Сталоун. Стейтъм. Ли. Лундгрен. Рурк. Заедно с още една дузина знайни и незнайни здравеняци предложиха на световната публика една носталгична порция здрав екшън, която се оказа доста добре приета във финансово отношение. The Expendables обаче е далеч-далеч от филма, който аз лично се надявах да видя.

И ако мога да използвам думите на Стивън Сегал в ролята на злодея Торез (роля, за която заслужава всички възможни награди стига да не се даваха само за драматични изпълнения), то бих се обърнал към всички гореупоменати с „Back da fuck up and watch!”. Защото Робърт Родригез е успял да създаде един наистина култов герой, който моментално да се нареди до икони като Джеймс Бонд и Рамбо. И дано Слай се поучи от формулата на лудия тексасец с неизменната шапка, защото иначе Мачете ще дойде и собственоръчно ще отреже топките на всеки един член от пенсионерската му банда, която само се прави на много корава.

Признавам си, че предварителните ми очаквания за „Мачете” бяха в категорията „рядко тъп филм”. Тези очаквания се засилиха покрай трагичния „Хищници”, който дори беше опериран от кървищата така характерни за оригинала с Шварценегер, превърнал се в култова класика. В допълнение и Робърт де Ниро, който след „Жега” няма една свястна роля, да не кажа направо, че повечето му роли в последно време са пълна скръб.

И въпреки всички предварителни и преобладаващо негативни очаквания, сега откровено си признавам, че „Мачете” е най-добрият филм на годината от гледна точка на чисто развлекателната му стойност. В година, в която слаботелесната Анджелина Джоли търчеше със сериозно изражение и трепеше народ като същински Терминатор в недоразумението „Агент Солт”, е повече от освежаващо да видиш зъл мексиканец да избива къде на сериозно, къде на шега повече хора, отколкото можете да си представите и по повече начини, отколкото може да си представите.

За хората, които може евентуално да са отблъснати от кървищата в трейлъра, ще потвърдя, че кървища наистина има и то в изобилие, но по-скоро всичко е представено откъм забавната му страна и не е никакъв проблем същите хора, които са изгледали всички холивудски простотии от тазгодишния репертоар, да гледат и „Мачете” без да се притесняват за психическото си здраве. Разликата е, че с този филм поне наистина ще се забаляват от начало до край, или поне така беше лично с мен, а мен, повярвайте, почти вече няма филми, които наистина да ми допаднат.

Отделно във филма покрай целия екшън и клане са прокарани достатъчно социално-политически размисли върху пограничните взаимоотношения между САЩ и Мексико, както и за съдбата на обикновения човечец (в случая мексиканец) като цяло. „Мачете” спокойно може да бъде нареден до сатирични класики като „Да разлаем кучетата”, „Симон” и дори миналогодишния „Зомбиленд”, които се подиграват с характерни явления от американската действителност, но идеите тук са опаковани в по-комерсиална обвивка, за да достигнат до по-голяма публика.

Съзнателно не искам да издавам някакви конкретни моменти от самия филм, но ще си позволя да напиша нещо за актьорския състав, който бих казал, че по нищо не отстъпва на този, който присъства на афиша на The Expendables.

Дани Трехо е Мачете. Честно казано се чудех как един човек, който досега играеше предимно злодеи без реплики в безброй холивудски продукции, ще успее да се справи с главна роля. Е, оказа се, че не само може да се справи, но всъщност направо ще повярвате, че Дани Трехо е Мачете – една брутална и неубиваема комбинация от ЦРУ, ФБР и Отдела за борба с наркотици (по думите на героя на Джеф Фехи). По всяка вероятност още от времето на „Десперадо” Родригез се чуди как да оползотвори мутрата на Трехо в още един филм, в който коравият мексиканец си служи умело с хладно оръжие. И след точно 15 години налице е безкомпромисният резултат, който без съмнение ще даде нови и по-пълнокръвни възможности за изява на Трехо.

Стивън Сегал в ролята на злодея Торез за мен лично е откритието на филма. Човекът, който отдавна унищожи кариерата си и потъна в Ада на ужасяващите видеотекарски продукции получава своя втори шанс (подобно на Дейвид Карадайн в „Убий Бил”) и се възползва от него по възможно най-добрият начин. Интересно дали е размишлявал дълго над предложената роля или си е дал ясно сметка, че само във вещите ръце на Родригез и с един коренно различен от досегашното му амплоа персонаж може да възроди интереса към себе си. През цялото време го асоциирах с образите на злодеите от старите филми за Джеймс Бонд, а за финала на изпълнението му просто нямам думи – достойна конкуренция на ненормалният Том Круз в „Тропическа буря”.

Какво да кажа за женските персонажи – и Джесика Алба, и Мишел Родригез правят уникални роли. За разлика от The Expendables, в който по стара холивудска традиция дамите чакаха да бъдат спасени от истинските мъжкари, то в „Мачете” дамите са готови да се съревновават наравно с главния герой за убийство на седмицата. За Алба участието в „Мачете” е повече от закономерно след успеха на „Sin City” преди години, а Мишел Родригез може би си е дала сметка, че след играта на син екран в глобалното недоразумение на един позабравил се режисьор (който не спира да коментира чуждите филми в последно време) не е лошо да вземе и да изиграе женския вариант на Мачете, за да остави някаква следа в съзнанието на зрителите.

