този път по грешка, като че ли без да се усещат, са си избрали методика, която А) се репродуцира елементарно в домашни условия (извинявам се, но не особено новият ми фотоапарат може да снима в 720p при 50 fps), и Б) както стана ясно по-горе, всъщност съсипва това преживяване, принизявайки го до усещането от прашасал ситком или youtube видео. Правилният път за връщане на публиката в кината не е това. Правилният път е това, което Кристофър Нолан и Майкъл Бей правят – използват пълните възможности на IMAX камерите и пускат филмите си ексклузивно за такъв гигантски формат – този, който зрителите просто няма как да преживеят у дома. И когато имаш подобна недоразвита ниша, където все още се подвизават предимно късометражни боклуци, и която ниша позволява (при това съвсем обосновано) раздути цени на билети, е изключително глупав ход да тръгнеш да налагаш нови стандарти с увеличаване на кадрите в секунда. Надявам се този път наистина да не им се отвори парашутът.

И нека все пак да не сме толкова негативни: Първо, за хората, които се безпокоят, че Хобитът ще се прецака при конверсията от 48 в 24 fps за конвенционални кина – предполагам до това няма да се стигне. Въпреки притеснението как ще изглежда motion blur-а в сцените, когато кадрите се покажат през един, все пак трейлърът дава надежди, че това няма да е проблем. Всъщност, съвсем скоро ще можем да се убедим лично как ще изглежда филм, сниман на 48 кадъра и прожектиран на 24:

Второ и по-важно: както и с всяка друга технология, тази също може да намери своето ефектно приложение. От собствен опит мога да твърдя, че CG анимации (особено в 3D) и документални филми не изглеждат никак зле, когато се пуснат в motion interpolation режим при разумни настройки. Тези дни покрай шумотевицата поекспериментирах с blu ray изданията на Life и Planet Earth и наистина мога да кажа, че добавянето на допълнителни кадри всъщност може да направи експириънса много приятен – различен, но приятен. Може би се задейства подсъзнателният карт бланш, че когато става дума за документален филм, или за силно стилоизиран такъв, който във всеки случай е далеч от фотореалността, повечето кадри в секунда, дори изкуствено създадени, не пречат не мозъка – той не се нуждае от дупки във фреймрейта, за да се почувства потопен в преживяването. В интерес на истината, дори Аватар в 3D понася известно “смазване на лагерите”. Така че, в крайна сметка нещата отново опират до съдържание. Когато то го позволява – нека херците да бъдат 120, че и повече. Тук обаче си говорим за Хобитът – фентъзи, което е последното нещо, подходящо за 48 кадъра в секунда.

За финал ще се направя на добрия пророк и ще ви кажа какво ще се случи: Ще дойде декември. Дотогава Джаксън ще продължи да се прави на ударен и да си вярва, че открива нещо по-прекрасно и от топлата вода. Ще пусне филма си и всичко живо ще изпищи. Помнете ми думата – всеки кинокритик ще види филма два пъти и всяко ревю ще казва как 24 кадровата версия е истински филм, а другата – пародия на такъв. Тогава Джаксън и Камерън ще се почешат по главите, ще поупорстват (защото е в кръвта им), може би ще пробват още 1-2 пъти и ще се кротнат. Тогава ще се появи една умна глава и ще измисли ултимативния стандарт, който ще се казва “dynamic fps” или “adaptive fps” или нещо подобно, който интелигентно на ниво презентация ще преценява кога сцената има нужда от висок фреймрейт, за да се унищожи стробирането и кога трябва да бъде оставена с по-cinematic усещане при ниски fps. Точката на драмата може да бъде сложена толкова лесно и ефективно, че не знам защо още никой не се е сетил активно да дълбае в тази посока.

Във всеки случай – стискайте палци този момент да дойде по-скоро.

Operationkino: Специални благодарности на Silver за това, че се съгласи да гостува при нас.

Това е моментът, за който всички фенове на „Marvel” копнеят от мига, в който с „Железният човек” на Джон Фавро беше сложено началото на една обща филмова вселена, която в крайна сметка да събере в един филм част от най-известните комиксови образи на студиото (което на хартия е доста често срещано явление) – Хълк, Капитан Америка, Тор, Железният човек, Ник Фюри, Черната вдовица, Ястребово око и още няколко по-второстепенни героя – „one film to bind them all”!

