Дейвид О. Ръсел не е пускал нов филм от 2015 година и пандемия или не, това си е дълъг период на време. Затова ентусиазмът за „Амстердам“ е не само нормален, направо е препоръчителен.
Започвам отзад напред и се връщам към последното заглавие, което Дейвид О. Ръсел достави – „Джой“. С болка в сърцето трябва да призная, че „Джой“, колкото и да се напъвах, просто си беше един скучен, средняшки, плосък и павиран зле отгоре, филм. Дали историята на жената създала мопа не е толкова вълнуваща или пък е вълнуваща, но ние така и не сме успели да видим блясъка зад търкането на подове, нямам идея. Знам само, че този филм ми донесе усещането като от наблюдение на бежова стена – със сигурност има функция, но удоволствието от гледането й е като удоволствието от плетенето на чорапи – отсъстващо.
Превъртаме седем години напред. Дейвид О. Ръсел се завръща в много по-добра форма от онази, в която сме го оставили след „Джой“. Заякнал е и се е сприятелил с още по-големи звезди. Поканил е всички и си е направил двучасов купон, който желае хората да видят. От една страна, за да се изфука, от друга, за да докаже, че още го бива.
Животът във филмите на Дейвид О. Ръсел е пъстра истерия от злополучия, красиви хора, красиви дрехи, ярки изображения и динамика на такива обороти, че чак се задъхваш. Харесвам истерията и размаха, с които той разказва нещо обикновено, превръщайки го в необикновено. Никога не скучая с филмите на Дейвид О. Ръсел (с изключение на бежовия „Джой“) и се потапям в атмосфера, която не знам дали бих искала да преживея в живия живот, но със сигурност с удоволствие наблюдавам, като долен воайор, който се е намъкнал на парти, на което не е бил поканен.
„Амстердам“ изхожда, като повечето неща на Дейвид О. Ръсел, от реална история, върху чиято основа се сипят спекулации и евентуални ситуации – къде достоверни, къде абсолютно бутафорни, комбинирайки в себе си сатира, драма и огромна доза нелепост. Дали харесвам това? Да, харесвам го. Дали другите го харесват? По-скоро не. Някъде четох, че „Амстердам“ е плосък опит да се направи нещо оригинално, което не се е получило така, както се е очаквало. Сатирата е тъповата, а драмата няма дълбочина, образите са недостоверни, а действието е размито от нефелни опити за послания, които стоят като зле зашити кръпки на първоначалната кройка.
Лошото е, че когато започнеш да правиш нещо, де факто нямаш никаква идея как ще завърши то накрая. Това не важи само за този филм, това важи за всеки филм. Може нещо да е катастрофа и ти пак да си дал всичко от себе си. Човек има вредния навик да се загубва в собствената си въртележка и да не може да види отстрани, колко дълбоко е затънал в глупости и ненужна полемика.
„Амстердам“ е по малко от всички тези неща и от Дейвид О. Ръсел в добрата му форма – забавен качамак от ненужни послания и разкошен хумор, от поредица от злополучия и странно скроена мистерия, от желание за оригиналност, от минимализъм и мащабност. Всички тия неща се блъскат като фигурки на Тетрис, които искат да се наместят една в друга, като скачени съдове. На моменти нещо кликва, но в други се получава като фигура, която напомня на картина на Пикасо, в която имаме нос отзад, очите липсват и това всъщност е стол.
Абстракцията и витиеватият тон, с които Дейвид О. Ръсел се понася из пост военна Америка, за да разшири мащабите на нещо дребно и да го превърне в подут балон на конспирация и опит за властване на света, са трогателни и красиви в повечето си моменти, но нелепи и отнесени в други. Филмите на О. Ръсел винаги са ми напомняли на бърза игра на шах, чийто правила ако не познаваш просто ще наблюдаваш двама луди, които местят фигури на дъска и се гледат напрегнато. Всичко ще ти се струва толкова абсурдно, че чак ще се почувстваш неудобно. Но схванеш ли правилата има шанс да се насладиш на играта, макар не винаги да успяваш да я следиш със скоростта, с която се разкрива пред очите ти.
Развиващ се в две времеви линии – на прага на Втората световна война и в сърцето на Първата, „Амстердам“ поставя първите си три фигури на дъската – чернокож адвокат с романтична душа, лекар с афинитет към силните субстанции и изкуствените протези, и богата наследница с мъртъв баща, очевидно достигнал към леталния си изход при съмнителни обстоятелства. Оттам насетне действието се понася с такава скорост, че трите фигури бързо се озовават в центъра на събития по-големи от тях самите, от които могат да се измъкнат само ако влязат в самото око на бурята. А бурята е пряко обвързана с надигащия се привкус на целокупния народ към по-радикални начини на управление и силното желание на други хора за промяна на пейзажа. Със същата скорост, с която до този момент човек е наблюдавал как двама нищо не подозиращи мъже, попадат насред мистерия с убийство, „Амстердам“ се връща 15 години назад, за да запознае зрителя с всички онези дребни неща, които неизбежно са довели до лошите обстоятелства на настоящия момент.