Робърт де Ниро определено се справя с пресъздаването на един хиперболизиран до крайност и откровено гротесков образ на американския (а защо не и на световния) политически елит, като разбира се черпи недвусмислено вдъхновение от Джордж Буш младши.

Джеф Фехи, Линдзи Лоън, Чийч Марин и Дон Джонсън допълват актьорския състав, като единствено Дон Джонсън може би е получил най-безличната роля, която не му дава голяма възможност да блесне.
Всеки един детайл от филма е изпипан до съвършенство, но това едва ли е изненада за някой, който е запознат с творчеството на Робърт Родригез. Неговият професионализъм и безкрайна енергия са неоспорими, но големият въпрос е дали филмът ще надскочи редиците на филмовите маниаци и ще успее да оправдае очакванията за финансова възвращаемост сред по-широката публика.

И докато в САЩ Родригез успява да поддържа собствена финансова независимост от големите студия и да продължава да снима филмите, които иска, то за България приходите от един филм като „Мачете” са от основно значение за последващото разпространение на други такива рискови от комерсиална гледна точка проекти.

В случай на провал аналогичен на този на „Kick-ass: Шут в г*за!” съвсем закономерно все по-малко такъв тип филми ще намират място по родните екрани. Така че нека всеки, който все още намира някакво очарование в гледането на филмите, които го интересуват, на кино да отиде и да гледа „Мачете”. А след това да отиде пак и пак да гледа „Мачете”.

„Когато ирландската му леля Маедхбхдхб (признася се Хилда) получи смъртоносен удар от падащ църковен гаргойл, Артър беше прошепнал в ухото ѝ „Сега поне цигарите няма да те убият, а лельо?”

Eoin Colfer (Оуън Колфър)

Не се сещаме за нищо по-подходящо за начало на поста от този цитат от продължението на „Пътеводителят на галактическия стопаджия” озаглавено „И още нещо” написано от Eoin Colfer (Оуън Колфър), който според нас проявява приятно чувство за себе-ирония, защото определено имаме чувството, че честичко му бъркат името.

А причината за този пост станаха част от коментарите в ревютата за „Последният повелител на въздуха” и „Агент Солт”, касаещи името на М. Найт Ш(и)амалан и Анджелина Д(Ж)оли и по специално как би трябвало да се изписват те.

Не сме специалисти по транскрипция, нито имаме някакви сериозни познания по който и да е език, за да твърдим как се произнася името на някои актьор. Мнението, което ние застъпваме – напук на разни философи, които знаят кой с какъв произход е и как по правилата на езика на потеклото му би трябвало да се произнася – е човек се казва така, както той лично произнася името си.

Тоест, за да илюстрираме, Лиса Кудроу не се казва Лиса Къдрав, защото има някакви беларуски корени, а се казва Кудроу, защото така си го казва самата тя. Същото важи и за Франк Абигнейл – просто няма начин да е Абаняле, каквито и доводи за произход да се извадят. Да не говорим, че има и цяла сцена за това в „Хвани ме, ако можеш”.

Но целта ни в никакъв случай не е да сочим с пръст или да поучаваме някого, а просто да споделим един проблем, който, сигурни сме, всеки един човек пишещ за кино, музика или каквото и да е свързано с имена, се е сблъсквал.

Ето част от проблематичните имена, които ни хрумват на прима виста и за които имаме потвърждение как се произнасят. Към тях прибавяме и начина, по който според нас се четат.

M. Night Shyamalan – “SHAH-ma-lawn” – М.Найт Шамалан
Chiwetel Ejiofor – „Chew-eh-tell Edge-ee-oh-for “ – Чуетел Еджиофор
Ralph Fiennes – “Rafe Fines” – Рейф Файнс
William Fichtner – „Fic-ner” (silent “h” and “t”) – Уилям Фикнър
Cam Gigandet – “Ji-GON-Day“ – Кам Джигандей
Ioan Gruffudd – “Yo-wahn Griffith” – Йоан Грифит
Saoirse Ronan – Although in traditional Irish, the name Saoirse would be pronounced “seer-sha”, she says it as “sur-shuh” – Сърша Ронан
David Koepp – “Kep”, rhymes with Depp” – Дейвид Кеп
Jake Gyllenhaal – “Jill-en-hall” – Джейк Джиленхол
Shia LaBeouf – “Rhyme with “hiya.”, SHY–ə lə-BUFF” – Шая Лебоф
Katherine Heigl – “HI guhl” – Катрин Хайгъл
Rhys Ifans – “Reese Ee-vans” – Рис Ифанс
Josh Duhamel – “duh-MEL”, /dəˈmɛl/, də-mel – Джош Дюмел
Emmanuelle Chriqui – “Shreeky” – Еманюел Шрики
Rachel Weisz – „She pronounces her last name “Vice.” – Рейчъл Вайс
Peter Stormare – „Store-mahr-e” – Питър Стормаре
Cillian Murphy – “Kill-ian”. Not “Sil-ian”- Килиън Мърфи

Имена, за които нямаме транскрипция, но сме получили аудио потвърждения от повече от два източника. За да си вържем гащите обаче, ще кажем, че все пак е възможна някаква минимална грешка

Lou Ferrigno -Лу Феригно
Stephen Rea – Стивън Рей
Kevin Feige – Кевин Файги
Roberto Orci – Роберто Орси
Idris Elba – Идрис Елба
Bill Maher – Бил Мар

Имена, които сме чували в два варианта и ни е трудно да преценим правилното.
Angelina Jolie – Анджелина Жоли/Джоли – лично ние предпочитаме Жоли, щото е по-префърцунено и фашун. Само Ангелина също върши работа.