Резултатът, изненадващо, е един от най-добрите, забавни и развлекателни комиксови филми от последните няколко години. Оставете настрана „Черният рицар”, „Пазителите”, „V като Вендета” и други подобни, сериозни (стойностни) заглавия, търсещи драматургична дълбочина, послания и по-възвишена художествена стойност, защото тук става дума за съвсем различно нещо. Тук става дума за неангажиращ, летен комиксов филм с главно „ът”.

„Отмъстителите” започва малко сковано. В общо взето скучновата сцена се запознаваме с основния злодей Локи и плана му да унищожи/подчини Земята с помощта на „тесеракта” (космическия куб с неизчерпаема енергия и възможност да отваря портали в пространството, използван от Red Skull в „Капитан Америка”), който той открадва от една от лабораториите на S.H.I.E.L.D. Това действие кара директора Ник Фюри да стартира „инициатива Отмъстителите” и да събере всички герои с изключителни способности, тъй като твърдо вярва, че само те биха могли да се справят със заплахата.

Следва представяне на всеки един от „вербуваните” герои поотделно. За тези, които са изгледали всички предишни филми, водещи към този, и които са стояли след надписите за допълнителните сцени, по-голямата част от това представяне малко доскучава – само Тони Старк и Черната вдовица са изключение, тъй като са забавни – а всички останали пък трябва да се борят с ударна доза нова информация, която (колкото и набързо да е представена) е един вид „origin” история, което винаги е досадно. После обаче филмът набира скорост и влиза с гръм и трясък във втората си половина.

Хубавото в цялата работа е, че поне тази интродукция, колкото и да е тромава, служи отлично на драматургията и най-вече допринася за по-голяма дълбочина на образите и когато на ранен етап отделните, силно индивидуални персонажи се сблъскват (буквално) помежду си в опит да функционират като екип, имаме една далеч по-пълнокръвна картина на динамиката във взаимоотношенията им. А когато в последната част армията на Локи нахлува на Земята, на зрителите всъщност им пука за всеки един от героите, а не са просто свидетели на напълно лишен от емоции (пък бил той и впечатляващ) екшън.

Разбира се, голяма част от заслугата за това имат и актьорите, които – както имахме възможност да се уверим от предишните филми за супергероите – са повече от перфектни за образите. Ако трябва да отлича някой, това (не много изненадващо) са Робърт Дауни-син, който за пореден път заковава ролята и е изключително забавен, Скарлет, която е перфектна като Наташа Романоф/Черната вдовица, и единственият нов актьор в екипа (колкото и за кратко, Джереми Ренър все пак сме го виждали в „Тор”) Марк Ръфало. Неговият Хълк не само е най-добрата киноверсия на гигантското зелено чудовище до момента, но е един от най-добрите и забавни елементи в целия филм – краткият му сблъсък с Локи (тук Хиделстън е доста по-добър отколкото в „Тор”) е бисер за киноисторията.

От техническа гледна точка забележките също са минимални. Екшънът в последната третина на филма е гигантски и спокойно може да се мери с този в „Трансформърс 3”, но с тази разлика, че е много по-земен и е пипнат от Джос Уидън с прекрасното му чувство за хумор. Най-чистосърдечно си признавам, че в разгара на битката чисто и просто „geek out”-нах. 3D презентацията общо взето е безсмислена, въпреки че отново в последната част има един-два момента, които изглеждат прекрасно. Ако не друго, поне е един от примерите за качествено постпродукционно конвертиране.

За финал мога да кажа, че предпоставките „Отмъстителите” да се окаже пълен провал бяха безброй, въпреки присъствието на страхотния Джос Уидън (никога не му е вървяло с големите холивудски филми). Вместо това филмът влиза в класацията за най-добри „пуканкови летни хитове” от последните няколко години. Все пак, подхождайки към него, е хубаво да нямате очаквания за „класическо кино” и да имате поне мъничък интерес към комиксови истории. Филм за феновете, който трябва да се гледа със сърце, а не задължително с разум!

И последно, както винаги във филмите на „Marvel”, има допълнителна сцена, но този път тя е почти веднага след началото на надписите и няма нужда да висите до края. Честно да си призная, на мен ми се наложи да проверя в нета за какво – или по-точно за кой – става дума в нея.