Крисчън Бейл, Джон Дейвид Уошингтън и Марго Роби се срещат на ръба на Първата световна война в болница във Франция, където никой и нищо не е това, за което се представя. Бягат в Амстердам, където си устройват купон като за края на света с ясното съзнание, че това е утопия и много скоро всичко ще втаса, като жена, която е прекалила със сладкишите, а сега иска да се набута в тесни бикини. Животът има вредният навик да си върви по отъпканите пътища на сериозност и бит, независимо дали на някой това му харесва или не. Той е сложен в простотата си и прост, ако можеш да го видиш от всички страни. Той е като кубчето на Рубикуб, което някой може да нареди за секунди, а за друг то изглежда като предмет донесен от друга галактика. И за нашите трима познайници – ексцентрични, красиви и вери нетипични – той се стича така, че накрая се озовават в центъра на конспирация свързана с убийство, която всъщност е свързана с нещо друго.
„Амстердам“ напомня на сън, който се опитваш да разкажеш. Има логика, но тя не е стройна. Има неща, които са важни, но ти забравяш да споменеш в основния си разказ и постоянно се връщаш в началото, за да ги поставиш на местата им. Защото само така ще можеш да изразиш онова усещане, което сънят е оставил у теб. И искаш да оставиш същото чувство и у слушащия те, който не разбира нищо, но му е неудобно да ти каже. „Амстердам“ прилича на бродерия от нелепици, които се разрастват с всяка изминала минута, за да избухнат в лицето на зрителя като балон с вода. В него има неща, които не издържат пътя на логиката, послания, които стоят като кръпка, желание за порицание и императивност, безумни шахматни ходове и картина, която накрая изглежда като едно, макар да е започнала като друго.
Но също така в него има лудост, която аз толкова харесвам във филмите на Дейвид О. Ръсел, разбърканост, комедия и сатира, които преливат една в друга, понесени на влакчето на нелепиците, както често се случва в живота. Има красота и романтика. Има усещането за по-хубав свят и по-добър живот, независимо от грозните и тъпи неща, които може и да ни заобикалят. Има желание за щастлив край и победа на светлината над тъмнината. Защото доброто и злото са прекалено размити концепции не само в този тип филми, но и в битието ни по принцип. Има Крисчън Бейл, Джон Дейвид Уошингтън и Марго Роби. Има още купчина звезди, натъпкани в тоя Рубикуб като войничета под строй, всеки с важна роля, важна стойка и лъскав костюм.
„Амстердам“ ми напомня на парти, на което такива като мен никога не са поканени, но всеки, който е някой, е там. И като на всяко парти се случват най-различни неща. Някои остават скрити за част от гостите, други са безумни, трети са тривиални, а четвърти не те засягат, но ги гледаш и не можеш да откъснеш поглед. Сигурна съм, че Дейвид О. Ръсел се е забавлявал снимайки със замаха, с който аз се забавлявах гледайки тоя визуален качамак. Начело с актьорския състав. Крисчън Бейл, чийто персонаж разказва цялата история и който прилича на счупено човече, изтрещяващо все повече и повече с всяка изминала сцена, Джон Дейвид Уошингтън, който е секси почти колкото баща си и Марго Роби, която е всичко онова, което едно момиче иска да бъде, но уви, не е. Тя е интересна, забавна и пуши лула. Тя е загадъчна и боже, адски красива. След като си гледал този филм и се погледнеш в огледалото знаеш, че всички в него, дори и Крисчън Бейл, който изглежда сакат и носи корсет, са красиви, а ти приличаш на съдран чувал с картофи. Красота и фееричност се стелят от всеки кадър на „Амстердам“. Динамика и странни случки, безумни диалози и още по-безумни хора (като Аня Тейлър-Джой и Рами Малек) са заключени в сюжета. Драматургично загадката в „Амстердам“ не е никаква загадка, но е заобиколена от толкова много какафония, че човек не успява да види нещата ясно.
Странни хора, облечени в красиви дрехи, попаднали в странни обстоятелства са ключа към целия бутафорен кикот, какъвто е „Амстердам“. А аз харесвам такъв кикот. Оставя ми приятното усещане, че се случва нещо важно и вълнуващо.
„Амстердам“ не е най-добрият филм на Дейвид О. Ръсел. Дори не е в топ 3 на филмите му. Там местата вече са разпределени. Нестройната конструкция на разказа, липсата на логика на места, желанието да натъпче повече и повече обстоятелства в тясно пространство, му изиграват лоша шега. Но в него има и всички онези неща, които обичам в киното – усещане за мащабност, размах, желание за още и още, изненади, скачане от място на място, никаква почивка за окото, надигащо се вълнение от експлозивния финал и Крисчън Бейл, защото както ми каза една приятелка – то сърцето не пита.
Нов филм на Дейвид О. Ръсел е повод да си сипем по едно, а не да стоим с каменни лица след финалните надписи все едно са ни ударили шамар. Макар нека да бъдем честни – „Амстердам“ леко напомня на шамар. На шамар, който първоначално са ти продали като забавна BDSM игра, но накрая просто са те плеснали и са те оставили да се оправяш сам, докато другите се забавляват в съседната стая. Повярвайте ми, повечето хора в киното изглеждаха точно така, когато лампите светнаха.
„Амстердам“ е като парти с маски, което може да се развие по няколко начина. Може да си прекарате добре и да се чувствате секси и заслепени. А може и през цялото време да се питате защо и как сте попаднали тук. Всеки си решава как ще го преживее. За мен си беше малък, макар и нелеп на моменти, празник. А това е повече отколкото мога да кажа за голяма част от филмите през тази година.