Lindsay Lohan – Линдзи Лоан/Лохан – Лично ние предпочитаме Лохан, заради неповторимия начин, по който го казва Ахмед „the Dead Terrorist”

Имена, които знаем, че пишем грешно, но просто не можем другояче. То е по-силно от нас.

Frank Langella – Франк Лангела – би трябвало да е Ланджела
Scarlett Johansson – Скарлет Йохансон – би трябвало да е Джохенсън. Даааа бе, кАжи си Скарлет да те разбЕрем.
Steve Buscemi – Стив Бушеми –би трябвало да е Бусеми
Anne Heche – Ан Хечи – би трябвало да е Хейч (Surname is pronounced “Haytch”)

Със сигурност, ако се напънем ще изскочат и още имена, но засега толкова от нас. Ще се радваме, ако и вие се сетите за някое име, което ви преследва насън и споделите. Нещо като Adewale Akinnuoye-Agbaje.
Или пък защо не и някое безумно написано име, като Лорънс Оливър, Изабеле Хъпърт или Мили Кирис

Първо, всички си спомнят, че след като Том Круз напълно откАчи от любов и започна да се излага публично, от „Paramount” решиха да скъсат всичките си отношения с него, което доведе напълно логичното предположение, че с франчайза „Невъзможна мисия” е свършено – или поне с ерата Итън Хънт.

След поредица от драматични, достойни за сапунка обрати обаче, стана ясно, че все пак Круз ще се завърне като продуцент и звезда на поредицата и дори започна търсене на нов режисьор, който да продължи делото на Де Палма, Ву, и Ейбрамс. Както ви съобщихме още в началото на май, този режисьор се оказа Брад Бърд, факт, който ни допада адски много и който направо циментира и без това големия ни интерес към предстоящия нов филм.

Оттук насетне нещата тръгнаха в спокоен и предвидим ред, в който единствените интересни раздвижвания бяха около преговорите за завръщането на няколко познати образа. Тези на ветерана Винг Реймс и Саймън Пег. За съжаление нямаше никакви новини за Маги Кю – явно е прекалено заета с новия сериал „Никита”, както и за Мишел Монахан, но да ви кажем честно, тя въобще не ни трябва.

Скоро след това, нещата започнаха да стават лееееко странни. Понесоха се слухове, че от „Paramount” искат да вкарат малко млада, свежда кръв, която евентуално да замени Круз в следващи серии от поредицата и имената на Антъни Маки, Кевин Загърс и Крис Игън бяха сред спряганите. В крайна сметка, оказа се, че не става въпрос за чак толкова „млада и свежа” кръв, когато беше съобщено, че търсеният актьор ще бъде Джереми Ренър.

Няма да сбъркаме ако кажем, че Ренър е по-скоро непознат актьор и дори след „The Hurt Locker” (забравете някога да използваме българското заглавие, пък ако ще да е най-подходящото заглавие на света) , където беше особено добър – ролята не беше лека и според нас си заслужи номинацията за „Оскар” – все още нямаме ясна представа за способностите му. Участието му в смехотворния „S.W.A.T.” не ни се коментира, а така или иначе не си го спомняме. Затова, за да си изградим окончателно мнение дали го бива и дали става за бъдещ лидер на поредицата – както загатват слуховете – ще трябва да почакаме да го видим в готовия филм или като Hawkeye в сбирщината „Avengers”.

Следващата изненада дойде от Variety, който съобщиха, че „Невъзможна мисия 4” вероятно няма да се казва така и се носят слухове, че „Paramount” дори не искат да използват „Невъзможна мисия” за заглавие, подобно на „Черният рицар” и серията за Батман.

Но ако го няма заглавието и в главната роля не е Том Круз, а Ренър, по какво ще се различава от който и да е спец-агент екшън? Вярно, не винаги Круз е носил поредицата на раменете си, но пък сериалът е имал повечко време да набере сила. Дали студиото наистина би се простило с плюсовете натрупани от Брайън де Палма и Дж. Дж Ейбрамс, които дори и кадансите на Джони Ву не успяха да нулират, само времето ще покаже.

Засега последните новини, които имаме около филма идват от Deadline, които обявиха, че Пола Патън („Déjà vu”, „Precious” ), Лорън Джърман („Хотелът на ужасите 2”) и Кристин Крук (сериалът „Smallville”) са три от актрисите, които се борят за основната женска роля, за която не се знае абсолютно нищо. Просто така на прима виста, по чисто естетически причини ние бихме предпочели да гледаме Кристин Крук. Тъпото е, че нас никой не ни пита.

За финал „Невъзможна мисия” е сред любимия ни вид поредици. Не от любимите ни поредици, а от любимия ни вид, в който всеки филм е напълно различен и е дело на известен режисьор със свой собствен стил и въпреки страните слухове около новата част, не виждаме причини да се притесняваме, най-вече заради името на Брад Бърд, който след стажа в „Pixar” просто не може да направи слаб филм. Не се хабете, никога няма да ни убедите. Просто е невъзможно.

За да сме наясно още от самото начало, филмът ми хареса и при все всичките му недостатъци смятам, че представлява перфектен избор за разтуха от жегите.