Миналата седмица на CinemaCon присъстващите имаха късмет да видят доста интересни кадри от най-чаканите филми на годината (сред тях и “Прометей”, “The Dark Knight Rises”, “Oblivion”, “The Bourne Legacy”, “Skyfall”, “The Amazing Spider-Man”, “Total Recall”, “Looper” и много други,), но без съмнение най-много коментари предизвикаха 10 минути от заснетия в 48FPS “Хобит”.

Кадрите отприщиха истинска буря онлайн, посяха съмнения дори в най-заклетите фенове на Питър Джаксън и Средната земя, поразтърсиха индустрията и доведоха до оплаквания от страна на нашите читатели защо все още не сме писали нищо по въпроса за новата технология (48FPS и HFR – high frame rates) и кадрите, които според част от първите коментари изглеждат неочаквано зле.

Е, тогава не успяхме да намерим време, а и не е като да сме били сред присъстващите на CinemaCon, така че да споделим мнението си (а, разбира се, имаме мнение, както ще стане ясно по-долу). Сега обаче имаме идеален повод да отделим внимание на провокативната тема – “Warner Bros” и Питър Джаксън отговарят на изключително отрицателните коментари, чрез EW.

“Няма да се откажем. Технологията ще продължава да еволюира… В първия момент е необичайно, защото никога досега не сте гледали такъв филм. Това е буквално ново изживяване, но да знаете, усещането не продължава през целия филм. В никакъв случай. Трябват ви горе-долу десет минути. Много по-различно е от бърз монтаж на техническа презентация.”

Много от оплакванията са, че ярко осветените сцени изглеждат фалшиви, а декорите са си просто декори, за разлика от богатия свят на Средната земя от “Властелинът на пръстените”. Не сме сигурни доколко Джаксън е прав, че в случая става дума за личен вкус: “Няма какво да кажа… Точно както няма какво да кажа на някой, който не обича риба. Няма как да му обясниш защо рибата е вкусна и просто трябва да му харесва.” От точно този коментар разбираме единствено, че Джаксън обича риба, но следващият е 100% адекватен и чиста истина:

“Единствената истинска, действителна реакция е, когато хората имат шанс да видят целия разказ в един филм… Някои от по-негативно настроените коментатори на CinemaCon казаха, че сцената с Ам-Гъл и Билбо (към края на презентацията) не ги е подразнила толкова и са били свикнали. Тази сцена е 48 кадъра като останалите. Чудя се дали просто не са били увлечени от диалога, героите и историята. Това се случва и с филма. Свикваш и го приемаш.”

Повечето реакции на този отговор са, че Джаксън не е успял да успокои духовете и да потуши съмненията. Нашето лично мнение е, че в крайна сметка 48FPS ще е супер успех и истинско подобрение. Въпреки старата приказка за това колко лесно се свиква с хубавото, винаги има известен етап на привикване с по-високата резолюция, по-плавните движени и по-ясния образ и (чисто като реакция на зрителя) може да се направи сравнение с аналог/дигитал или пък с HD например – до ден днешен има хора, които се изненадват от качествената дигитална картинка и си предпочитат мазньоча от кабеларките на кинескопа и дефектите на старите ленти. То и ние понякога си правим VHS ретро вечери, но то основно е заради жестокия превод и култовия дублаж.

Да не забравяме и това, което Джаксън казва – това наистина са недовършени десетина минути и крайният резултат нито ще изглежда така, нито ще се възприема по същия начин. А до следващия филм вече ще сме толкова свикнали, че ще се чудим какъв ни е бил проблемът, че то си изглежда чудно.

Общо взето, филмите на Джейсън Стейтъм нямат нужда от ревюта – ако сте гледали поне един с негово участие, значи знаете какво да очаквате. Той излиза от калъпа изключително рядко (напоследък не му се е случвало) и играе една и съща роля отново, и отново, и отново, като това, което отличава филмите му един от друг, са козметичните разлики в сюжетите им. „Сейф” не е изключение – „типичен Джейсън Стейтъм”, ама отвсякъде – и подход към него, като към нещо различно, би било грешка.