Въпреки това съм леко разочарован. Забравете, че сюжетът на филма е пълна тъпотия и, че 99% от героите са доста далеч дори и от това, което наричаме двуизмерни апликации. На кой му пука за тези неща, при положение, че имаме „железен млат и кървав топор”, нали? Проблемът на филма не е в това. Проблемът е, че му липсва искрата. Липсва му душата, която притежаваха екшъните от детството ни.

А някак бях сигурен, че точно това ще му се получи на Сталоун. При „Рамбо” (че дори и при „Роки Балбоа”) как стана? Явно – поне според усещането, което „Рамбо” остави у мен – Сталоун е направил филма, след като е изпитал някакъв творчески порив да намери за героите си – а и за себе си (нека не забравяме, че все пак те са някакво отражение на неговата личност) – житейски завършек. А при „Непобедимите” този творчески порив липсва. Вместо това, просто си е казал, „абе, защо да не се съберем с момчетиите и не си поиграем на сеч и пуцалки?”

И преди да ме обвините в поза и да си кажете, аман от некви тъпи критици – какви герои, какви творчески пориви, какви пет лева, тук си говорим за забавна тъпотийка, поклон към ретро екшъните от 80-те и началото на 90-те, какво повече искам – ще кажа, че лошо няма. Хич нямаше да ми дреме за тези неща, ако поклонът му се беше получил подобаващо.

Тъпото е, че за „омаж” към ретро екшъните в по-голямата си част филмът използва всички модерни (и в повечето случаи дразнещи) прийоми на жанра, като клатеща се камера, „shutter effect” подобен на този в „Спасяването на редник Раян” и „Гладиатор” и свръх бърз монтаж, които правят доста трудно проследяването на това какво точно се случва на екрана. Всичко това не е част от спомените ми за „Командо”, „Кобра”, „Рамбо”, „Умирай трудно” или който и да е от любимите ми екшъни от онова време. И още по-лошо, хореографията на индивидуалните битки определено беше слаба. Така например, битката между Лундгрен и Джет Ли вместо да ни разцепи на макс, беше просто…”meah!” Същото важи и за всички останали и в крайна сметка, макар че като цяло съм доволен, не напуснах киното надъхан на макс, както ми се искаше.

И последна критика: струва ми се, че част от актьорите не бяха използвани подобаващо. Образите им имаха потенциал, но просто нямаше никакво време за тях. И не става дума за камеото на Уилис и Шварценегер, което беше просто супер – един от най-добрите и забавни моменти във филма – а за „главни” действащи лица като Ли, Котюр, Ледения, Рурк – той прави добра роля, като изключим жалкия му опит за плач и за философстване върху естеството на наемническия живот и Лундгрен, по който всички си падат, но на мен ми дойде малко в повече. Може би в загатнатото продължение, нещата ще са малко по-различни.

А сега, забравете всичкото това бръщолевене и се запътвайте към най-близкото кино, защото, както казах в началото, филмчето може и да не е супер, но е приятно и е по-добро от абсолютно всички нови предложения през последните две-три седмици, които се въртят в кината.

Никога не съм бил почитател на „Карате Кид”. По-скоро бих се определил като фен на „No Retreat, No Surrender” – познат у нас като „Няма място за отстъпление” –  или „Кикбоксер”, които продължавам да харесвам и днес, при все че вече мога да осъзная факта, че и двата взаймстват много от „Карате кид”, а и му отстъпват в почти всички елементи. Това обаче,  никак не ме притеснява и го отдавам просто на личен вкус и предпочитание към по-мрачничкото настроение, а не на някаква професионална оценка.

Поради тази причина, не бях никак развълнуван от идеята за римейк, при това с участието на Джейдън Смит, който никак, ама никак не харесвам. А и в действителност, колко пъти имате нужда да гледате една и съща схема преди да ви писне? Всички спортни филми са еднакви: нашият неизвестен/отруден/малтретиран/отмъщаващ си за нещо герой, който с помощта на някой мъдър учител и дълги, изморителни тренировки – които между другото раждат едно от най-големите филмови клишета, това на „training montage” –  се изправя срещу шампиона/фаворита/насилника в някакъв голям турнир, на края на който триумфира независимо дали побеждава или не, защото в крайна сметка е успял да вникне във философията на живота и истинското естество на спорта. Общо взето “Карате кид” (2010) не мърда и на сантиметър от тази схема или от историята на оригиналния филм, освен това, че премества мястото на действието в Пекин.

За щастие обаче, създателите на филма са били наясно с това, което правят и определено са се постарали образите да не са просто клиширани апликации, а да бъдат пълнокръвни герои с история и  дълбочина на характера. От всички 140 минути на филма – да, знаем, и ние първоначално реагирахме с изненада – сигурно няма да сгрешим, ако кажем, че за бой и тренировки е оставен има-няма половин час. И знаете ли какво? Накрая всичко това се отплаща.

Има и още нещо, което правят създателите на филма – лично за мен то е по-важно – и това е да сменят тона на оригинала, правейки го малко по-мрачничък и реалистичен. Сега, нямам предвид  нещо супер мрачно, а просто, че по детски лековатия тон, който никога не ми е харесвал в „Карате кид” – вече го няма. А, да, липсва и супер досадното „нека научим момчето на карате или кунг-фу, като го караме да мие колата, да боядисва оградата или да хвърля боклука”. Тук имаме само заигравка с окачване на якето, което обаче има смисъл в контекста на кунг-фу.

Вече споменах, че Джейдън Смит ме дразни адски много, но трябва да призная, че във филма се справя добре. Играе доста прилично, умерен е и определено има голямо развитие от „Денят, в който Земята спря”. Ако не се разглези много или не се пропие и продруса, може и да стане нещо от него. Джаки Чан прави най-добрата си роля в американски филм от години насам. Направо не мога да повярвам, че го виждам да играе някакво сложно емоционално състояние, при това го прави добре.  За поддържащите актьори, какво мога да кажа? Уенуен Хан, изпълняваща „любовния”  обект, не се отличава с нещо специално, но съм толкова доволен, че поради по-малката възраст на Смит и този дразнещ  момент с тийнейджърската любов е редуциран, че няма как да не я похвалим. Таражи П. Хенсън е типичната чернокожа „саси” майка, но тя играе с такава лекота и стил, че ме пленява на момента.  Малкото злодейче също си го бива.

След всички тези приятни изненади, на финала на филма нещата малко се вкисват, но просто няма как иначе. Всъщност можеше да ни спестят няколко лиготии като поклоните и отдаването на чест от лошия тийм, макар трябва да признаем, че това не идва съвсем изневиделица – имаше няколко загатвания през целия филм – и разбира се, можеше да минем и без песента на Джъстин Бийбър. Това, че е по време на надписите, не я прави по-поносима.

С две думи за финал,  позната до болка класическа история, която едва ли ще трогне много хора, но в същото време един доста успешен, ангажиращ и добре направен римейк. Ако имате дете на 10-12 годишна възраст и решите да го заведете на филма, пригответе си и пари за уроци по кунг-фу. Гаранция, че ще иска да го запишете.

Поради настъпилите наскоро промени в киноразпространителския ландшафт у нас,  пропуснахме доста филми на „Universal” и „Paramount”, а тези, които все пак успяха да дойдат, го направиха с месеци закъснение. Такъв бе случаят с „Шрек завинаги” и сега по-специално с „Последният повелител на въздуха” – и двата изненадващо „договорени на парче”.

В следствие на това забавяне, хората, които се интересуват от кино – такива като мен и вас – са прочели абсолютно всичко, което има да се чете за филма – или поне са чули – и така отиват в киносалона с доста сериозен предварителен багаж. А когато става въпрос за „Последният повелител на въздуха”, този багаж (според  Rottentomatoes) се изразява в 93% отрицателни ревюта, които определят филма като един от най-лошите от последните няколко години.

При такова единодушие е трудно да си кажеш, какво пък, на мен може да ми хареса. Едно е мнението ти да не съвпада с това на Ибърт, друго е с 93% от хората, които смятат същото и за „Операция „Четири лапи”. Към това добавям и факта, че Шамалан и друг път се е излагал качествено  – „Явлението” беше просто безобразен – и затова подхождам към филма с презумпцията, че наистина ще гледам нещо грандиозно глупаво.

И сега въпросът за милион долара – или двеста хилядният му български еквивалент – е наистина ли е толкова зле? А моят личен  отговор е „и да, и не”.

Общо взето филмът има три големи недостатъка:

Недостатък номер едно: 3D-то. Истинско безобразие, пред което „Сблъсъкът на титаните” изглежда като някакъв недостижим  връх. Да оставим настрана това, че не служи на историята, но картинката е така деформирана, че на моменти изпитвах истинска трудност да гледам. Особено в случаите, в които Шамалан беше решил да си поиграе с дължината на кадрите, скачайки непрекъснато от герой на герой по време на две от битките. Заради това 3D, не мога да преценя дали ефектите си бяха кофти или то ги прецакваше.

Недостатък номер две: сценарий и сюжет. Историята е така подбрана, все едно гледате втори епизод на някой дълъг сериал, в който важната завръзка ви е преразказана в едно изречение. Поради това, героите, които виждате, са ви напълно чужди. Чужди в смисъл, че е трудно да се идентифицирате с тях. Иначе са си познати до болка и както винаги си плямпат за справедливост, чест, хармония с природата и т.н. и т.н. И за да продължим с аналогията, точно когато усещате, че нещо може и да се получи, всичко свършва с „очаквайте в следващите епизоди”. И не си мислете, че става въпрос за добре познатите ви вратички за продължения. Тук говорим за гигантска порта, която е толкова голяма, че просто е имплодирала в себе си и е засмукала (и подчинила) целия филм. Не искам да пускам спойлъри, но можеше Аватарът да усвои още едно-две неща от арсенала, с които са разполагали тези преди него.

Недостатък номер три: актьорите. Или по-скоро техните изпълнения. Гледайки филма, не бихме повярвали, че Шамалан е изкарал едни от най-добрите изпълнения на Брус Уилис и Мел Гипсън – да не говорим за феноменалната роля на Хейли Джоел Озмънд. Тук положението е повече от трагично. Лично за мен единственият човек, който не мога да нарека абсолютна дупка  е Шон Тоуб – слава на лунния и водния дух, че го имаше него. Дори Клиф Къртис леко понакуцвашев 30-тината си секунди екранно присъствие. Всъщност като се замисля, този недостатък номер 3 трябва да бъде променен на „режисьора”.

Знам, че това не са малки недостатъци, но реално погледнато, само с няколко много мънички напъни в правилната посока можехме да имаме една доста прилична приказка. Например, струва ми се, че трябваше режисьорът и сценаристът да са различни хора. Уви Шамалан –  който само дето не си снима сам – не ги уважава тези работи и в желанието си да се справи с всичко е забравил, че става въпрос за екранизирането на цяла, предварително съществуваща история – а не просто някоя от неговите хрумки с изненадващ край – и е изпуснал нещата от контрол. По всяка вероятност акълът му е бил в някое от замислените продължения на филма.