Този път Стейтъм е в ролята на бившето ченге Люк Райт, който е принуден да се препитава с второкласни боеве в клетки. С един-единствен случаен удар той печели битка, която би трябвало да загуби, като така привлича вниманието на руската мафия, която убива съпругата му и го оставя на улицата със заканата, че същата съдба ще последва всеки, с който отчаяният мъж се сближи – от хазяйката му до случайни непознати, с които говори.

При едно нагледно и почти безумно проявление на тази заплаха, Райт се сблъсква с бившите си корумпирани колеги, които не са много по-мили от мафията и му вменяват идеята, че е редно да се самоубие. Миг преди да го направи обаче, Райт вижда малко момиченце, която по един странен начин му вдъхва желание за живот. Тя е преследванa от същите хора, отговорни за смъртта на съпругата му и той решава да се намеси, като ги избие.

Тези му действия обаче го поставят в центъра на истинска война, водена на три фронта от страна на руската мафия, корумпираната нюйоркска полиция и триадите, защото момиченцето, което спасява, е математически гений, използвана от китайците за ръководене на безмилостния им бизнес, и притежава в главата си безценен код, който може да осигури финансово и всякакво друго предимство на всяка една от страните.

Разказвам малко повече от сюжета, защото този път той не е от най-елементарните, като за филм на Стейтъм – има няколко изключително евтини и досадни елемента, но поне зад цялата работа има нещо като мистерия (или по-добре да кажа конспирация) с няколко обрата в историята, пък били и те малко „out of the blue”. Освен това, в началото структурата на разказа е нелинеарна и имаме поредици от „флашбеци”, които правят завръзката малко по-любопитна.

Тук феновете на Джейсън Стейтъм ще кажат, добре, ако откъм история нещата са една идея по-добри от обикновено, как е откъм екшън? Ами, през по-голямата част от филма хореографията и екшън епизодите са на доста добро ниво, особено в началото – боят в метрото е доста добре организиран – но за съжаление в края инерцията малко се губи. Там пък имаме интересна хрумка с пропускането на най-важния бой. Това, което искам да изтъкна обаче, е един екшън епизод, който лично за мен е повече от отличен.

Става въпрос за сцена, в която конвоят на китайците е нападнат от руснаците, опитващи се да се доберат до момичето, и целият екшън е пресъздаден от гледна точка вътре в колата с помощта на огледалата. Гледайки филма е очевидно, че режисьорът Боаз Якин се справя доста добре с екшъна (нещо, което не бих казал, съдейки само по предишните му филми), поне на нивото на голяма част от техничарите и занаятчиите в жанра, но тази сцена е нещо много повече и говори за истинска режисура. Жалко, че не виждаме повече подобни интелигентни неща.

Като за филм, който няма нужда от ревю, май се отплеснах прекалено много. Най-важното, което трябва да се каже или по-скоро да се повтори е, че „Сейф” е „типичният  Стейтъм”, но определено е по-добър от последните му филми, които бяха далеч по-елементарни. Този път не е задължително да сте „хардкор” фен, за да се позабавлявате.

„Бойни кораби” на Питър Бърг е едно от най-големите ми разочарования не само за годината, но и въобще, и то при условие, че подходих към него с абсолютно минимални, да не кажа направо никакви очаквания. Плосък, елементарен и напълно неоригинален филм, който се поваля на всяко едно ниво и нагледно показва, че къде заслужено, къде безпричинно хуленият Майкъл Бей е ненадминат гений що се отнася до този род високобюджетни блокбастъри, в които основна роля имат ефектите и взривовете.

На въпроса какво очаквам от 200-милионен филм, създаден по елементарна игра, която дечурлигата разцъкват в училище, само за да минава по-бързо времето в часовете, трябва да кажа, че се надявах чисто и просто да се забавлявам, по начина по който го направих на първите филми от поредиците „Карибски пирати” и „Трасформърс”, които, както знаете, са създадени по не по-малко нелепи неща като атракция в увеселителен парк и серия от играчки.

Проблемът е, че единственият що-годе наистина забавен момент е в самото начало, когато се запознаваме с пияния герой на Тейлър Кич, Хупър, който се опитва да впечатли сексапилната Сам като и донесе бурито в рамките на 5 минути. Това е и единственият опит за някакво по-оригинално и интересно развитие на героите. Всичко останало е вариация по темата „Хупър непрекъснато проваля брат си и себе си, постъпвайки безотговорно”.