Означава ли обаче всичко това, че филмът е най-голямата трагедия за годината? Ако имаме предвид пропуснатата възможност за нещо готино, сигурно да, но иначе, лично аз не мога да кажа такова нещо. Дори и с всичките си недостатъци, разгледан като детска приказка за най-малките – ама наистина най-малките – „Последният повелител на въздуха” е просто на светлинни години пред  престъпления като „Котки и кучета: Отмъщението на Кити”, „Мармадюк”, „Операция „Четири лапи” и темподобните им, както и пред 95% от романтичните комедии през последните няколко години.

Плюс това, лично за мен филмът има едно неоценимо предимство – въпреки че е глуповат, в нито един момент не доскучава. Даже напротив, времето направо лети и ми се струваше, че има мегдан да вкарат поне малко разработка на образите. А като прибавите към това и уникалната музика на Джеймс Нютън Хауърд, наистина не виждам, за какво е цялата тази патърдия, че филмът е тъп.  Много важно, няма да е последният.

Историята на филма е простичка. 30 години след като пет хлапета спечелват една от най-важните победи в живота си, заедно със своите семейства, те се събират отново на мястото на своя триумф, за да почетат паметта на починалия си треньор. По време на престоя си заедно, старите приятели установяват, че да остарееш, не означава задължително да си пораснал.

Имайки предвид този кратък синопсис, смятам, че българското заглавие „Дърти хлапета” е доста по-добро от оригиналното „Grown Ups” и в голяма степен отразява това, за което става въпрос във филма Да не говорим, че аз самият се чувствам като едно такова хлапе – е, не бих се нарекъл точно дърт, но след десетина-петнайсет години едва ли ще съм се променил много на акъл, така че…

Също така, това доста фино насочва очакванията ми към съвсем определено нещо, което искам да видя от този филм: малко, но качествени простотии. Простотии, от които възрастните лелички умират от срам, а тийнейджърите падат от седалките от смях. И като вземем предвид, кои са основните участници във филма, не смятам, че тези ми очаквания бяха безпочвени.

Адам Сандлър, Крис Рок, Дейвид Спейд, Роб Шнайдър и Кевин Джеймс са истински приятели от памтивека и от тях сме гледали едни от най-големите глупотевини през последните няколко години – просто е редно да си помислим, че простотиите би трябвало да се леят неспирно. Прибавете към това Тим Медоус, Стив Бушеми и Норм Макдоналд  - един от най-големите изроди, които съм виждал; гостуванията му при Конан О’Брайън са едни от най-яките в цялата кратка история на „Tonight Show with Conan O’Brien” – и простотията просто се циментира.

Оказа се обаче, че очакванията ми са били напразни. Не си спомням кога за последен път физическата комедия е била смешна. Кой в днешно време се смее на някой, когото удрят с топка или с камък в слабините? Или на някой, който пада от високо върху катеричка да речем? И докога афроамериканската част от населението на Съединените щати ще ни пробутва шеги за О. Джей Симпсън? Скучни „one liner”-и, които са насочени по-скоро към личността на актьорите, а не към героите и в резултат на това са смешни само за тях си, не и за нас. По едно време, докато течеше филмът, просто се молех за поне една шега с пръдня – честно ви казвам, това щеше да е истински „хай пойнт”. Тупета и целувки с език с възрастни женици, ама наистина ли?

Може би нещата щяха да се понесат по-лекичко, ако Сандлър не беше решил да ни спретне редовния си номер, да се направи на социално ангажиран и да ни залее с един билюк елементарни лекции и поучения за това, що е чест и доблест, какво представлява истинското приятелство, семейството и въобще, да ни светне какво представлява животът като цяло.

Единственото нещо, което мога да отлича във филма, са двете хубави дъщери на героя на Роб Шнайдър – Мадисън Райли и Джейми Чънг (просто отлични) – Стив Бушеми, канадския „Аполон” и Салма Хайек, просто заради принципа, защото иначе, като всички останали, и тя се справя трагично и лично за мен присъствието й тук е истинско престъпление.

Добре дошли в летния кино сезон. За мързеливите отпускарски седмици разпространителите са ни спретнали несравнима комбинация от кучета, котки и Адам Сандлър. Тук-там се промъква някой повелител на въздуха и, разбира се, агент Солт.

За проекта на на Филип Нойс подочухме още на времето, че спрягания за главната роля Том Круз няма да го бъде, което наложи спешно пренаписване на сценария. Ако се съди по крайния резултат, най-вероятно само са сменили местоименията. Не че има голямо значение, тъй като от гледна точка на сюжета ролята може да бъде изпълнена и от танцуваща мечка. Което ни довежда до единствената причина, поради която този филм може да се гледа. Анджелина. Ако някой ме убеди в обратното, ще го оставя да направи с мен каквото си поиска.

В интерес на истината, за един кратък момент в началото, „Агент Солт” изглежда като обещаващ екшън трилър. Съвсем скоро, обаче, всичко запова да се сгромолясва с такава скорост, че въпросът„Коя е Солт?” отстъпва място на далеч по-важния „Защо, по дяволите?” Филмът отговаря и на въпроса защо Том Круз се е отказал. Просто е прочел сценария.

Първото нещо, което прави впечатление, освен очевидно несъстоятелната история за Студената война, която се развива 20 години след края на Студената война, е липсата на каквато и да било логика между всяка от сцените, целта на които е или да се вдига патаклама, или да се демонстрират неоспоримите физическите достойнства на Анджелина Жоли. Никакъв помен за изграждане на интрига и напрегнато действие, каквито бихме могли да очакваме от режисьор, доказал уменията си с екранизациите на Том Кланси и трилъри като „Сливър” и „Колекционерът”. На фона на изсмукания от пръстите сюжет, вкарването на няколко реално съществуващи събития не може да предизвика нищо друго, освен смях. Небрежността на създателите на този филм е достигнала до там, че в него дори липсва сцена, която да покаже как героинята на Жоли се освобождава от стаята за разпити. Да не говорим за т. нар. „обрати”, които се виждат от космоса с невъоръжено око.

Разбира се, огромната част от отговорността за тази трагедия лежи върху очевидно крехките плещи на сценариста Курт Вимер, който е имал и по-добри времена, но в момента се срива мощно до нивото на „Ултравайълет”. Докато се чудех дали да вкарам няколко думи за сюжета, си дадох сметка, че той е толкова несъстоятелен, че дори да ви разкажа края, няма да има никакво значение. Операторът Робърт Елсуит и болшинството от иначе добрите актьори са се постарали поне от техническа гледна точка продукцията да е на ниво. Оттам-нататък, „Агент Солт” не е нищо повече от едно високобюджетно недоразумение, което се проваля в единствената си цел – да забавлява. Доста обезпокоително, предвид очевадните напъни за продължение.

“Идеята е най-устойчивият и могъщ паразит”. А идеята, която преследва Нолан в продължение на години, е възможността сънищата да бъдат споделяни. Уловката обаче е, че тези сънища могат да бъдат създавани, при това по начин, който да ги прави неразличими от реалността. Ако бъдете поставени в такава ситуация, дори и все още не добила окончателен вид идея може да бъде открадната. Въпросът е, дали една такава идея може да бъде посадена? А отговорът е може и още как.

Струва ми се, че за да успее човек да разкаже какво точно представлява “Генезис”, или трябва да каже твърде малко или прекалено много. И в двата случая обаче, едва ли ще успее изцяло да предаде общото усещане на филма. Ако ми позволите една тематична аналогия ще кажа, че това е все едно да ви разкажа един от собствени си странни и заплетени сънища. Колкото ясно и подробно да го направя, пак ще изпитвате леко объркване и пак ще ви липсва онова неповторимо усещане, което изпитвате, когато сънят се е случил лично на вас. Не знам защо, но ми хрумва една мисъл, не си спомням чия, за естеството на времето (всъщност един от най-интересните моменти във филма е относителното протичане на времето в отделните нива на сънните илюзии): „Когато не ме питат какво е, знам. Когато ме питат, не мога да обясня”. Но нека да оставим философията настрана.

“Генезис” е филм-обир. Той е семейна драма, екшън, фантастика и психологически трилър. Той е медитация върху възможностите на въображението и същността на човешкото подсъзнание и емоции, върху комплекса за вина и самозалъгването. Той е изследване върху едно от най-необикновените и все още не изцяло ясни проявления и свойства на съзнанието ни – сънищата. Той е откровение за естеството на реалността. Само че, той е и нещо много повече – той е истински филмов гещалт или по-скоро синергия, защото неговата цялост надхвърля простия сбор от отделните му идеи.

Но това в никакъв случай не означава, че филмът е абсолютен шедьовър. Ако трябва да продължа започнатата по-горе аналогия, трябва да кажа, че също както един сън, така и сюжетът на филма има няколко непоследователности, които по-критично настроените биха определили като “дупки”. Като се замисля може би само един под-жанр може да се похвали с повече парадокси и мисловни главоблъсканици и това е “пътуване във времето”. Също така бих разбрал, ако някой каже, че общата посока на филма лесно може да бъде предвидена.

Но предвид сложността на случващото се на екрана – история в историята в историята и цялата физика и механика на процеса – това наистина са бели кахъри и шапка му свалям на Нолан, че в крайна сметка филмът успява да бъде толкова кохерентен и ясен. И засега мога да предполагам (не да твърдя, а да предполагам), че на второ гледане, част от “проблемите” на филма ще могат да намерят ако не логично, то поне приемливо обяснение. Едно предупреждение обаче, ходене до тоалетната в неподходящия момент или излизане за пуканки (ах, защо не ги забранят!) с голяма вероятност може да ви запрати да се щурате в „лимбо” през целия филм.

Относно това как се отнася филмът към други произведения, третиращи проблема с реалността – като “Градът на мрака”, „Матрицата”, “13-ят етаж” или “eXistenZ” – също като тях “Генезис” разглежда теми, които независимо какво си мислят някои фенове, са познати на философията от памтивека. Добрата новина е, че почти липсват излишно очевидни митологични препратки свързани с имена на богове или герои (ключовата дума тук е почти, защото е трудно да пропуснеш име като Ариадна), които по принцип изобилстват в този род филми. Лично според мен, историята успява да запази реалните си, чисто човешки, интелектуални и психологически измерения и което е по-важно, има смисъл извън въпроса на гениалния Едгар Алан По “Нима всичко, което виждаме или ни се привижда, е само сън в съня”.

С екшъна положението е, че макар и да няма някакви извращения или гениални откровения от рода на „Уоу, аз знам кунг-фу”, той и визуалните ефекти са на висота (на моменти и направо виртуозни), не са самоцелни и в по-голямата си част са драматургично мотивирани.