Филмът е типичен представител на фантастичния поджанр „извънземно нашествие” (пълен с клишета от-до), който наскоро успешно беше погребан от поредица разочарования, чийто апотеоз беше „Когато падне мрак”. В търсене на обитаеми планети учените изпращат сигнал в космоса, който привлича разузнавателен екип от технологично превъзхождащи ни, враждебно настроени извънземни, които идват на Земята и създават аванпост, който да подготви почвата за пристигането на основните им войски.

Само по себе си това едва ли щеше да е чак такава трагедия (още повече, че предварително се знаеше, че именно този конфликт ще е в основата на сюжета), ако този елемент не беше подплатен с нещо, което бих могъл да опиша само с импровизираното „US navy porn”. Майкъл Бей също използва американската армия и въоръжение, но Питър Бърг го надминава и като мащаби, и като евтиния. А най-дразнещ е патосът, с който се прави всичко.

В един момент всички съвременни разрушители, останали в капана на силовото поле на извънземните, са унищожени и нашите герои са принудени да използват стар боен кораб, който в момента служи единствено за паметник. Проблемът е, че в дигиталната ера никой от тях не е способен да подкара архаичната машина и те са принудени да се обърнат към група 60-70 годишни ветерани с думите „Вие сте направили толкова много за страната си и никой няма право да иска от вас каквото и да е, но аз все пак ще го направя и ще помоля за помощ”. Следват каданси и чудесии, от които може да ви стане лошо.

Друг мегадосаден момент е целият „Пърл Харбър” синдром, който все още ги друса американците. Тук имаме символично помиряване на Япония и САЩ в лицето на Хупър и първоначалния му враг (заради който му предстои изгонване от флота) капитан Нагата, които в крайна сметка стават „най-добри приятели” и заедно изготвят стратегията за борба с извънземните. И сякаш всичко това не е достатъчно, та в сюжета е вкаран и войник, загубил двата си крака и останал без желание за борба и живот – все пак трябва лицемерно да почетем и тази група хора – който заедно с любовния обект Сам (която е терапевт) повежда сухоземната битка, без която нашите герои в океана нямат шанс.

За съжаление две от нещата, които биха могли да пооправят положението с всичката тази евтиния и патриотизъм – несериозният тон и готините ефекти – също се провалят. Всичко е толкова патетично и сериозно, че дори и малкото наистина забавни моменти потъват с гръм и трясък. Да не говорим пък за основния „comic relief”, който е един от учените отговорни за привличането на извънземните – той е един от най-дразнещите и неестествени герои.

Ефектите са невпечатляващи и безинтересни и липсва дори и един-единствен момент или сцена от така наречените „money shots”, в които да кажем „уау”. Финалното разцепване на „Джон Пол Джоунс” се доближава, но е стерилно в сравнение с потъването на „Титаник” например или „Аризона” в „Пърл Харбър”. Същото се отнася и за извънземните, които са супер деривативни (вдъхновението за тях личи от космоса) и единствената им интересна характеристика са странните бради.

За актьорите нищо не казах, но то какво да говорим – те правят всичко възможно предвид материала и Риана (от която предполагам всички се интересуват) съвсем не се справя най-зле.

В заключение още веднъж ще спомена, че „Бойни кораби” е огромно разочарование и не мога да изразя съжалението си, че зад него стои Питър Бърг, който някога имаше супер обещаваща кариера като режисьор. Жалко, че „Бойни кораби” ще се гледа и ще направи доста пари, докато филм на светлинни години по-напред като история, ефекти и всичко останало, като „Джон Картър”, потъна негледан и оплют. „Трансформърс 4”? Дайте го насам, дори и да по-тъп от двойката, пак ще е по-добре от този филм. Явно не всичко е в парите.

„Проект Х” е доста странен и бих разбрал всеки, който го определи като един от най-тъпите и безумни филми, излизали по кината напоследък. Почти през цялото времетраене на филма и аз твърдо вярвах в същото, но има-няма двайсетина минути преди края, „Battery” на „Metallica” възвестява истински туист, след който съм убеден, че зад цялата тази ексцесия има някакъв смисъл.