Според мен за отделните елементи на филма няма какво да се говори – това е един от малкото случаи, когато всичко си пасва идеално. И като казвам всичко, имам предвид всичко. Режисура, операторска работа, монтаж, декори, ефекти, звук, музика (Ханс Цимър отново е напипал страхотно звучене; доста се зарадвах да чуя и елементи от музиката на трейлъра) и разбира се, актьорите – всички до един са на висота. Не казвам, че заслужават Оскари, но ако случайно някой не ви допада, по всяка вероятност това ще е свързано с някакви лични предпочитания, а не с обективно мнение.

За финал, „Това лято, умът ви ще е мястото на престъплението” може да бъде вярно, само ако в него се въртят мисли като “аз, този филм няма да го гледам, защото не обичам фантасмагории”. Направете си услуга и вижте за разнообразие нещо, което си заслужава.

В последно време имам нулев толеранс към тъпотии от какъвто и да е род и по-конкретно към филмовите такива. Да ви кажа, това положение никак не ми допада, защото ограбва едно от нещата, които най-много ценя в комерсиалното кино – забавлението. Без значение дали филмът е хубав или безобразно тъп, аз почти винаги успявам да се забавлявам докато го гледам, просто защото…абе, нека кажем само, защото мога!

С това надвиснало проклятие се насочвам към киното за „Чиракът на магьосника”, от който вече имах шанса да изгледам дванайсетина минути – показани преди журналистическата прожекция на „Принцът на Персия” – убеден, че ще стана свидетел на поредната, повърхностна глупотевина. Общо взето, така и стана.

Още с първите ретроспективни кадри – познати ни и от предишните съвместни проекти на Търтълтауб, Брукхаймър и Кейдж – всъщност не, още от разпиляващото се лого на Джери Брукхаймър – нали се сещате дървото, което в „Национално съкровище 2” прелива в истинско дърво от филмовия пейзаж (Търтълтауб имаше наглостта в коментара на филма да се зачуди, как никой друг досега не се е сетил да направи подобно нещо; явно човекът не е гледал много филми) – става ясно, че няма да станем свидетели на нещо супер оригинално.

След като започва така, можете да се досетите, че до края филма следват всичките жанрови клишета, които така добре знаете. Ама всичките до едно. От нескопосаното, надарено с добро сърце момче, което разбира се притежава дарбата да стане най-великият магьосник на Земята, през красивото момиче, стария и мъдър учител, „пимпнатите” злодеи и тн., та чак до финалния сблъсък, в който ще се реши съдбата на света.

Знаете ли какво обаче? Въпреки това, аз успях да се позабавлявам и в крайна сметка се измъкнах от мола без да съм изпълнен с мрачното и неприятно чувство за обреченост. Струва ми се, че причината за това се крие в усещането, че всички замесени са били пределно наясно с какво се захващат и какво точно е целта им. В нито един момент не останах с впечатлението, че се взимат на сериозно. Даже напротив, трябваше да подходят една идея по-отговорно.

Непретенциозен, развлекателен, забавен, отлично изглеждащ и прилично глуповат. Какво повече може да иска човек от един детски филм? Нека това, че главният герой учи в колеж не ви заблуждава, няма и следа от по-грубичките и хапливи филми на Брукхаймър. Общо взето нещата са за една идея по-големи дечица от публиката на „G-Force”. Най-показателен е примерът с епизода „омаж” към „Фантазия”, свързан с мечтата на всяко дете да помаха с магическа пръчка и стаята му да се самопочисти – едва ли има нещо, за което дечурлигата мечтаят повече. И докато сме на тема „омаж”, във филма има шега със „Star Wars”, която е просто прекрасна. Голяма част от ефекта й се дължи на Алфред Молина – който, каква изненада, е най-стабилното нещо във филма – и цялостното присъствие на героя на Тоби Кибъл, който прави поредната си кретенска роля.

Само за информация ще спомена нещичко и за другите. Никълъс Кейдж не дразни колкото обикновено. Досадните му, сериозни и умислени физиономии, които ни пробутва последните няколко години, почти липсват и даже в един два момента успява да бъде забавен. Джей Барушел е готин и изпълнението му е правдоподобно, но само защото, адски му отиват нескопосаните образи – ако не сте гледали „Младият Троцки” горещо го препоръчвам. Тереза Палмър е абсолютно незабележима, а Моника Белучи, грубо казано е във филма, само защото на Никълъс Кейдж му се е приискало да я нацелува. Гаранция.

Това, на което ми се ще да обърна специално внимание, е опитът на филма да привлече вниманието на децата, а защо не и да запали интереса им към науката. Това, което филмът прави, от определена гледна точка, може да се окаже доста по-опасно и дразнещо от чистите фентъзи фокуси, защото може да създаде погрешна представа. Но личното ми мнение е, че при все псевдонаучното обяснение как работи магията, погрешна представа няма, защото ни остават чисто научните експерименти, които главния герой провежда, и с чиято помощ в крайна сметка успява да тържествува.

Честно ви казвам, дори само този намек за наука ми е достатъчен да препоръчам този, изпълнен с безброй недостатъци филм на всички, които искат да избягат от жегите без да се натоварват интелектуално и нека ви уверя, че той е доста по-добър от всички Хари Потър „уонабита”, които се навъдиха последните години, и които не стават за абсолютно нищо.