На повърхността филмът е лишена от всякакво очарование, груба и бездушна версия на така наречените „парти” филми, в които нашите главни герои-загубеняци правят (или отиват на) „големия купон”, който излиза извън контрол, където губят девствеността си, стават популярни или разбират кое е истинското момиче на сърцето им. В него няма нищо от чара на тези филми, нито от искреността и симпатичността на героите им – тук те представляват почти гротеска версия на това, което по принцип бихме могли да наречем клишета, само дето ситуацията е дори отвъд клише.

В действителност „Проект Х” е едновременно олицетворение и метафора за модерния свят на тийнейджърите. Свят на алкохолни, наркотични и сексуални оргии. Свят напълно различен от онзи, в който ние сме отрасли, но в крайна сметка, свят, който е напълно нормален и естествен. Това е филм за „бунта на младите” срещу обществените норми. Това е филм за „непознатия” тийнейджър, които живее във вашия дом. И не на последно място това е филм, в който последиците от незрелите действия на младежите са истински и всеки плаща своята част от цената.

В крайна сметка смятам, че ключът към този филм е в никакъв случай да не се приема буквално като тийнейджърска секс комедия, защото като такава той се проваля по впечатляващ начин, а, както се казва, трябва „да се чете между редовете”, откъдето изскачат една-две не особено приятни истини. При всички случаи обаче, това е филм, който не препоръчвам, но с удоволствие бих обсъдил с тези, които са се решили да му хвърлят едно око, независимо дали им харесва или не.

Бях си подготвил едно дълго ревю (или по-скоро имах идея за такова) в подкрепа на „Титаник”, но осъзнавам, че няма никакъв смисъл да се пъна да казвам неща, които първо са казвани хиляди пъти, второ, тези, които са фенове ще го гледат при всички случаи, и трето, каквото и да напиша няма да убедят никой, който не харесва филма, че си заслужава да го види отново, без значение дали е 3D или не. А това е жалко, защото съм сигурен, че голяма част от хората, които не са го оценили през 1997-ма биха могли да променят отношението си към него, стига да се прежалят и да се занесат да го гледат отново.

Защото нека не се лъжем, болшинството от хората, които го заклеймяват като „смотана любовна история”, когато са го гледали са били в тийнейджърските си години и реакцията им спрямо него е по-скоро резултат на хормони, нихилизъм, арогантност, невежество или просто желание да са контра, без и за минутка да му дадат истински шанс. Не казвам, че филмът е безгрешен и никой няма право да не го харесва. Казвам, че е глупаво да го „осъдите” на базата „Леонардо е лигав”, без да отдадете дължимото на неоспоримите му качества, а за тези пък, които не са го гледали и казват, че нямат намерение да гледат подобни „лигочи”, просто нямам думи.

Затова единственото, което ще кажа, са две думи по адрес на 3D-то. Като всеки пост-конвертиран филм и тук няма как да очаквате „in your face” моменти, просто защото филмът не е сниман с такава идея. За сметка на това има изключително усещане за дълбочина по простата причина, че като всеки добър режисьор и Камерън е използвал интересни гледни точки с ясно изразена перспектива и почти всеки кадър има по три плана, в резултат на което дори и двуизмерният вариант на филма има повече дълбочина от доста 3D заглавия.

Едва ли ще е учудващо за някой, че конвертирането е на изключително високо техническо ниво, тъй като знаете, че Камерън приема темата доста лично. Впечатлен съм от това как са се получили някои от кадрите, в които е използван дългофокусен обектив в по-общ план – при тях дори и при филми, снимани в 3D, се получава един кофти ефект на плоскост на образа (обекта). Разбира се, има един-два момента, в които се забелязват известни недостатъци и такива, в които почти няма триизмерен ефект, но те са много малко.

Накрая все пак ще спомена, че „Титаник” е голям филм и 15 години след премиерата си почти не е мръднал с изключение на един-два кадъра със специални ефекти. Да, от диалога има още какво да се желае, но на фона на спектакъла, който представлява филма – емоционален, визуален и всякакъв друг – това са незначителни подробности. Направете си услуга и вижте една епична холивудска продукция, каквито вече не се правят. Дори и Камерън споделя, че ако трябваше да снима „Титаник” днес, нямаше да е по подобен начин.